Хармония, която деформира
Предишната вечер Димитър Гочев ме попита: "Защо ви е този разговор? Защо трябва пак да говорим? Не е ли казано всичко. Просто ще дойда в редакцията да се видим..." Казах му, че е добре да дойде, въпреки че непосредствено след спектакъла му "Буре барут" хич не ми беше до приказки. На следващия ден дойде със Самуел Финци.
Н.В.


Димитър Гочев: Планът за турнето, предложен от фондация "Идея за театър" и Веселина Гюлева, беше да играем спектакъла в Солун, Скопие, Белград, Благоевград и София. Това не се осъществи по финансови причини и заради някакви балкански мътни енергии. Не мога да го докажа, но го усещам... Актьорите обаче, най-вече Санчо, настояваха да се дойде в България.
Копринка Червенкова: За пръв път сякаш държиш твой спектакъл да обиколи региона. Това означава ли, че възприемаш представлението си като регионално? Не се ли плашиш от модата "Балкани", която, между нас казано, доста добре се плаща?
Димитър Гочев: Спомняш си скандалът, когато излезе "Ъндърграунд" на Кустурица. Поне два месеца Кустурица беше доста стъписан, беше се отказал да снима... "Ъндърграунд" беше един от моделите, по който работихме. Запознах цялата трупа с филма. Това беше един от импулсите ни...
Копринка Червенкова: ... да направите "Ъндърграунд" в театъра?
Димитър Гочев: Не, не точно това, но искахме от тази енергия да се получи спектакъл. Знаеш, че дълги години съм търсил текст от Балканите. Усетих, че в този текст на Дуковски има не злободневна история, а нещо трупано от много време.
Копринка Червенкова: Попитах те за балканското ти турне, защото си мисля, че спектакли като този трябва да имат публичност най-вече в Западна Европа; там лошите енергии, както ти ги наричаш, са не по-малко опасни от тукашните; средният западняк също трябва да се справя с тях, а не да се теши, че те са патент на балканския човек. Мисля си, че четенето на спектакъла само през "балканската екзотика" би го ограничило.
Самуел Финци: Така е. Винаги сме говорили за този текст като за универсален - като ситуации, импулси, криминални енергии, които могат да съществуват във всяка точка на света. Казваш, че това добре се плаща. Свързвам го с отношението на Европа към тази тема, свързвам го и с "провала" на нашето турне. Свързвам го и с това, че едно от качествата на представлението е, че то не търси хармонията, решението на проблема. Докато Европа, обратното, иска да види хармонията, иска да види спокойни Балкани... Знаем го от пиесите на друга авторка от региона - Биляна Сръблянович, която с голям успех се играе на Запад. Нейните текстове са такива - отгоре, отгоре; те показват проблема, но са, как да кажа, мелодраматични. Когато бях в Скопие, усетих, че към нея, поне в театралните среди, няма кой знае какъв респект. И по този повод разказваха, че като започнали бомбардировките в Белград и театърът им се запалил, първият човек, появил се на терена по нощница, била Биляна Сръблянович. Но много добре гримирана, защото СNN снимала. И тя първа дала интервю... Та точно тук се усети универсалността на "Буре барут", усети се, че това не е само балкански проблем. Имали сме дискусии в Грац след представленията.
Копринка Червенкова: Не ги ли плаши малко този спектакъл?
Самуел Финци: Ако ги плаши, няма да е лошо. Значи сме постигнали нещо.
Димитър Гочев: Те се плашат еднакво и от текстове на Хайнер Мюлер, и от текстове на Сара Кейн, и от текстове на Деян Дуковски. Не обичат да се плашат. Хармонията до такава степен вече ги е деформирала. И това беше трудността по време на репетициите. Актьорите трудно навлизаха в тези криминални енергии.
Никола Вандов: Митко, правите опит да изследвате дали различни видове живеене (работно да ги наречем - спокойно-европейско-салонният и балканският) могат да намерят език, на който да се разбират. Отговорът ви не е оптимистичен. Общият отворен финал на тези различни видове битие е "Преводът следва!" Как се приема това ваше "допълнение" в Австрия?
Димитър Гочев: Директорът на фестивала беше толкова развълнуван от финалния монолог на Златина, че "Преводът следва" страшно го смущаваше. Искаше старата жена да си отиде в хармония, да заглъхне следобедът в Грац. А "Преводът следва" значи, че следват други текстове. Толкова е тягостно това градче - тази туристическа пощенска картичка... Това ми даде някаква допълнителна ярост. Искаше ми се в тази "хармония" да влезе този текст.
