Ще дочакаме ли превода?

Това е само един опит да си обясня как Димитър Гочев постига ефекта познат текст да прозвучи като непознат. Защото пиесата на Деян Дуковски е известна у нас. Филмът по нея - също. Така че силното усещане за изживян потрес изцяло можем да припишем на постановката на Димитър Гочев.
Още повече, че той ни представя освен основния текст и две свои "миниатюри", още две сблъскващи се гледни точки: ставащото пред/през очите на Майката и пред школувания, салония, слепия поглед на "европата".
Спектакълът неочаквано започва с гротескно-нелепата поява (като кукувица от кичозно претенциозен часовник) на някаква оперна певица - в ярък костюм, гримирана и обсипала свода си небесен с блестящи точици. Тя пее "Одата на радостта". При следващите си появи - винаги комични и абсурдни, оригиналният текст е заменен с нещо друго и започваме да чуваме неочаквани думи, изпяти със същата обработена безликост и безгрижност (от преди знаех, че това са цитати от Йорг Хайдер).
Тази фигура можем да съпоставим с тихо пристъпилата на сцената възрастна жена, облечена в тъмни дрехи, с гумени ботуши. Тя - Майката (Златина Тодева) бавно обикаля платформата, на която ще се играят отделните епизоди от пиесата "Буре барут", и сяда на малко столче отстрани.
Там ще остане през цялото време. Лаконично до невъзможност Майката ще реагира на случващото се пред очите й. Трябва много да си видял, трябва много да си живял, за да можеш не само да запазиш самообладание пред вихрещото се спонтанно насилие, но и да отделиш в него нещо, което заслужава любовта ти, разбирането ти. Защото тези ужасни момчета не знаят друг живот, не знаят друг начин да отреагират на ситуациите, освен да заложат на силата, на безнаказаността, на импулсивната си виталност. Защото дори такива, те могат да обичат със своята/нашата странна любов, дори такива те носят живота в себе си - катастрофирал, безсмислен, плашещ, но живот.
Празна сцена. Подиумът е наклонен към нас и завършва с някаква канавка с вода. В нея попадат изсипващите се и трополящи при движението си по платформата десетки килограми ябълки. Така магично и тревожно започва сцената на лудото веселие на основните персонажи. Гочев/Кулев ни посъветваха да не тълкуваме значението на ябълките. И наистина това можеше да не са ябълки, а, например, праскови или орехи. И пак щяха да внушават същата напрегнатост и еротика на непредотвратимото...
Но думата ми е за това на какви езици говорят различните пластове на спектакъла и възможен ли е диалогът между тях. Защото това вълнува може би най-дълбоко екипа на постановката. Разбираеми ли са Балканите за Европа? Светът разбираем ли е за балканеца? До какво води утопията на масовото емигриране, този нов Изход? Какви ще сме там, щом тук сме такива? Без какво не може човек? Кока-колата ли ще спаси света? Кое е универсалното и кое е непреодолимо нашето? Губим ли и какво, ако го преодолеем? Може ли да се разсече спиралата на насилието? Любовта ли е мечът?... Колко много въпроси. Колко много усилия за добиране до отговорите, на които все нещо им се изплъзва.
Но в спектакъла поне едно нещо е ехидно ясно. Тази певица не може да разбере тази Майка. Дори не се и опитва. И става безнадеждно... Те живеят в различни езици и затова - "Преводът следва"...
Има ли смисъл да повторим, че Самуел Финци е блестящ, че Златина Тодева е невероятна, че Димитър Гочев и Анри Кулев са направили спектакъл, който показва възможността на театъра да разтърсва, и то във време, когато спектаклите, които най-често гледаме, рядко, твърде рядко минават през тялото ни, през сънищата ни, през нас. Че оркестърът в дъното на сцената е Актьорът, който задава тона, ритъма, дишането...
За повече, прочетете сериозната статия на Георги Каприев (вж. "Култура", бр. 42 от 27 октомври 2000).

Никола Вандов


Буре барут на Гочев/Кулев

Реплика

извън слабата пиеса "Буре барут" на Деян Дуковски, огъваща се под огромния талант на режисьора на Димитър Гочев и сценографа Анри Кулев

Иван Кулеков:
- Хората сме лоши. Тук, на Балканите. Ние сме скапано буре с барут. Всеки момент можем да експлодираме и се самоубием.
Не сме като добрите. Там, на Запад. Те са съвършени газови камери и атомни бомби. Всеки момент могат да се задействат и ни убият.


Благодарение на Георги Каприев, Александър Андреев и "Култура" имахме литературна представа за "Буре барут" в театър в Грац. Но когато на третата минута от спектакъла се втурнаха ябълките на Анри Кулев и поръсиха като на Богоявление първия ред на Народния театър "Иван Вазов", танцът на актьорите предизвести началото на едно от най-значимите театрални събития от десет години насам. Не за първи път Димитър Гочев гостува в България със своите постановки на немскоезична сцена. Този път около хиляда зрители съпреживяха посланието на македонеца Деян Дуковски преведено на най-добър театрален език от наши режисьор и художник, от интернационален актьорски и музикантски състав. На финала взе думата голямата Златина Тодева, за да постави многоточие по въпроса за "цивилизационния ни избор". Дай Боже на всеки режисьор такъв "отворен финал"!

Владимир Бурилков



Буре барут (Das Pulverfass) от Деян Дуковски. Сценичен вариант на постановъчния екип. Режисьор Димитър Гочев, декор Анри Кулев, костюми Рике Русиг, музика Санди Лопичич. Участват Герхард Балух, Фридерике Белщед, Магне Ховард Бреке, Роберта Кортезе, Самуел Финци, Феликс Кноп, Златина Тодева, Сузане Вебер и Хелмут Цубер. Оркестър "Deisovida". Копродукция между Шаушпилхаус, Грац (Австрия), и фестивала "Щайришер хербст". Премиера в Грац - 14 октомври 2000. Гастолът на сцената на Народния театър в София беше на 27 и 28 май 2001 и беше организиран от фондация "Идея за театър".