Тeатрални политики и практики
За театралната реформа е говорено и писано много, но като че ли е малко чутото и прочетеното. Към такива мисли ме наведе заглавието на анкетата на вестник "Култура". Защото какво означава воденето на политика (без значение дали в областта на театъра или другаде)? Това е преди всичко умението да се вземат отговорни решения, които да се прилагат на практика. В традицията на демократичния дух е решенията да бъдат плод на обществен консенсус, постигнат в процеса на дебат. Този основен смисъл на дебата обаче като че ли е често забравян.
Дискусиите по театралната реформа са почти винаги прекалено натоварени емоционално и се превръщат във форум за взаимни обвинения и оправдания. Към реформата се предявяват свръхочаквания, че тя ще реши всички проблеми на българския театър и провалът на тези свръхочаквания води до свръхразочарования. Като че ли неразбрано остава положението, че осъществяването на реформата (или неосъществяването й) има само косвено отношение към качеството на театралната продукция. Основната идея на реформата, от гледна точка на тези, които я осъществяват, е промяна на модела на управление и инфраструктурата на театралната мрежа, наложени до голяма степен под натиска на икономическата целесъобразност, интереси и възможности. Но позитивната енергия, която съсловието би трябвало да внесе тук, като че ли се изчерпва в емоциите, а конструктивните идеи (каквито не липсват) остават нечути и недоразбрани.
Това се случи и на последния Национален дебат за театралната реформа през май 2000 година, когато изкристализираха някои наистина прагматични предложения, като тези за осигуряването на по-голяма автономност както на Националния център за театър, така и на отделните театри, за дообогатяване и изчистване на конкурсните принципи и механизмите на финансиране на театрите и проектите, за хармонизиране на съществуващата нормативна база, засягаща театъра, и "узаконяване" на реформата, за създаване на допълнителни фондове за финансиране на реформата, за фиксирането на бюджета за култура като процент от държавния бюджет, за подготовката на втора (по-адекватна на настоящата ситуация) част от Програмата за развитие на театралната дейност в България...
Ако се съди обаче по онова, което е направено за изминалата година за актуализацията и развитието на реформата, може да се заключи, че нищо не е било чуто. Ето защо вярвам, че има смисъл тези неща да бъдат припомнени, надявайки се, че настоящият дебат няма да има същата съдба.
Че реформата стартира неправилно е неоспорим факт. Нейният основен недостатък се състои преди всичко в липсата на проективно мислене у управляващите я, както и в честата им смяна. Нито една от програмите за реформи досега (дори настоящата) не съдържа в себе си ясна, дългосрочна концепция за това как би следвало да изглежда "реформираната" театрална мрежа в България, нито една от програмите не е осъществена докрай. Така излиза, че театралната реформа може да продължи вечно...
Нито едно от правителствата в годините на реформата (с изключение на настоящото) не е отделило специално място в своите програми на културата и театъра. Програма 2001 бе първата, която обърна внимание на тези проблеми. Почти всичко в частта й за култура обаче остана в сферата на пожеланията. Бих привела няколко примера, които не се нуждаят от коментар: "Реформата в културата може да стартира единствено след нормативното й регламентиране.
Реформата в управлението на културата изисква изменения или отмяна на 24 сега действащи нормативни актове"; "Бюджетната им издръжка (на Националните културни институти - б. а.) ще бъде запазена. Тяхната автономия обаче следва да бъде развита и разширена"; "МК, след консултации с местните органи на властта, ще прехвърли собствеността на онези общини, които преценят, че искат и могат да я стопанисват при подходящи условия. Става дума главно за сгради на музеи, галерии, театри, опери"; "МК ще се оттегли от субсидирането на щатен артистичен персонал. За сметка на това всички артистични субекти ще имат възможността да кандидатстват за държавна подкрепа на готов продукт при равни условия"; "Продуцентски принципи в дейностите: кино, театър, музика, танци, изобразителни изкуства. Създаване на условия за развитие на меценатството... Организиране на борси за артисти. Сегашната система на оценка и самооценка не е приемлива, защото е напълно стихийна и несъобразена нито с маркетинга, нито с принципите на търсенето и предлагането. Ето защо ще се предложат програми за въвеждане на доказали своята стойност пазарни принципи и модели" (http://www.government.bg/bg/index.html).
Имайки предвид колко от тези неща са осъществени на практика, действително е редно да се говори не за театрална политика, а за политики - една, която е заявена, и друга, която се осъществява.
Основният проблем на "осъществяваната" реформа е в половинчатостта на всички предприемани мерки и действия.
Оттук произтичат и останалите проблеми:
- проблемът за нормативната обезпеченост на реформата - тя стартира при една доста сложна нормативна ситуация, с взаимно противоречащи си законови актове и липса на специален закон за театъра;
- проблемът за финансовата обезпеченост - театрите все още са силно зависими от единствения сигурен източник на финансиране - държавния бюджет. Общинските бюджети, които се разглеждат като основен алтернативен източник на финансиране, все още са функция на държавния бюджет и не могат да изпълняват задълженията, които са поели към театрите. В този смисъл е трудно да се говори за същинска децентрализация. Не са създадени допълнителни, независими от бюджета фондове за финансирането на реформата;
- една от основните стъпки на реформата за преодоляването на кризата е разнообразяването във функционалния модел на театрите. Създадоха се различни видове театри според своята структура и начин на финансиране: открити сцени, продуциращи театрални центрове, театрални лаборатории, сцени 6. Типологично обаче различните модели не са достатъчно ясно разграничени, което личи от терминологичния хаос, царящ в документите. В крайна сметка разнообразяването се свежда до два основни модела: сгради с трупа и сгради без трупа, финансирани от два основни източника: държавния бюджет и общинските бюджети. За в бъдеще уточняването на различните по статут театри и съобразяването с вече съществуващия "профил" на театъра би улеснило в значителна степен реформирането на системата;
- реформата не включва не-държавните театри, с изключение на правото им да участват в сесиите за подкрепа на проекти, а те биха могли да бъдат добър коректив за дейността на държавните;
- липсват като цяло квалифицирани и компетентни специалисти, които да разработват критерии за разпределението на субсидиите на регионално равнище. Усеща се и липсата на театралния мениджър;
- отношението щат-дейност все още не е адекватно. Не съществуват ефективни механизми, които да обвързват качеството и ефективността на даден театър с получаваната субсидия;
- проблем все още представлява и сградната собственост, която държавата отказва да преотстъпи на общините или други заинтересовани организации;
- театрите имат твърде ниска степен на автономност, статутът им на юридически лица е проблематичен - това е сериозна пречка пред инициативността и търсенето на алтернативни източници на финансиране;
- не съществува истински стабилен пазар на творческия труд поради липсата на специализирано трудово законодателство, както и поради формирането на бюджета на основата на щатни таблици;
- не е изградена така необходимата информационна мрежа между театрите, която да ги осведомява своевременно за възможностите за гастроли, копродукции и др.;
- конкурсното начало е един изключително перспективен механизъм, определящ държавната подкрепа на базата на състезание, а не на администриране. При всеки един от конкурсите обаче съществува проблем: сесиите за подкрепа на проекти не се провеждат редовно и не разполагат с предварително заложени средства; конкурсите за държавна подкрепа изключват не-държавните театри, както и театрите, отпаднали на предишните конкурси - това ги превръща в своеобразен "маратон за отпадане"; конкурсите за директори не са синхронизирани с конкурсите за държавна субсидия - честото им провеждане пък не позволява дългосрочно планиране на дейността;
- затруднен е диалогът на осъществяващите реформата с другите основни институции, работещи в сферата на театъра - Съюз на артистите в България, Българска асоциация за театър, Сдружението на театралните директори в България и др.;
- не се насърчава изграждането на неправителствени организации и фондации, работещи в сферата на театъра;
- проблем е и социалната обезпеченост на реформата.
Имайки предвид постигнатите резултати, са предвидими и някои възможни перспективи за развитието на театрите, засегнати от реформата: все по-малко от тях ще могат да разчитат на държавна подкрепа. Броят на държавно субсидираните репертоарни театри ще намалява, а за сметка на това ще се увеличава броят на другите модели театри. Една тревожна тенденция е катастрофалното обедняване на някои театри поради невъзможността на общините да ги издържат. От друга страна обаче финансовата независимост от центъра би осигурила и независимост от функционалните модели, налагани отгоре. Така пред тези театри се открива възможността да осъществят същинското разнообразяване на театралната мрежа.
