Младежко гето
Или опит за неформално проникване
в неформални стратификации
Художествено начало. Вечерният влак плавно навлиза в крайните квартали на София. Доброто провинциално момче гледа замечтано през прозореца на купето си. Мамят го хилядите светещи прозорци на жилищните сгради. Нощта е превърнала града в огромна дискотека. Бляскава, луксозна, многолика. "Ето! Това е София! Мегаполисът.
Българският Мегаполис" - мисли си момчето. И в измаменото му съзнание, пространството зад всеки един от далечните прозорци се превръща в цел. Цел, която бързо поглъща "бащината къща" и двора, кокошките, козата, кравата и плевнята със сено.
Целта... За която всеки добронамерен софийски хлапак би казал "Абе, брато, ти май нещо си мръднал!" Защото денем и отвътре "мегаполисът" е съвсем различен. "България е една добре уредена казарма" - казвали хората от по-възрастното поколение за живота в страната - "храната, спането и стригането са осигурени". Същата тази добре уредена казарма, сега една съвсем неуредена казарма, която спокойно може да се назове гето. И да се възприема като гето. В което, за разлика от всичко останало - "боят, чалгата и мизерията" са много добре осигурени.
Интериорът на мечтаното от провинциалното момче помещение е уставно стандартизиран. В рамките на 90% от случаите обзавеждането напомня "добре уредената казарма" с някои ясно изразени разлики, дължащи се на неизбежната амортизация и навлизането на новите технологии. Мебелировката е тотално остаряла поради липса на финансови средства. На стената обаче задължително си стоят епохалните произведения на изобразителното изкуство - "Букет теменужки" и "Изгледи от Рила - планина". На лавиците на редовно почистваната "Библиотека" битуват непокътнати, недокоснати от човешка ръка, стотина тома "Избрани съчинения " на ... Във вазите от пловдивския панаир прашасват изкуствени цветя. В талашитените бюфети отлежават домашна гроздова от 1979 година, отдавна изпразнена бутилка уиски и безброй безмислени предмети. Сувенири от младежки фестивали, асамблеи "Знаме на мира", конгреси.
Носталгия по отминало време. Спомен. Или пък страст към колекционирането на непотребни вещи.
Макар и да са три стаите на така наречения апартамент, възможността да намериш лично пространство е минимална. Панелните конструкции са чудесен проводник на звука от караниците на съседите, пианото на "Гинка" от шестия етаж, което без почивка се гаври с деветата симфония на Бетховен (началните мотиви) и десетте надути докрай стереоуредби: "Зелено, зелено ...!". Дори тоалетната, тази мечта за самотника с разперен таблоид в ръцете, разнася през етажите звуците (и миризмите!) на нездравословната околна среда. Вярно е, "съветската" бяла и черна техника е подменена със "западна". Но като че ли нито съдържанието на хладилника, нито на излъчваната по кабела "телевизионна програма се различава коренно отпреди. ("Абе руският хладилник не беше ли по-пълен?!")
Вярно е и, че навсякъде из "дома" са разхвърляни англо-български и българо-английски речници, чуждоезикови учебници. Но целта определено не е да придобиеш способността да се запознаеш с Шекспир отблизо, в оригинал. По-скоро целта е Дейвид Бекъм ... или жена му. Вярно е, че плакатът на Марадона в спалнята е свален, но пък оттам усмихнато те гледа фолкзвездата Кати. Вярно е, че има компютър. Но той е по-скоро спасение, бягство, отколкото средство за комуникация и себеусъвършенстване. Имаш и мобилен телефон. Но е изключен, защото не му плащаш редовно сметката. И все пак гордо показваш ненужния апарат на съседите. За да демонстрираш благополучието си. Минал си на второ ниво като в компютърна игра. Вярно е, че няма забрана да говориш каквото си пожелаеш. Но и вече няма какво да кажеш. Вътрешният панелен свят те е превърнал в панелен човек.
Правоъгълните стаи, "правоъгълят" и мисленето ти.
