Изложбата ЖИВОПИСно -
кафява или пъстра
Лиляна Русева, Голо тяло

- На мен заглавието ми хареса, но изложбата като цяло ми напомня за някогашните ОХИ. Същият механичен сбор, същата аморфна експозиция... Затова бих помолила участниците в журито да разкажат за организацията й.
Ивайло Мирчев: "ЖИВОПИСно" какво трябва да бъде - в случая се прави една словесна закачка, която отваря просто изложбата и дава възможност с увеличаването на "но"-то и с измъкването от "живопис" да се направи опит да се отвори вратата, да се покаже всичко, което така или иначе се създава в момента. Изложбата в никакъв случай не може да бъде, както сега някои казват, "представителна извадка" на това, което става в страната, но при всички случай показва някакви тенденции и опити. И все пак ясно е, че тя е на принципа който каквото даде. В този смисъл е неизбежна приликата с ОХИ. Тя е секционна изложба, показва един вид изкуство с всичките му сложни движения, с всички опити за нови форми, които навлизат...
Весела Христова-Радоева: За съжаление не видяхме нови форми...
Ивайло Мирчев: Защо, влезе например на Асен Захариев работата, но той си я изтегли. Това са неща, които не могат да бъдат регламентирани. Стремежът ни беше да не създаваме някаква нова нормативност и затова не възприехме този кураторски принцип, който в момента битува в художественото пространство.
- Странно е, че на куратора продължават да се вменяват неприсъщи роли от предишни времена...
Ивайло Мирчев: Целта в случая е всички, които искат, да покажат това, което правят. И тук възникна необходимост от жури, за да може да се направи една селекция. Защото при подобен тип изложби идва всичко - знаеш, не е възможно да се пусне всичко дори от чисто естетически съображения.
Весела Христова-Радоева: Изложбата е разположена на два етажа на "Шипка" 6; в крайна сметка се получиха 207 произведения от 153 автори. Най-възрастният е Любен Гайдаров (роден 1906) - поканен специално и затова неговото почетно участие е със 7 картини. Най-младият е Борис Пеев (роден 1980). В този смисъл критичното око има какво да види и извън отделните творби.
Филип Зидаров: Като неучаствал в процеса на селекция и организация на тази изложба влизам непредубедено в залите и все пак с око не на широка публика, а с професионален в някаква степен опит. И ми се струва, че тази изложба е нещо като доказателство за пълната девалвация на такъв тип изложби. Първо, това не е ОХИ, защото навремето беше въпрос на престиж да се участва в него. ОХИ даваше доста точна представа за дадения момент в българското изкуство. ОХИ-тата реално бяха художествения живот в страната, фокусиран в рамките на една годишна изложба, на даден салон. Въпреки че е секционна, въпреки че може да се мисли за всички други възможности, които има днешният художник, се предполага, че участието в такава изложба днес също може да бъде въпрос на престиж. Но такова впечатление в мен не остава и се опитах да си дам сметка защо. Не става въпрос за това, че изложбата е лоша. Мисля, че такава изложба винаги би била не особено добра или най-малкото незабележителна, между другото и защото повечето изложби на "Шипка" 6 априори се редят отвратително.

