Camera lucida -
последната книга на Барт
В тази последна книга на Ролан Барт стават ред метаморфози. Барт премахва интелектуалната дистанция и се превръща в Синът. Съчинението-трактат за Фотографията става писмо-завещание до Майката. Методът най-после е изоставен, на негово място идва Искреността. Интелектът слиза от Олимп без суета и заема достойното си място - най-открая, най-назад. В тази интимна книга само мъката не претърпява очакваната метаморфоза; мъката не се превръща в траур. Мъката остава нелечима, т.е. човешка. Затова йерархиите тук са обърнати. Преди Разума застават Милосърдието и Любовната мъка. Преди тях се появява родството с майката. А преди Майката - в непрогледния и плашещ мрак на рода - нищо друго!
Тази особена книга започва от майката не само в смисъл, че е синовна книга, но в смисъл, че е майчина книга - от и за майката. "Camera lucida" едва-едва се докосва до Фотографията и Снимката, макар формално да се занимава именно с тях. Читателят тук извървява дълъг път. Тук се слиза по едни шеметни стъпала. Чрез търсенето на ейдоса на Фотографията и Снимката, той (Синът) се опитва да възстанови загубената близост, отнетото майчино Лице. Но твърде скоро осъзнава ужаса на това занимание. Защото Фотографията и Снимката са плоски. И Смъртта е плоска. Те не могат да се разчетат, не могат да се трансформират в език, в знак, не могат да бъдат върнати обратно към живота. Всяко интелектуално усилие тук блокира. Защото Фотографията и Снимката се задвижват от Реалността, произтичат откъм личния живот на човека. И книгата поема натам, задълбава в откровенията. Затова тя се доближава до тайнството. Тя е самоинициацията на Синът, извършена със свещената Снимка на майката в ръка.
Личният живот, който всеки съвременен интелектуалец крие за себе си, тук се открива ярко. Явява се като очистено от вятъра облачно небе. И навътре се отварят бездънни пространства. Осъзнаваме, че нашият личен живот с другите люде е единственият последен храм, където можем да станем (и останем) човешки същества. Не животът с идеите, не бракът с методологията и знанието, а съчувствието и грижата за болната майка може да върне на интелектуалеца неговия затъмнен морален облик. Книгата отива извън културното и дори извън социалното, сменяйки рязко акцентите. Тя е укор и плесница за вторичните културни продукти, за безличните академични писания, за формалитета на логиката, за отчуждаващата работа на метода и стила, за ужаса от чистото знание. Тя е прегръдка за споделянето, за простия човешки разговор, в който хората споделят един на друг. Душата излиза на светло.
Колцина имат смелостта да го направят?
В тази своя книга Барт приключва със Словото, изоставя игрите, на които поначало беше най-много чужд в сравнение с другите семиолози и постструктуралисти. Той по натура е мек структуралист, макар да е твърд стилист, типично по френски. Но с "Сamera lucida" той смъква властно покривала и почерци, заключва устата си, за да отстъпи на бликащото денонощно бдение на съществуването. Тази книга показва къде умират измислените книги и къде започват безсловесните откровения и трудните диалози на човека с битието. Мъката по загубената любима майка, горчивината от предстоящата смърт, самотата, смътно усещаната вина от липсващото потомство - това са главните изповедални шепоти. И те откънтяват в душата на четящия, който в случая се превръща в изповедник.
Барт ни допуска до себе си, до лесно прикриваемата, но вездесъща човешка слабост. Обикновено интелектуализмът е удобна маска, която мислителите и авторите налагат върху анемичните си лица. Често те са безпомощни в потока на съществуването и тогава знанието се превръща в метод на заличаване на неистовия им страх от живота. Френската школа може да се гордее с опитите на неколцина да свалят маските и да се разкрият пред нас не само като мислители, а като хора, т.е. като страдалци.
Върху тази книга трудно могат да се водят бележки; писмото може ли да се скицира? Синът напрегнато съзерцава, изповядвайки се. Той, плачейки, мисли. Той измълчава написаното. И върви към откриването на душата в нейната истинност - връзката с поне едно любимо човешко същество. Фотографията навява мисълта за смърт, за мимолетност и тленност. Но има нещо, което устоява срещу Фотографията и това е топлата свързаност, неръкотворната неразделност между майка и син. Тяхната привързаност е без предел. И когато Смъртта се явява, остава Снимката на майката, която дори да е предвещала смъртта, твърди и твори наличие. Майката е съществувала, тя е билa, значи, те двамата ще бъдат заедно и отвъд смъртта. Снимката ще избледнее, смъртта ще дойде, но билoто-на-любовта ще свидетелства вечно.
Пречистващо е, когато някой се изповядва пред теб. Събужда се Милосърдие към каещия се и си готов да слушаш, дори без да разбираш, дори без да приемаш, дори без понякога да искаш или да можеш да простиш. Но винаги има прошка. Тази книга ражда опрощение, тя завързва приятелства.
Изкуството изпълни света с несъществуващото възможно; Фотографията дойде да потвърди съществуващото, тайнствената връзка между реалност и истина. Но ето че този дар отново е озлочестен. Снимките заливат света и изместват онова, за което трябва да напомнят, че е билo. "Camera lucida" е писана в самия край на 70-те, тъмната епоха на злоупотребата с Образите, началото на постмодернизма с неговите двусмислени игри и заигравания. Тази крехка книга нищо не може да стори, освен да свидетелства. За какво - всеки сам ще разбере и сам ще отсъди.
Тази книга показва колко проницателно може да бъде знанието, когато е на върха на любовта и на истината. Малко са подобните книги - Блажения Августин, Боеций, Св. Максим Изповедник, Паскал, Ницше, Соловьов, Флоренски, Витгенщайн... Това са завещания не написани, а извършени пред лицето на смъртта или на истината, което е едно и също. Но като погледнем тези имена, веднага виждаме, че това са в същината си пътищата на философията, която не се интересува за себе си или поради себе си, а се е отдала на мъчителен и упокоен сън-размисъл и изповедален стон пред великото и непонятно мироздание на живота...
Издателство "Агата-А" отново е на висотата на престижа, който самo си създаде. Да издадеш такава книга днес е не само признак на добра издателска култура и опит, но и намеса, участие в интелектуалния живот на страната.
Книгите на това издателство са толкова прецизно подбрани, така великолепно преведени, толкова добре оформени и подвързани, снабдени с целия им съпътстващ арсенал от снимки, карти, атласи и пр., че ние, читателите и авторите, сме не само впечатлени, но и признателни за това добро дело.

Красимир Крумов

Красимир Крумов - Грец е кинорежисьор и писател. Член е на СБФД и на Европейската академия за кино. Преподавател е в Берлинската академия за кино и тв. Автор е на филмите "Екзитус" (1989), "Мълчанието" (1991), "Забраненият плод" (1994); на романите "Удавникът" (1989), "Духът на престъплението" (1991); на пиесата "Погребение без мъртвец" (1989), на теоретичната книга "Поетика на киното" (2000).