Царският гамбит
Проблемът със сегашните парламентарни избори 2001 е, че само допреди няколко седмици те изглеждаха скучновато предвидими. Ако си направим труда да проследим повечето изследвания на общественото мнение, редовно правени от авторитетни агенции, ще се убедим, че изборните нагласи оставаха стабилни през периода ноември 2000 - април 2001 г. Нещата изглеждаха повече или по-малко ясни - по около 20% от очакваните гласове за СДС и БСП с лек превес на сините, 5-6% за ДПС с гарантирано участие в следващия парламент, големи шансове за парламентарно присъствие за "Гергьовден" и по-малки шансове за Евролевицата. Всички очакваха ново правителствено мнозинство около ОДС, с участието или на ДПС, или на Гергьовден, или на Евролевицата. Тази предвидимост създаваше известен комфорт за политическата класа, наблюдателите, общественото мнение и международните партньори на България.
*
Появата на царското движение обърка очакванията. Самата му поява беше изненада - повечето наблюдатели смятаха, че Симеон ще предпочете президентската надпревара, което изглежда беше точно така. Неуспехът на това начинание, с решението на Конституционния съд, който отряза възможностите на Симеон да се кандидатира за президент, вероятно го накараха да възприеме набързо друг вариант - участие в парламентарните избори. Проблемът не е в неочакваността на явлението Симеон - в крайна сметка той присъства по някакъв начин в политическия живот през тези последни 7-8 години непрекъснато, било като "далечен наблюдател", било като толерантен съдник, било като морален символ за част от общественото мнение, било просто като наследник на детронираната династия, имащ претенции към част от личните имоти на фамилията. Симеон реши да пожертва (засега) поста на държавен глава и да не продължава борбата с Конституционния съд (царски гамбит), с цел да получи по-съществени, макар и не толкова силни символически позиции в парламента и правителството.
Проблемът с новото движение, който всъщност стана и проблем на самите избори, може да се формулира така: защо една партия, току-що сформирана от множество нови за политиката лица, за няколко седмици застана начело на рейтингите и предизвика задружния отпор на всички останали, нека ги наречем "обичайни" партии? С други думи, защо изведнъж едно ново движение получи толкова мащабна и бърза подкрепа от страна на общественото мнение и защо това движение беше припознато от останалите играчи на политическата сцена като основен съперник, ако не и враг, заплаха от първостепенна важност?
Изследванията, а и здравият разум, показват, че привържениците на царското движение са твърде разнородни - и като политическа история, и като ценностни ориентации, и като социален статус. Едва ли не някакво "всенародно движение" е на път да се структурира около фигурата на Величеството. При това в ситуация, в която привържениците на монархията не надвишават и 10%. Въпросът е, какво именно обединява тази изключително разнородна публика. Възможните отговори не са много и те биват изразявани в множество изследвания - мнозина очакват Симеон да се справи бързо с корумпираните във властта, да отстрани много хора, подозирани в нечисти действия, да смени лицата на една политическа класа, от която на мнозина им е додеяло. Стремежът е просто към поява в политиката на нови лица, независимо от това, дали са достатъчно "компетентни" или дали "имат опит".

Какви са възможните формули за бъдещото управление?

Следователно царското движение трябва да се разглежда най-вече като такъв стремеж - за обновление на елита, без радикално да се променя политиката. Оттук и най-важният за изборите въпрос (той е важен за всички парламентарни избори) - какво ще е бъдещето правителствено мнозинство, кои партии (участници в надпреварата) ще имат решаващия глас в него. Допреди два месеца всички знаеха, че никой от играчите не ще има абсолютен превес, поради което всички очакваха, че бъдещето правителство ще бъде повече или по-малко коалиционно. Появата и динамиката на подкрепата за царското движение за първи път през последната година показа, че е възможна ситуация, при която нито един от смятаните за основни политически играчи няма да участва в управлението. Вероятно именно този страх обяснява нервността, с която повечето парламентарни партии приеха НДСII. От друга страна се очерта ситуация, при която не може да се мисли за правителствено мнозинство без Движението. Което пък постави всички надяващи се да влязат в парламента партии пред неочакваната за тях перспектива да се коалират с един нов, неизвестен, неочакван, непредвидим, разнороден, своенравен, напорист, динамичен, неясен, дори неполитичен политически субект. Това изпитание на политическо умение и култура, на политическа пресметливост и на политически принципи не беше добре понесено от основните партии.
Всъщност последните две седмици от кампанията показаха, че партиите много повече се страхуват от НДСII (и дори никак не се и опитват да го скрият), отколкото мислят за практическата си политика след изборите. А именно това следва да бъде отправната точка за всякакви политически стратегии или тактики. Публиката очакваше ясни послания за това, кой как смята за участва или не в бъдещето правителствено мнозинство, с кого и как ще се коалира.

