Носталгичният модернизъм

Книгата на Пол Остър, публикувана за пръв път в края на 80-те години, е безспорно удоволствие за всички, които са запазили потребността си да четат литература извън кръга на жълто-розовите творения. Тя е преди всичко много американска - почти като компендиум на различни насоки и стилове в тази литература, като се започне с култовите битнически текстове на 60-те години. Преобладава първоличният "дневников" монолог, но в него са вплетени истории с приключенски характер, внезапни обрати на фабулата с наративната тръпка на трилъра, психологически етюди, любовна драма... В действителност има от всичко, в майсторски премерени и преплетени количества... един умерен, нелишен от сантименталност, носталгичен американски постмодернизъм; добре написан, нелишен от усет към словото, но без да попада в европейския световъртеж на неговата модернистична употреба; добре преведен от Иглика Василева.
Ако трябва да изразя сюжета с няколко думи - това е книга за любовно-приключенските перипетии на отношенията между синове и бащи. Едно изгубено момче в едно изгубено поколение тръгва от спомените за своя починал вуйчо и от липсата на баща в своя живот; достигнал дъното на социалната действителност, намира бащинска фигура-заместител в лицето на един екстравагантен и невротичен стар човек, който пък, от своя страна, е в борба да постигне изгубения си син; неочаквано става ясно, че умиращият старец е дядо на "изгубеното" момче, което скоро след това намира и своя (все така гротескно екстравагантен) баща. Сюжетът разказва абсурдната диалектика на бащино-синовната връзка. Тук всяка липса е начало на възможността за намиране; всяко намиране се превръща в смърт и начало на нова загуба. По този начин връзката се оказва изначално притисната в капана на невротично любовните отношения. Всеки син копнее по своя баща; никой не може да притежава бащинското, докато не го създаде у себе си, за да го загуби, разбира се. Даже младият герой на книгата, Марко Фог, едновременно с откривателството на мъжката линия в своя род сам става баща и загубва детето, което би могло да осмисли загубите в неговия собствен живот. Всъщност можем да кажем, че това също така е книга за загубите и намиранията, т.е. за смисъла, за възможността от смисленост във всеки човешки живот. Именно този проблем задава сантименталния тон на повествованието, защото въпреки всички пропадания, залитания и загуби все пак на всички е ясно, че героят (както и неговите бащи) е едно много добро, много чувствително момче, което ще надживее увлеченията на младостта, ще завърши своя неизбежен колеж и ще се впише в реда на социално полезните хора, а в сърцето му ще остане копнежът по нещо неосъществимо, винаги-вече-загубено. Оттук идва носталгията, разбира се. Така или иначе Пол Остър е автор приятен за четене, увлекателен, сериозен на фона на доминиращия жълто-розов пазар.

Милена Кирова







Думи
с/у думи





Пол Остър.
Лунен дворец
. Превод от английски Иглика Василева. Издателство Колибри София, 2001.