Костадинка Цветкова, Селски двор

И като че ли няма начин да не се редят зле; резултатът е, че нещата в тях се убиват взаимно. Освен това, в тази конкретна изложба отново има общо две групи художници (тук пропускам изключенията, които не са чак толкова много). Едната е на художниците, които, каквото си правят, пак си го правят, въртят се в омагьосания кръг на творческа скука и невъзможност да се каже нещо интересно. Другата група са така наречените млади художници, някои от които познавам само като имена, друга част още не съм ги срещал - но повечено не предизвикват особен интерес, просто защото нещо не им личи младостта. Ката че ли има някакво приспособяване към преобладаващия стил, нещо като някогашната автоцензура на "политически правилното" изкуство. Разбира се, че това съждение може да бъде доведено до абсурд. Наши самонабедени авангардисти твърдят, че щом нещо е в рамка, то не е изкуство... Дали пък те спомогнаха да се разделят художниците на такива, които правят инсталации, и на други, които правят картини?.. Много от онези, които преди 10-20 години задължително държаха на статуса, който имат като скандални, продаваеми, днес са много малко. Преди малко стана дума, че уж е дадена възможност на всичко, което прави живопис, да го покаже, а то го няма. Движения, нови форми - също не можах да видя. Изходът за мен е - некураторски изложби просто не трябва да се правят повече, защото има от всичко по малко, сиреч нищо. Забравя се за чисто естетския елемент на артистичния акт, нещото, което превръща голата концепция или идея в елемент от художествения живот. Аз не бих могъл да кажа какво би било, ако това беше кураторска изложба. Но поначало такъв тип изложба, когато претендира за някакъв широк поглед, трябва да намери някой, който да подскаже този поглед - най-добре извън самооценъчните рефлекси на авторите творческия продукт - художниците. Това ми прилича, образно казано, на следното: взимаме една торта и вместо тя да се реже отвесно, за да видим всички пластове, се реже само в един пласт... Ако тази изложба бе сегментирана по някакъв начин, би била много по-интересна, защото в отделните сегменти биха могли да се уловят прочити, стилове, настроения...
- Има такъв опит, струва ми се, и той е пак традиционен за "Шипка" 6 - подреждането на сходни по стил и мислене картини заедно. И поради приликата си те наистина се "убиват" взаимно...
Филип Зидаров: Все си мисля за публиката, която би влязла в изложбата - какво би видяла в нея.
Весела Христова-Радоева: За колко време разгледа изложбата?
Филип Зидаров: За около 40 минути. Ако бях стоял повече, бих видял повече детайли, но това няма да промени нещата. Може би всяка от групите в нашия художествен живот се смята за най-великата, но трябва да има някаква пресечна точка. Когато няма такава, тя се създава. Виждаме обаче само оправдания - "те не дават", "залата лоша"... Има и нещо друго - организация като СБХ вероятно е на изживяване и затова ако се прави на "направляваща процесите", едва ли ще може да предложи нещо интересно.
Весела Христова-Радоева: Ако някой живописец е член на съюза, защо да не участва в подобен салон? Ето че около 1/5 от секцията е представена и следователно образът на изложбата не е извън контекста на това, което реално се случва в българската живопис към днешна дата. И никой критик не може да отрича този факт, независимо какво от видяното му харесва или от кое се отегчава.
Филип Зидаров: Пак ще кажа - мен не ме притеснява броят на участвалите или на неучаствалите, а онова, което виждам или не виждам в изложбата. Важното за мен е, какво е качеството на изкуството и доколко са убедителни неговите послания. Каква е необходимостта за художника да създава творчески продукт, който да е продължение на "не-артистичното битие" или пък негов контрапукт. В единия случай художникът се реализира единствено в стеснената декларация на боязливо и "разбираемо" монологизиране на собствената си проблематика. Но ако личният проблем, какъвто и да е той, се представя като покана за разговор със зрителя, при който същият този зрител може да бъде провокиран, скандализиран, разгневен, изобщо да се търси продължаването на артистичния жест по пътя на "социализираното" му завършване, това вече би придало смисъл на каквато и да е творческа изява в контекста на онова, което за удобство се нарича "съвременно изкуство". В случая, когато приоритет става да се покаже "хубава", "красива" картинка, с прилична рамка, с формат, подканящ евентуалния клиент: "Купи ме за жълтата стена!", тогава губя опорни точки за преценка. Боя се, че ако приоритет за СБХ станат такива изложби, които доближават минусите на някогашните ОХИ, без да притежават техните плюсове, организационно уравнените "секционни" изложби, в опита им да покажат "всичко", ще размият и малкото съществуващи истински "тенденции" в живописта у нас към днешна дата. Затова тази журирана, кураторски безименна изложбата "ЖИВОПИСно" не ме удовлетворява. Аз по-скоро бих я кръстил "Но живопис ли?", защото от едновременното смесване на всички цветове от палитрата се получава само един цвят - кафяв. Нейното евентуално спасяване би било, ако се разбие на 20 отделни кураторски изложби, търсещи взаимни връзки и диалози между автори и произведения, които да се покажат за по няколко дни.