Защото за всички е ясно, че никой, освен НДСII, няма шансове за самостоятелно парламентарно мнозинство.

Но предизборният маратон показа липса на всякаква мисъл за това, "какво ще правим след изборите". Сякаш никой не мислеше сериозно, че след изборите ще му се наложи да участва в някаква коалиция и че е добре да я подготви разумно преди това. Всъщност имаше немалко послания в тази насока, в смисъл: ако "потенциалните партньори" приемат нашите принципи (най-често се говореше за "принципни коалиции"), ние ще се съгласим на коалиция с тях. Никой от партийните лидери по никакъв повод и при никакъв случай не казваше нещо в смисъл: по тези и тези пунктове сме склонни да отстъпим, за да се договорим за съвместно управление по по-важните въпроси.
И въпреки всичко партиите не могат да избягат от въпроса за това, какво ще е бъдещото управление. Формулите, поне теоретичните, са много. Заслужава си да ги разгледаме всичките, макар да си давам сметка, че не всички от тях са еднакво вероятни. Но в историята, поне от сто години насам, вече няма нищо невъзможно. Така и всяка управленска формула може да се случи, стига обстоятелствата да са благоприятни и да има политическа воля.

1. Еднопартийно или многопартийно мнозинство?

Появата на НДСII постави въпроса за възможността еднопартийното мнозинство на СДС (макар и ОДС, през последните години с труд се забелязват специфичните политически профили на партиите от Народен съюз - земеделците и демократите), да бъде сменено от друго еднопартийно мнозинство - това на царското движение. Тази формула ще доведе до правителство на НДСII или изцяло контролирано от него (макар и "експертно", "непартийно"). Това би било твърде радикална промяна за целия преход - изведнъж всички смятани за основни играчи (СДС, БСП и ДПС) ще се окажат вкупом в опозиция, при това толкова разнородна и раздирана от вътрешни противоречия и неспособна за формулиране и изразяване на единни становища, че ще бъде "най-желаната", т.е. най-неспособната опозиция, нещо като "на Н.В. вярната опозиция". Ситуацията би била комична, ако нямаше да доведе до трудности в контактите с международните партньори на страната, всеки от които по свои причини би бил резервиран към управление, което не може да бъде лесно предвидимо.
Въпросът става още по-сложен и в случай, че НДСII има само относително мнозинство, но поради невъзможността да се направи коалиция бъде принудено да състави "правителство на малцинството". В много случаи това е нетрайна формула, която няма особено големи политически перспективи. Но всичко зависи от конкретната ситуация и най-вече от това, доколко останалите играчи ще са заинтересовани от предсрочното прекратяване на пълномощията на парламента. И дали ще могат да постигнат консенсус по този въпрос. Освен това винаги трябва да се има предвид, че в такава ситуация едни предсрочни избори, които да последват евентуално президентските избори през есента, могат да усилят не толкова очаквания (но несигурен) добър резултат за кандидата на СДС (макар и независим) Петър Стоянов, колкото резултата на НДСII от сегашните избори, което би било нежелателно за СДС, а и за другите играчи. СДС не може в никакъв случай да разчита на "ситуацията от януари 1997" - тя няма шанс да се повтори скоро или поне не в полза на "сините".