Когато излезеш от тях, ти вече не можеш да правиш разлика. Загубил си сетивността си. И принадлежиш на гетото. Грозният осеметажен блок се превръща в любимо убежище. Кварталната кръчма в единствена трибуна за изява на мисълта. Ментеливата гроздова подбива цената на качественото шотландско уиски. Нещо повече, вярата, че тя е по-добра от толкова бленувания скоч, е по-силна от вярата на мюсюлманите в Аллах.
По същата логика Сашка Васева е по-стойностна певица от Мадона. Стоичков по-добър футболист от доктор Сократес. Екшъните по "София-кабел" по-гледаеми от филмите на Скорсезе. И градацията между "по" и "най" се превръща в структурообразуваща за философията на гето-индивида.
Все пак погрешно е да се твърди, че единствено панелното битие определя панелното съзнание на панелния човек. Защото панелният човек всъщност е пришълец. Той няма корен, който да го свързва с големия град. И големият парадокс е, че софийското гето в днешния му вариант е заченато в българското ... село. То е продукт на вътрешните миграции в страната, стартирали едновременно с процесите на ускорена урбанизация и индустриализация от началото на 50-те години. Любопитно би било да се направи представително социологическо проучване за произхода на населението в "софийските" квартали "Младост", "Дружба", "Люлин", "Обеля", "Надежда", които в момента се обитават от над 600 000 човека. Над 50% от жителите на София живеят там. Като се има предвид, че делът на селското население в България от началото на ХХ век до неговия край е спаднал от 85% до 28% (според последното преброяване), резултатите от подобно изследване биха били лесно предвидими. Още повече, че населението на София за последните шестдесет години се е увеличило четирикратно, без коефициентът на естествения прираст за България да е особено голям. Така, без да се допусне груба неточност, може да се твърди, че хората от гетото са потомци на жители на българското село. А в социологията са дефинирани достатъчно на брой негативни явления, породени от ускореното движение на човешки маси от селото към града, като например култа към авторитарната личност и поощряването на авторитарните прояви.
Голяма част от населението на софийското гето, независимо от социалната или обществената си принадлежност, поддържа тезите за управление с "твърда ръка"; засилен полицейски контрол и възстановяване на смъртното наказание. Във връзка с това е и установяването на несъзнателно ниво на строга йерархичност във взаимоотношенията - особено между младите хора. Тази йерархичност се намира, колкото и парадоксално да звучи, в тясна взаимозависимост с ... "тонизиращите вещества" на гетото.
На върха на "обществената" пирамида е упоеният от качествен алкохол и още по-качествен кокаин митологичен лидер. Той почти няма "обществени" появи и прояви, но за сметка на това е пример за подражание на всички останали. Легендата за него замества необходимостта от формален, физически лидер на мнение. Така или иначе няма значение дали "босът на босовете" съществува действително, по-важното е неговото име да всява страх, респект и чинопочитание. Предполага се, че единствените, които комуникират с митологичния лидер, са "мутрите".
Те са специалистите от отдел "Връзки с обществеността" на Вожда. Осъществяват планомерно неговата стратегия. И си имат своите специфични канали за комуникации - преди известно време бухалките, сега хладното оръжие. Тук е мястото да се спомене, че има голяма разлика между мутрата и мутрата-менте. В момента много повече са имитаторите - момчета натъпкани с анаболи, но никога не опитвали кокаин; мечтаещи за ВМW, но карат лада; подстригани тип "канадска ливада", но истинските мутри отдавна не използват тази прическа. Ментетата използват създадения имидж за мутрите, но предизвикват само снизходителни усмивки с действията си. Личи си, че са добри момчета, които няма да посмеят да качат някой в багажника на смачканата си кола и да го пребият впоследствие на бившите Бонсови поляни. Истинските мутри са към днешна дата единствените, които спазват закона за омертата в гетото. Те не говорят нито за миналото, нито за настоящето. Изглеждат поулегнали, а и малко отегчени.
Единственото, което се знае за тях и битува под формата на публична тайна, е, че употребяват кокаин преди изпълнението на поредната "мокра поръчка".
След тях в йерархията се нареждат джойнтерите - употребяващи марихуана, които виждат пародията на нещата през розовите очила на лекия наркотик. Тях в общи линии никой не ги третира целенасочено, защото в крайна сметка марихуана са опитвали почти всички в гетото. Джойнтерите са неагресивни обикновено и се ползват със снизхождението на по-горните в йерархията. Защото както те не взимат нищо на сериозно, така и тях никой не ги взима на сериозно. Джойнтерите са едно гранично явление, след което започват "тежките случаи".
Те се делят на две основни групи - "аутсайдерите" и "жертвите" на гетото.
Аутсайдери са подвластните на хероина млади хора, на които се обръща малко внимание, а техните проблеми са достатъчно сериозни. За съжаление никой от многобройните специалисти не може да открие напълно причините за пораждането на това опасно явление. Но може много точно да се каже, как се отнася населението на гетото към своите "аутсайдери". Тези болни младежи са редовно унижавани и малтретирани от "висшите" слоеве в йерархията. Всички останали се отнасят към тях с потресаващо неуважение, абсолютно безразличие или пък със страх. Бягаш от аутсайдера като попарен, бягаш, защото утре на неговото място ще си ти. И за теб има приготвена спринцовка. Някой вече се е погрижил. Чудно ли е, че населението на някое си село се противопоставя на основаването на наркокомуни. Още тук, в гетото, се бяга от проблема (докато не стане твой проблем) като от проказа. Още тук се създава незаслужено негативният образ на тези обречени момчета и момичета.
На най-ниското стъпало на обществената стълбица в панелния свят са "жертвите". А те са най-многобройната група. Неформална и неустойчива. Защото жертва може да е всеки. Както аутсайдерът, така и интелигентното момче с очилата и томчето на Гьоте. Както джойнтерът, така и мутрата. Както имитаторът, така и митологичният лидер. Гетото е статичен илюзорен свят, който си има свои закони и ако не се съобразяваш с тях, получаваш наказание. А наказанието е само едно - насилие. Насилие. За всяко излишно движение, за всеки признак на елементарна виталност. Или пък просто за нищо.
Насилието в гетото е константа. Структурообразуваща единица. И винаги е колективно. Затова и никой не е застрахован. Попадаш в лапите на чужд колектив и край. Търпиш си последствията. И всяка жертва е потенциален насилник, и всеки насилник е потенциална жертва. До следващия път. Защото ти си ...следващият. Ти си следващият опустошен нахалник, интелигентен (но неграмотен), разложен от различните видове опиати, потрошен от бездуховността си, ти си следващият опустошен нахалник, на когото, доскоро добронамереният колектив размазва главата в бетонната площадка, а от страни нереагиращо гледат довчерашните ти приятели. И няма Как, Защо, Нали? Няма. Бил си лидер? Попаднал си в такава ситуация. И вече не си лидер. Бил си някой, попаднал си в ситуация. И вече си никой.
Насилието в гетото е вирус. Един път заложен в организма, той просто си седи и очаква благоприятните условия за развитие. Оттам насетне са излишни всички въпроси. Системата е проста. До един момент си се надявал на някои неща, от друг момент те престават да съществуват. Затова и в гетото всичко е илюзорно. Всичко е мит. Не е важна реалността, а създадената за реалността представа. И стигнеш ли до дъното, до нивото на жертвата митовете се сриват. Но е вече късно да се възпротивиш. Или да се върнеш.
Художествен финал. Вечерният влак спира на гара София. Провинциалното момче слиза на перона и вдишва изкусителния поглед на нощна София. И не се замисля. Че нощем и отдалече, и особено ако са чужди - всички жени изглеждат красиви.

Петър Калинов

Петър Калинов е студент във Факултета по журналистика на Софийския университет "Св. Климент Охридски"