Весела Христова-Радоева: Тогава публиката ще трябва да спи на "Шипка" 6, за да ги види всичките...
Филип Зидаров: Е, ако почнем да се интересуваме само от комфорта на широката публика... Все пак ходенето по изложби е доброволно и при цялата си "социализираност" изкуството си остава доста елитарна форма на комуникация.
Весела Христова-Радоева: А от какво да се интересуваме тогава? Публиката не се състои предимно от критици. По-голямата част са колегията в нейния широк смисъл. Както аз следя какво правят напоследък Филип или Диана, така вероятно хората, които създават произведения на изкуството, следят произведенията на техните колеги. И за тях тази изложба е интересна, независимо дали предлага нови неща или препотвърждава нещо отдавна познато. Прави ми впечатление, че в сградата на "Шипка" 6 в първите няколко дни след откриването на дадена изложба почти всички посетители са художници. Така е и по света, според изследванията на тенденциите на пазара в съвременното изкуство.
Филип Зидаров: Това казвам и аз. Има две тези: а) художникът прави всичко, за да задоволи вкуса на публиката, и б) изобщо не се интересува от реакциите на широката или специализираната публика. И двете нито са абсолютно верни, нито пък са абсолютно неверни. Когато художникът, произведението или артистичното събитие имат достатъчно естетически (което не е равнозначно на естетски) потенциал, тогава освен професионалната бива привлечена и непрофесионалната публика; тя става част от художествения факт, независимо дали "разбира", харесва или одобрява онова, което е привлечена да види. Защото съвременното изкуство е отличително с това, че не дава отговори, а поставя въпроси. Основната ми критика към изложбата "ЖИВОПИСно" е, че не поставя въпроси, няма сили да предложи и някакъв интересен отговор. Затова и организирането на некураторски изложби от типа ОХИ прави лоша услуга и на художниците, и на публиката. Нещо повече - мисля, че адекватното бъдеще на изложбения живот е само в изложбите с куратор, изложбите с идея, интерпретираща темата.
Весела Христова-Радоева: Не смяташ ли подобна изложба, която ти нарече кафява като синоним на загубване на цветността, за възможност веднъж годишно да се види какво прави голяма част от колегията? Ако аз искам да направя кураторска изложба, свързана с живописта в България днес, но по стечение на обстоятелствата нямам възможност да пътувам често из страната, нямам възможност да посещавам много ателиета дори в София, няма да съм чиста пред професионалната си съвест, няма да имам обективна основа за проекта си. А една "кафява" изложба ми помага да направя подбор, инспирира ме в определена посока. Нищо, че никой не ми прави потресаващо впечатление. Спомням си преди 15-ина години в интервю питаха Любомир Левчев от кои големи имена в литературата се е учил. Той отговори, че се учи от т.нар. сив поток, защото големите таланти са неподражаеми и можеш само да им се радваш... Искам да кажа още нещо. От десетина години отричаме ОХИ, но от "широката" публика не се отказваме. Коя и каква е тази публика? Май е само израз без адекватно покритие в реалността. И това не зависи от политическата и художествената система. Такава публика не е имало и едва ли някога ще има, поне що се отнася до изкуството в зала, което отиваш да гледаш нарочно.

Анета Драгушану, Композиция II

Борис Данаилов: Според мен ОХИ-тата не са целели търсене на масова публика. Не че е съществувало формулирано така, но си беше самозадоволяване.
Весела Христова-Радоева: Ами масовото естетическо възпитание?
Борис Данаилов: И такова нямаше. Имаше институционални напъни.