2. Коалиции с НДСII

НДСII като че ли ще избяга от еднопартийно управление, особено при по-неубедително мнозинство. В предизборната кампания това беше единственият участник, който заяви, че не изключва нито един от играчите от кръга на коалиционните партньори. Всеки от другите играчи (парламентарните партии), под една или друга форма заяви, че има поне една партия, с която никога не ще си сътрудничи.
Следователно един важен въпрос стои пред всички - каква коалиция и дали НДСII ще бъде част от нея. Коалициите с НДСII теоретично са няколко: със СДС, с БСП и с ДПС. Дори и да се имат предвид по-малките партии, които биха влезли в парламента, всички възможни формули биха могли да бъдат сведени до горните.
Най-вероятна и като че ли очаквана и желана от най-много избиратели би била коалицията между НДСII и СДС. Такава коалиция изглежда и най-логична: НДСII много прилича на СДС2, опит "да се поправят грешките", да се преодолее блокирането на онези механизми в СДС, които позволяват обновяването на политическия елит. Не е тайна, че мнозина избиратели на СДС от онези над 2.2 млн. от 1997 г. изразяват разочарованието си от управлението на СДС (разочарование най-вече от безизходицата в областта на доходите, от липсата на перспективи за младите, от ненамаляващата безработица и т.н.), като подкрепят Симеон. Но ако имаме предвид колко яростно СДС през последните дни на кампанията атакуваше НДСII по всички насоки (че няма адекватна програма, че няма опитен екип, че в него има "доносници", че иска или "черен капитализъм" или "неосоциализъм" и т.н.), то едва ли коалиция между "сините" и царя ще може лесно да бъде обяснена на общественото мнение след изборите. Сякаш за СДС Симеон беше главният съперник (което в електорален смисъл е точно така - царят "издърпа" изпод краката на СДС значителен дял от потенциалните му симпатизанти).
Коалицията НДСII с БСП не е невъзможна. Но във всеки случай тя ще изглежда като анти-СДС, като формирование, което обединява двамата най-големи противници на СДС. За СДС това би бил най-нежеланият вариант и е твърде вероятно при него "сините" да направят всичко възможно, за да предизвикат предсрочни избори или най-малкото да скъсят живота на такава коалиция. (Проблемът е, че потенциалът на СДС да мобилизира уличния натиск намаля съществено след легалното управление през последните 4 години.) От друга страна БСП с труд ще обясни на симпатизантите си такъв ход. Вярно е, че известна част от поддръжниците на НДСII идва от разочаровани "червени" избиратели (по някои оценки те са не по-малко от 50 000 души, особено в малките селища и сред най-възрастните избиратели). Но БСП едва ли ще направи компромис с републиканската си идентичност - ако го направи, това ще е най-големият й подарък за Евролевицата, която в лявата чест от спектъра ще се окаже единствената истински републиканска партия.
Коалицията НДСII с ДПС е много вероятна, особено ако царското движение се нуждае от малка подкрепа, за да получи абсолютно мнозинство в парламента. Много е възможно тя да има и абсолютно мнозинство. Така НДСII ще направи онова, което СДС не успя да направи през всичките тези 10 години на прехода - коалиция с ДПС. СДС разруши много мостове към ДПС през време на кампанията. Мнозина наблюдатели подозират, че цялата история с "досиетата"(по-скоро второто издание на историята) цели именно компрометиране на лидерите на ДПС. Коалицията НДСII и ДПС, особено ако към нея се присъедини и някой по-малък партньор (като ВМРО-"Гергьовден" или евентуално Евролевицата) може да бъде достатъчно устойчива във времето. Такава коалиция би изглеждала твърде нежелателна от СДС, освен ако "сините" не решат да съберат сили в опозиция, като целят формирането и използването на едно евентуално президентско мнозинство. Такава коалиция, обаче, би довела до разпадането на очерталото се след заявката на Петър Стоянов президентско мнозинство на ОДС, ДПС, ВМРО-Гергьовден и Евролевицата.

3. Коалиции без НДСII

Демонстрирания по време на цялата кампания страх от НДСII може по принцип да стане основа за коалиция на всички представени в парламента партии, обявяващи се за противници на царското движение. Коалиция без НДСII е малко вероятна, но е възможна. За да бъде ефикасна, трябва да включи или СДС и ДПС, или БСП и ДПС, или СДС и БСП. Проблемът е, че нито една от посочените формули не ще има абсолютно мнозинство. Такива "малки коалиции" ще бъдат разновидност на "правителство на малцинството", но със силен противник, заинтересован да разбие парламентарното статукво - НДСII.
Освен ако всички противници на НДСII не се обединят в "голяма коалиция", където ще съжителстват доскорошните непримирими противници СДС и БСП. Това е само теоретична възможност, доколкото и СДС, и БСП вече нееднократно посочиха, че изключват всякаква възможност за коалиране с основния си враг. Въпросът е, какво ли трябва да се случи в България, че смятащите се за непримирими партии да приемат формулата "голяма коалиция", която в много работещи демокрации е метод за съвместно поемане на отговорност при критични ситуации (виж само Македония и Израел, за да не се връщаме в историята).
Можем да изключим чисто теоретичната възможност на "широка коалиция" около ОДС или БСП. Такава коалиция няма да има мнозинство. Затова отсега е добре да се знае, че следващото парламентарно мнозинство е най-вероятно около НДСII.
Ето защо онова, което трябва да наблюдаваме през следващите няколко месеца, е, каква нова конфигурация ще излезе от новоизбрания парламент и доколко тя ще е съвместима с разположението на силите на предстоящите президентски избори. Както и дали президентската надпревара ще промени нещо в парламентарните съотношения, или, напротив, ще "подпечата" парламентарните избори.

Антоний Т. Тодоров