Съществуват обаче някои мерки, които за в бъдеще държавата трябва задължително да предприеме, за да може реформата да постигне заложените в нея цели и да се намери изход от критичната ситуация в тази сфера: изграждане на специализирани, независими от бюджета фондове за подкрепа на театралната дейност в България; създаване на специален нормативен акт в областта на театъра, третиращ равнопоставено всички субекти и всички аспекти на тази дейност; подготвянето на втора част от Програмата за развитие на театралната дейност в България, в съответствие с реалната ситуация в театъра в момента. Без тези мерки реформата ще продължи да изглежда повече като оттегляне на държавата от подкрепата и отговорността за театъра.
В светлината на всичко казано ще се опитам да отговоря и на въпросите от анкетата:
1. Проблемът е там, че МК се опитва да действа на принципа "И вълкът (зрителят-данъкоплатец) да е сит, и агнето (заварената театрална мрежа) - цяло", и да обслужва всички едновременно. Само че за успешното прилагане на този принцип са необходими много повече ресурси, отколкото тези, с които то разполага. Така че всички остават полу-удовлетворени от реформата (съответно полу-недоволни). Изходът от тази ситуация изглежда твърде неясен и съмнителен.
2. Вторият и шестият въпрос са взаимосвързани и могат да бъдат обобщени: колко хора в България се нуждаят от театър и от какъв театър? Опити за изследване на потребността от театър в конкретните населени места са правени, но те са частични, засягат само определени времеви периоди и въз основа на тях не могат да се направят достоверни изводи и обобщения за настоящия момент. Както е известно, Институтът по културознание бе закрит и неговите функции не са поети от никого досега. А без конкретни социологически проучвания за културните потребности на населението не може да се даде категоричен отговор.
3. Театралната политика, а още повече практиката, не се прави от министъра на културата. Управлението на театралната мрежа би следвало да се осъществява от законови актове и приложението им, както и от ефективни механизми за финансиране. Понеже такива няма, човек започва да се чуди кой или какво всъщност ръководи тази реформа. Възникването на този въпрос е недвусмислен сигнал, че тя се провежда неправилно.
4. Пред субсидията за отделни проекти - може би да. Но във всяко друго отношение те са абсолютно забравени. Като че ли реформата, така както е осъществявана досега, се отнася само до наследената отпреди мрежа от театри. Това естествено създава неблагоприятна среда за конкуренция, а не бива да се забравя за огромното й значение в тази сфера.
5. Разбира се, че е редно. Недоразумения и парадокси от този вид има достатъчно много. Те се дължат на широко заложения принцип "на всички по малко". Няма смисъл в безкрайното изброяване на конкретни случаи. Смисъл има в търсенето на решение за тях.
6. Трудно ми е да отговоря на този въпрос, тъй като понятието "качествена продукция" няма точна дефиниция в изкуството. Освен това обобщената фраза "Имаме ли..." не уточнява кои сме "ние". Ако става въпрос за МК, то определено няма необходимите ресурси. Проблемът е обаче, че повечето хора ги търсят именно там. Ако въпросът е дали в България има достатъчно средства за театър, то лично моето мнение е, че има; само че сегашните им притежатели се нуждаят от подходяща мотивация, за да ги предоставят на театъра.
7. Ключовата дума тук е "донякъде": средствата се разпределят донякъде прозрачно, мотивите за едно или друго решение са донякъде публични, донякъде са създадени механизми за намаляване на субективността... Прилагането на двете политики навсякъде влиза в сила.
Разбира се, желанието да няма недоволни от реформата в българския театър е наистина похвално, но по-важно е да има истински доволни.

Нели Стоева

Нели Стоева (1976) е завършила специалността "Културология" в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Защитила е дипломна работа на тема "Една културална сфера в условията на криза и промяна: театралната реформа 1993-2000", чийто рецензент е била доц. Райна Гаврилова, заместник-министър на културата.