Филип Зидаров: Според мен не е толкова еднозначно. Разбира се, че по онова време многобройните ОХИ-та пряко или непряко изпълняваха партийното поръчение да стимулират изобразително изкуство на добро професионално ниво, защото изкуството, възприемано като идеологически инструмент, ако не винаги директно - под формата на пропагандни образи-клишета - но като абсолютна художествена стойност трябваше да внушава превъзходството на "социалистическото общество". Във връзка с тази идеологема самото изкуство беше необходимост за режима и затова то беше подпомагано и в социален план - например множеството откупки за държавните галерии и учреждения практически от всяка голяма или малка изложба. По онова време СБХ играеше основна, най-често положителна роля в насочването на социалния аспект на формалната политическа обвързаност с режима. Още повече, че тогава, без да е член на СБХ, един художник не можеше да получи статут на обществено признание като професионалист. Затова и практически всеки професионален художник биваше приеман в съюза. Ситуацията тогава и сега не може да бъде сравнявана просто защото освен механизмът на свободния пазар, днес е различен и статутът на художника и на изкуството въобще - заедно с политическите негативи са премахнати и социално-статусните позитиви, функциониращи много добре в повечето развити индустриални, "капиталистически" общества...
- За мен основната полза от ОХИ-тата беше, че на тях за първи път се представяха младите художници. И когато в началото на 90-те този тип изложби някак естествено отпаднаха, нашата колежка Мария Василева положи доста усилия, за да направи няколко издания на изложбата "Нови имена", които да компенсират липсващото място за изява. Наскоро ми попадна бюлетина на СБХ и прочетох, че се възстановява ОХИ "Земята на Ботев" във Враца. Стана ми мило, като се върнах към младите си изкуствоведски пътувания. И като си припомних стройната система от ОХИ-та: "Подвиг, признателност, дружба" в Плевен, "Септември 23-та" в Монтана (тогава Михайловград), "Земята и хората" в Добрич (тогава Толбухин), "Хората и морето" в Бургас, "Човекът и трудът" в Габрово, "Човекът и изкуството" в Пловдив, както и не толкова гръмките "Родопи" в Смолян, "Портрет" в Пазарджик, "Пейзаж" във Видин и "Шумен" в Шумен. Сигурно пропускам няколко, но не мога да забравя "Ястребино" в Търговище, където избитите дечица от едноименното село бяха превърнати в "борци за свобода" и герои. Винаги съм се потрисала от тази спекулация - какво ли е разбирал от "борбата" 6-годишният Стойне...
Филип Зидаров: Изложби от типа ОХИ са ме потискали и тогава, потискат ме и сега. Правенето на изкуство всъщност е безкрайно самотно занимание. И представянето в изравнен план на множество различни автори е част от безсмислието на подобна дейност. Затова и всяка самостоятелна изложба, колкота и да е слаба, или кураторската, която е част от концептуален диалог, иницииран от художествен критик, са по-комуникативни от тази, за която разговаряме.
Ивайло Мирчев: Според мен такива препратки в миналото са ненужни в момента, защото говорим за една конкретна изложба. А са ненужни, защото това са неща, предъвквани дълго и за мен безсмислени в контекста на сегашното време. Но това, което не разбирам и с което не мога да се съглася принципно, е този негативизъм априори. Това вглеждане в себе си и невъзможността да се надскочи собственото мислене е ограничение. Нашата цел беше да се даде възможност на хората да покажат това, което правят. Съюзът следва тенденции, които се раждат от само себе си. Тези изложби са преглед, макар и не съвсем представителен. Само няколко имена като пример - и се вижда, че си заслужава. Вземете Генко Генков, Лика Янко, колко отдавна не сме ги виждали. Този тип изложби са желани от самите художници. Не мога да приема упреците, че това е налагане на някаква форма на управление. Филип не ме изненадва - той винаги заема такава позиция, но не го разбирам. Изложбата не е кафява. Тя е пъстра, в нея има много неща, поне част от процесите в родната живопис. Този тип негативизъм е отношение, заето прекалено със себе си, вид краен егоцентризъм. Светът не се върти около една личност, има процеси, които не зависят от нас. СБХ като политика и поведение следва процесите, а не ги налага. Освен това искам да напомня усилията на цяло едно поколение художници в отхвърляне ограниченията на една пагубна за нашето изкуство нормативна естетика, властвала години наред. Затова не желая да приема опитите за налагане на нов нормативизъм под каквато и да е форма и в името на каквато и да е цел. И още нещо. Опасявам се, че мнението на Филип за подобна изложба само преди две години щеше да бъде доста по-различно! Както и отношението му към СБХ!
