За Враца 2001 - камерно

Тъй като камерната форма винаги предполага интимност, и аз ще започна почти интимно. Фестивалът на камерните театрални форми за мен бе важно място. По няколко причини - и лични, и професионални. Колкото и да е трудно да се отделят едните от другите, аз ги разделям. Сред личните е една съществена - на един от фестивалите във Враца Весела Груева ме кръсти. Семплите символични аналогии с професионалното кръщение не ме интересуват. Това са различини неща. Колкото до професионалните ще изброя поне три най-важни сред тях.
Първо. След неколкогодишно прекъсване Националният фестивал на камерните театрални форми беше възобновен от Фондация "Идея за театър" и Драматичен театър - Враца, с решаващата подкрепа на Община Враца и тази на Министерството на културата. Неговата амбиция беше да се превърне в един от най-престижните ни национални фестивали. И бих казала, че това се случи. Българският театър започна да се нормализира и да се свива в нормалните си формати, а това значи, че е предимно камерен. Следователно този фестивал представяше картината на нашия театър всяка година - отчиташе неговото състояние.
Второ. Това беше първият фестивал, който натовари колега-театровед със селекцията. Иначе казано - с персонална отговорност. Този човек си поставя името под съответния избор и е публично отговорен за предложеното. До тогава отговорността все се полагаше на "колектива" - на абстрактни фактори "от обективен и необективен характер" и вероятно поради това и до днес личната все се забравя, все се пита "ама какъв е обективният критерий?"
Трето. На този фестивал журито се съставяше единствено от критици. А това бе опит да се нормализира и статутът на тази професия в театралната гилдия - критичната гледна точка е винаги "отвън", винаги единствено спрямо естетическия факт на спектакъла. Всяка година съставът на журито е различен - следователно също персонално отговорен.
Дори само тези три причини са достатъчни да дефинират Врачанския фестивал като престижен национален фестивал и неговите награди като ценни за творците, които ги получават.
Дори само тези три причини са достатъчни да обяснят професионалните ми пристрастия към този фестивал.
Дори само тези три причини са достатъчни да обяснят защо винаги, когато съм писала за него, съм го "чела" като симптоматичен за състоянието на собствената си професия и проблемите на българския театър и общество. След близо 5 години отново бях член на журито - с председател проф. Васил Стефанов - и отново ще се опитам да го чета като симптоматичен. Какво показа тазгодишната Враца?
Първо, по отношение на останалите фестивали. Тази година Врачанският фестивал се включи в общия, бих го нарекла "гастролен" синдром на нашите театрални фестивали. Селекционерката Кремена Бабачева беше поканила множество представления без ясен принцип - просто и те да се видят - на гастрол. Нищо лошо, стига масата от тях да не седеше поне "на една ръка разстояние" от естетическия минимум. От друга страна, по всички фестивали в страната се показват долу-горе едни и същи представления и никой по своя афиш не се различава съществено от останалите. Което означава, че не фестивалът, не различието е ценност, а купонът. Дори не фестът, празникът. Защото празникът обикновено идва да затвори цикъла на човешката трудова дейност. След цикъла на ежедневната работа идва празникът. Той споява общността на едно по-високо ниво - на нивото на основните й ценности, празнувани и почитани по време на празничния ритуал. И сигурно нещо не е съвсем наред, щом на мястото на феста идва купонът, а на мястото на саморефлексията - простото самопоказване, гастролът. Какво празнуваме тогава? Ентропията на за-лудо-работи-за-лудо-не-стой?
Второ, по отношение на наградите. Те са символен капитал и той е толкова по-висок, колкото по-голяма е конкуренцията, колкото повече са най-добрите "плодове" на ежедневния труд, които се "празнуват" на фестивала. За съжаление, не бих казала това за тазгодишнита "папка" от спектакли, които гледахме. "Контрабасът" от Патрик Зюскинд на Валентин Ганев и Пламен Марков (Народен театър) и "В полите на Витоша" от Яворов на Боил Банов (ДТ-Хасково) бяха безспорните фаворити - практически без конкуренция.
Трето, по отношение на интереса. Топлият прием на врачанската публика, добрата организация от страна на театъра, подкрепата на Община Враца и пр. са едната страна. Другата е широкият обществен интерес, който по условие предполага или би трябвало да се полага на един национален фестивал. Интересът на медиите бе дежурен - още едно културно мероприятие, а този на обществото в лицето на гости и представители на специализирани културни издания бе почти нулев. Този факт заслужава внимание, защото националният фестивал логично би трябвало да представлява национален интерес и отсъствието на подобен интерес вече е симптом, че обществото ни се интересува от други неща. Това е проблем вероятно и на останалите т. нар. национални театрални фестивали.
Накрая. Очевидно (не само) фестивалът на камерните театрални форми е в криза. Но тъй като "криза" на старогръцки означава и "решение", би могло да се каже, че Враца'2001 ни подтиква към търсене на решение - вече в делника на театъра ни, в неговите проблеми. За да има какво да празнуваме следващата година през май във Враца. А една година съвсем не е толкова малко време в камерното пространство на театъра ни.

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата