Истината за моята смърт
- Как можем да запазим своята нормалност?
- Що се отнася до нормалността, няма правила. Това е индивидуална категория, макар че един гръцки философ е казал преди много векове: "Не може да бъде установена демокрация, преди да се дефинират критериите за нормалност". Разбира се, нормалността, която е била валидна по времето на древна Гърция, не може да бъде моята, нито пък тяхната демокрация. Но ние говорим тук за едно понятие, което е част от универсалното несъзнавано и от социалните и политическите писани и неписани закони и правила. Аз бях свидетел на разпада на един свят, на система от ценности, а не просто на смъртта на една държава и на един режим. Т.e. моят стремеж към загубeния свят беше болезнена загуба - както при Пруст - на сигурността, отечеството и на моята същност. Дори и сега, няколко месеца след революцията, ние не се чувстваме по-добре. Загубата не може да бъде възстановена чрез простото връщане към времената, когато тези ценности са били истински. След всички престъпления, след вината и страха, това не може да стане. Тъкмо обратното, днешните опити за възстановяване на някогашната нормалност са както болезнени и безполезни, така и глупави.
- Приемам дневника ви като откровение. Какви рискове крие тази откритост?
- Поемала съм много по-големи рискове в моя политически живот, отколкото този - да пиша открито. Литературата никога не е била важна за диктаторите. Днес "За нормалността: моралната опера на един политически идиот" може да бъде дори неприятна в Сърбия, защото директно се занимава с жертвите или главните действащи лица на тъмното време. В момента, в който хората се почувстват по-добре, те гледат да отстранят свидетелите на лошите времена и все пак откритостта в литературата доведе до загубата на някои особено учени приятели, които дори не ме смятат за писател, и на семейни приятели, които не харесват как пиша, но това е нормалният риск, когато изричаш публично мислите си. Аз харесвам този риск, това е конфронтацията. Един прекрасен критик от Белград нарече книгата ми "творба от аутсайдер, предназначена за аутсайдери".
- Чувствате ли се космополит?
- Израсла съм в Италия, ходила съм в английско училище, а родителите ми са югославяни - предполагам, че би трябвало да съм космополит. Книгата ми е публикувана на 12 езика и имам по-голям успех в чужбина, отколкото тук, където живея в литературно заточение след като започнах да пиша на английски. Обаче след войната, довела до санкции и визов режим за сърбите, аз изпитвам един принудителен патриотизъм. Чувствам се сръбкиня повече отвсякога именно защото не ми е позволено да се чувствам различно. Дори развих една обяснима ксенофобия и параноя към западните държави заради всичко случило се през последните 10 години. Това стана постепенно и все още се надявам, че този процес е обратим.
- Познавате ли някой български писател?
- Никога не съм се срещала с български писатели. Един път в Ню Йорк живях в квартира с българска университетска преподавателка. За голяма изненада открихме, че общуваме по-добре, когато говорим на родните си езици, отколкото на английски.
- Как си обяснявате интереса на чужденците към балканската менталност? Може ли балканските чувства да бъдат живителен източник за западняците?
- Смятам, че Балканите не съществуват. Може би някога са били реалност, но сега те са един чуждестранен мит. Ние, ексбалканските граждани, сме огледалото, в което те виждат собствените си романтични и драматични страхове и желания. Струва ми се, че глобализацията е отишла толкова далеч, че Балканите са заприличали на Съединените щати. Още един много успешен мит и, всъщност - политическа система.
- Смятате ли, че трагичните политически събития са благоприятен материал за работата на твореца?
- Всичко може да бъде повод за творчество, стига да имате възможността и необходимостта да пишете. Войните, санкциите и бомбите не са нито вълнуващи, нито стимулиращи писането, такива са по-скоро скуката, бедността и затворените пространства, където не можете да правите нищо друго освен да пишете. Аз започнах да пиша, защото нито един писател не говореше за нещата, които се случваха пред очите ми. Може би, ако имах свободен избор, щях да имам повече деца, вместо да се занимавам с писане или щях да обикалям света.
- Кои са първите 5 думи, които бихте включили във вашия личен дневник на ХХ век?
- Имам само три персонални думи: жени, филми, страх.
- Защо направихте женско издателство?
- Защото до този момент не съществуваше такава фигура, като жена издател и никой не искаше да публикува такива книги. Това беше прагматичен ход - тогава вярвах, че жената може да прокара своето политическо влияние много по-добре чрез литературата, отколкото чрез политическата пропаганда. Ние организираме уъркшопове и литературни събития, свързани с нашите книги, и провеждаме разяснителна работа. Книгите ни са изключително евтини, дори безплатни. Последствията от дейността ни са много практични. Имаме местни групи за взаимопомощ, горещи телефонни линии, женски центрове и т.н.
- Кои са най-големите проблеми на пишещата жена?
- Смесването на личния живот с писането. Жените все още не са завоювали онова социално пространство, където да бъдат или честни, или лоши момичета, или лъжкини. Тоест всичко това, което са мъжете, и което носи креативност. Много често жените плащат висока цена за това, че са по-открити, по-честни и по-талантливи от мъжете си. Било то в личната, било то в обществената сфера. Това наистина е висока цена, която трудно би могла да бъде компенсирана от някакви ползи. Дори и да се откроите като писател, това не означава, че ще бъдете по-щастлива, по-успяла, по-богата или по-известна. Тъкмо обратното е.
- Как се променя образът на съвременната жена?
- Променя се постоянно. Трудно следя процеса, защото не вярвам в образи. И все пак жените не се променят толкова бързо. ХХ век беше много важен за тях, защото през него те спечелиха такива неща, които не бяха имали през предишните 25 века, но това е бавен процес и нищо не може да ни гарантира, че ще продължи вечно. През ХIХ век пр.н.е. жените в древния Египет са имали много повече неща, отколкото по време на християнството.
- Кои са вашите най-добри приятели - жени или мъже?
- През последните няколко години жените ме интересуват повече. Преди това ме интересуваха мъжете. Имам собствена теория по въпроса. Според мен мъжете водят по-активно съществуване през първата половина от живота си, а жените - през втората. Тоест, след като се освободят от опеката на семейството и съмненията. Така че най-общо казано, намирам мъжете за досадни и консервативни, докато жените имат таен живот и творчески способности, когато съзреят.
- Какво пишете сега?
- В момента завършвам една двуезична книга от есета за войната, "Аз и моята мултикултурна улица". Те вече са публикувани в различни държави на различни езици, но когато ги преведох на сръбски, открих, че есетата всъщност се занимават с една основна тема: жените и войната. Преди няколко дни завърших новата си книга на английски "Матримониум" (съпружество, брачен живот). Тя е есеистичен дневник за смъртта на майка ми и за падането на Милошевич. Надявам се, че ще успея да се освободя от войната и смъртта, за да завърша романа си за Нефертити, който започнах преди години. Един роман за вярата, красотата, жените и демокрацията, т.е. все неща, които са много актуални и в нашия нов свят. Разбрах го именно сега - след всичко, което ми се случи, а някога започнах да пиша романа само защото бях живяла в Египет.

По интернет с писателката "разговаря"
Весислава Антонова



Разговор със
сръбската писателка Ясмина Тешанович