- Намекваш, че тогава баща му беше председател на СБХ. Не знам какво би било мнението му тогава, но в общи линии със сегашното му мнение за изложбата "ЖИВОПИСно" съм съгласна - даже и го написах...
Весела Христова-Радоева: Малко си краен, наистина. Критикът има свое мнение; така, както ти имаш право да рисуваш, без да се съобразяваш как някой друг прави същото. Филип има свое мнение. Можем да спорим с него, но не и да му правим бележки защо го има. Лично аз още от събирането на работите изпитвам известно смущение - от една страна, когато оценяваш като член на един такъв "съвет", си отговорен за крайния вид на изложбата. А критикът не бива да бъде отговорен за вида на изложба, която като идея не е "негова". Не знам живописците какво мислят, когато журират свои колеги. И дали "идеалният" вариант е жури само от критици. В конкретния случай не съм сигурна дали съм си свършила добре работата като журьор, а сега, след откриването на изложбата - дали реагирам само като критик.
Филип Зидаров: Мнението на критиката или на отделен критик за отделна изложба или за процес може да е позитивно или негативно, но това няма нищо общо с опит за някакъв нормативизъм. Не съм съгласен също, че ние, след като сме професионално свързани и обвързани с художествената сцена, трябва единствено "да следваме процесите". Процесите, каквото и да означава това, са и нещо, което се предизвиква от участниците в тях, иначе просто няма да има какво да следваме. Но изглежда, че има и консервативни рефлекси. Като например това, че почти винаги колеги, избирани за мандат в ръководството на СБХ, започват да се самоидентифицират с организацията и всяко критично мнение се квалифицира като "говорене против Съюза". Такъв комплекс за вечност е малко смешен, отделно от обстоятелството, че декларациите за "изложбената политиката на СБХ" звучат не съвсем сериозно на фона на доста явното безсилие на Съюза да се защити от постепенен саморазпад. Съдбата на творческите бази или неясното бъдеще на самата сграда на "Шипка" 6 са отделни примери в тази посока. Забележката на Иво за какво щял съм да мисля, ако било преди две години, освен че прилича на рязсъждение от вида "ако баба ми беше мъжка", доказва горното, а също и неспособността на немалко художници да водят смислен словесен диалог с художествената критика. Ако ще си говорим на фамилия, бих могъл да напомня за някои интересени и поучителни случки от летописа на председатели на СБХ от преди три-четири десетилетия, но не ще го направя, защото няма да е в интерес на прежде говорившия. По-добре би било, ако пожелателното наклонение се прилага по-рядко в оценката на естествено протичащи процеси, като съвременната художествената сцена е нас, а да се използват предлагащите се поводи за продължение на споменатия концептуален разговор между изкуство и общество, между автори и художествена критика. И положителните, и отрицателните становища са важни, включително приемането или отхвърлянето на част от процесите в изкуството, на които сме свидетели.
Ивайло Мирчев: Искам да вметна. Все пак аз го казах като лично мнение, а не като мнение на Съюза. Ръководството на Съюза е колективен орган и аз не мога да изразявам неговото мнение. Изразявам само личното си мнение тук.
Весела Христова-Радоева: Виждам друга уловка, която сами си поставихме. Филип говори за политиката на Съюза. След като така остро критикуваш тази изложба, значи критикуваш политиката на Съюза. Тази политика на отворени врати не я приемаш, така ли?
Ивайло Мирчев: И не е само това. Под шапката на Съюза се провеждат...
Филип Зидаров: Притеснява ме именно тази шапка.
Ивайло Мирчев: Съюзът е собственик на тези зали...
Филип Зидаров: Нещата лесно започват да излизат извън естетическите критерии, а това е най-бързият начин да станат не съмо безинтересни, но и глупави.
Весела Христова-Радоева: Ти знаеш, че до определена дата се приемат заявки за изложбите. И доста широк състав - всички председатели на секции решават по какъв начин ще бъде направен изложбеният план. Това е. Преди време имаше предложения от куратори - от хора с кураторска нагласа. Но ако няма такива предложения, тогава задължително ще се правят и другият тип изложби.
Филип Зидаров: По този начин започваме да търсим отговорности и причини. Разбира се, че избирайки от 10 или 100 изложби, имаме право да кажем - това не ми харесва. Абсурдно е да се очаква да харесваме всичко. За конкретната изложба ви слушам и искам да получа някакви отговори защо тя не ме задоволява.
Борис Данаилов: Намирам, че в изложбата има някакъв момент, който е интересен. Долният етаж е по-интересен за мен. Там за първи път виждам нещо, което ми прави впечатление - обстоятелството, че се появяват няколко художника и творби, които скъсват с една много неприятна ширеща се тенденция в съвременната художествена продукция - правенето на продажбени картинки. В това отношение вторият етаж е изразител на тази тенденция. Долният етаж - там има автори, които предлагат произведения, които са решително непродаваеми. Защитават си свои естетически предпочитания и не се интересуват от продаваемостта.
Весела Христова-Радоева: Някои от тях са без цени - не е имало нужда от това.
Борис Данаилов: Картината за продан в България е 46/55 и е красива - има всички качества на нещо, което е много добре изработено. В изложбата има работи, които просто отричат тази тенденция и на мен това ми допада. Значи има все пак хора, които се движат срещу течението. Не мога да маркирам това като някаква специфична тенденция, но ми се струва, че са по-млади автори, което за мен е добре. Това до известна степен възвръща самостойността на живописта като област, която е носителка на вид изкуство, което е самостойно. Това е различно от правенето на красив предмет. Значи има някакво разграничаване между красиво и хубаво, което е добре. Изложбата като цяло е сръчна, почти няма издънки. С изключение на Лиляна Дичева...
Ако трябва обаче да търся нещо, което липсва като подход, бих отшъл много по-далеч. На практика след 1989 година в нашето изобразително изкуство не можа да се оформи нещо много съществено: наличието на автори и тенденции, които са свързани с актуални обществени теми. Колкото и странно да е, това изкуството на практика се отказва, при това доброволно, от една огромна по същество територия: тази на злободневието. Причините за това си заслужават да бъдат изследвани; аз не съм се занимавал с това. Струва ми се, че тук може да бъде търсена специфична реакция. В предишния период беше налице едно свръхангажиране с т.нар. съвременна проблематика. Много е възможно това да е довело до своеобразно пресищане и отвращение от подобни теми или подход. Причината за отвращението според мен също е ясна: това е било тегоба за художниците и вероятно те са осъзнавали прекрасно фалшивостта на ситуацията. Сега като че ли те са загубили интелектуалния си потенциал да се вглеждат по подобен начин в онова, което ги заобикаля или пък просто нямат такива сетива. Независимо каква е диагнозата, фактът е налице - по нищо не можем да установим какво е положението в другите сфери на живота - изложбата просто не дава такава информация. Разбира се, не искам да кажа, че трябва да се възражда тезата за "правдивото отразяване на живота" от страна на изкуството, но при положение, че се осмеляваш да правиш непродаваемо изкуство, защо пък да не опиташ и това. Впрочем именно един такъв подход би осигурил много по-вярно и точно българското присъствие на международното поле: да се пънеш да се наложиш чрез цвят, фактура и прочие формални белези едва ли е възможно - общо взето, всички ги знаем тези работи.
Оттук и следващият момент - какви да бъдат изложбите: кураторски или не? Струва ми се, че трябва да се търси едно състояние, за което нито СБХ, като институция, нито самите автори и куратори си дават сметка. Добрият подход би бил реализиран тогава, когато големите, "тежки", пространни изложби на институцията се правят от куратори. Кураторският принцип би показал именно онова, което тук стои само като немощен и неточен напън - разнообразието. И обратното, по-малките и по-специализирани (включително и във формален аспект) изложби могат да се правят при отворени врати и без кураторски ценз. А това, което е тук сега, е компромисно - хем искаме голяма изложба с всичко вътре, хем знаем, че не може да се събере, хем сме демократични и отворени, хем има жури, хем искаме да е интересна, хем няма ориентация спрямо някаква идея или тема.
Да се гони идеята да се покаже всичко е пълна утопия, това не е и нужно, защото няма извънхудожествени корективи, по които да се прави някакво равнение; това е безсмислена задача.
Ивайло Мирчев: Тъй като няма да мога да остана повече, искам да уточня. Естествено и нормално е да се опитам да защитя позицията на СБХ не защото съм в момента там на някакъв пост. Държа на собственото си мнение. Това, че то се различава радикално от мнението на Филип, само може да ме радва. Аз също, както и Весела, много се радвам, че Любен Гайдаров прие поканата за участие. Винаги е правил тихо всичко и в тази висока възраст, в която се намира, продължава да бъде витален и показва невероятни неща. Радвам се също на наградата на Костадинка Цветкова - един много последователен художник. Едната й работа е изключително сгъстена като колорит. Въобще се радвам, че мнението на журито бе единодушно.
- Значи мненията се оформиха в две посоки - най-общо негативни към изложбата и принципа, на който тя е построена, и позитивни към нея. За мен обаче има едно изначално противоречие: заглавието на изложбата сякаш трябва да наведе на мисли за същността на живописното, а самата експозиция като че ли отрича именно това живописно. В десния край на долния етаж например са разположени работи, които може би защитават принципа за отворените врати, но не мога да разбера как се свързват с живописта. Примерно онези червеи във формалин върху дърво...
Борис Данаилов: ... има тотално сбъркани работи.
- Е, може да е интересна сама по себе си работата, но какво общо има тя с живописното?
Ивайло Мирчев: Моят отговор е, че влиза в това "но", което е отделено от "живопис" и влага друг контекст - това, с което започнах.
- Струва ми се, че така формирано, заглавието поставя проблем, от който изложбата се опитва да избяга. Може би грешката е моя - свикнала съм вече с кураторските проекти, при които заглавието, колкото и шеговито да е то, препраща в крайна сметка към доста сериозни въпроси на обществото и изкуството. Оттук и желанието ми да видя в тази изложба нещо повече от закачка в заглавието.
Весела Христова-Радоева: Важното е, че според мен има смисъл от годишни салони на отделните основни видове изкуства. И точно в залите на СБХ, защото това е обществено доброволно сдружение на близо 3000 художници. Те рисуват така, както смятат, и затова организацията има една-единствена възможна посока в изложбената си дейност - да им дава пространство за изява. Критиката, също част от този Съюз, да си казва свободно думата, но да не държи менторски тон, защото изкуството е такова, каквото е. Исторически факт, който никой не е в състояние да промени.
- Тук попадаме на поне две нови теми. Първо, двама от нас не са членове на СБХ. И второ, по-общовалидният и от десетилетия поставян въпрос е какво прави критиката в Съюз на художниците. Този пореден красноречив остатък от миналото - възможността по един или друг начин да се контролират както художниците, така и критиците - все още е налице. Но това е предмет на съвсем друг разговор...

15 май 2001

Разговора води Диана Попова



Разговор с
Ивайло Мирчев (председател на журито),
Весела Христова-Радоева (член на журито),
Филип Зидаров
и Борис Данаилов