Самуел Финци: Митко за малко се беше подвел. И беше измислил сцена, която стана и хубава на всичко отгоре. Много мила сцена по документален текст от "Шпигел", в който едно момиче от Босна разказва как 4-5 години я разкарват по лагерите и стотици войници я изнасилват. Текстът приличаше на лоша литература, но иначе беше потресаващ. Митко организира една сцена между Златина Тодева и младото момиче и стана внушително. Обаче се възцаряваше такава една хармония, че всички ахнаха. Казваха: каква прекрасна сцена, точно това е... Именно заради това в един следобед, когато и директорът на театъра каза: "Тази сцена просто е прекрасна", Митко реши: "Значи махам я."
Копринка Червенкова: В Хамбург така ли щеше да изглежда представлението?
Димитър Гочев: Да. Абсолютно. Хамбург чисто и просто е по-мащабна провинция.
Христо Буцев: Понеже съм в този ареал, балканския, българския, аз го чета по-скоро като насмешка над Европа.
Димитър Гочев: Абсолютно си прав: насмешка или някаква друга дума още... Затова се опитвам да говоря за някаква ярост в този текст. Затова искам такива текстове да се играят на Запад. И вече имаме покани за Прага, Хамбург, надявам се да стане и за Берлин, където говорих с Франк Касторф, който прояви интерес. Защото Европа, която се е оградила с нова стена, не е наясно с този трети свят, с тази периферия, която е около нея.
Христо Буцев: Тя не е наясно и с вътрешния си комфорт, който й е и вътрешен проблем. И все пак защо не планирахте отиване в Тирана, в Букурещ?
Самуел Финци: Май че Тирана не ни влиза в сетивата.
Христо Буцев: Не влиза в славянските ви рамки? Защото една от блестящите сцени на Санчо в спектакъла - тази на двамата приятели, е "руска", славянска по характер. Едно, че е балканска, но е и славянска. Тя засяга едни "архетипи на поведение", които трудно бих си ги представил в сцена с французи, например. Дори като текст, дори като мит за двамата приятели, които неистово се обичат и неистово си забиват нож в гърба.
Самуел Финци: Партньорът ми в тази сцена е норвежец и абсолютно от първия момент "влезе" в нея. Не искам да го отдавам само на актьорските му качества, а явно и на човешката му природа.
Димитър Гочев: Всеки откри в себе си някакъв материал от криминални енергии (използвам термина работно). Актьорите, когато четоха пиесата, бяха много впечатлени.
Самуел Финци: Първите 2-3 седмици всички седяхме над текста и фактически го преведохме отново. Защото преводът беше на бивш сърбин, сега австриец и поет, и беше сладникав. В него най-обидната дума беше "глупак". Преводачът се оказа по-австриец от австрийците. Взехме оригинала и българския превод и така го направихме. И тогава всички актьори много органично "влязоха" в репетициите.
Димитър Гочев: Има и още нещо. Тези момчета, музикантите, ни дадоха огромно рамо. Групата им има много смешно име. На австрийски диалект се наричат "Deishovida", което значи "Пак ли тия".
Христо Буцев: Кустурица наложи по света една представа за Балканите, Брегович пък наложи музикалната представа за Балканите - и неминуемо участието на оркестъра в спектакъла ви се съпоставя с тях...
Димитър Гочев: Струва ми се, че тези музиканти са по-задълбочени, ако мога така да кажа, от стихията на Брегович. Защото те преработват балканската музика, те явно намират такива обеми в нея, че я прехвърлят в Австрия, Германия... Търсят симбиоза между културите. Нямате представа какви поети са в репетициите. Как дишат в актьора!
Веселина Гюлева: Санчо също мощно тегли представлението, не е еднопланов, непрекъснато е ироничен към образа, който представя.
Димитър Гочев: Без помощта на Санчо, без енергията му, без неговата полубалканска биография нямаше да стане. Без дивотията му. Както и без мълчанието на Златина... Преди първото представление се опитах да кажа нещо на актьорите и не успях. И сега няма да успея. Но ми се струва, че спектакълът трябва да се играе много тихо. Трябва да се види откъде идват тези думи, как се раждат...
Христо Буцев: Питам се доколко едно тяло може да влезе в телесността на друга култура?
Димитър Гочев: Мисля, че си остава в сила Яворовото, как беше, че в Европа убиват с игла, а тук - със секира. Сигурно не са случайни разликите в технологията на фашизма в Холокоста и при Сталин. Един от малкото в немскоезическите страни, който е намерил този език в себе си, е Марталер. Той работи изключително, както той се изразява, с "Pflegetalle", с пациенти, изискващи специални грижи. Там той намира телесния превод на тази култура, подплатена с безумна музика. С огромно удоволствие наблюдавам тези негови "пациенти". Но балканските пациенти са ми някак по-симпатични. За неговите знам къде ще свършат, докато нашият пациент е бездънен. Със страхотна радост и уважение прочетох пиесата на Боян Папазов "Бая си на бълхите". Явно ме теглят такива социални ситуации и текстове.
Самуел Финци: Никога не съм тръгвал към работата си така отвътре, така с потребност да извадя неща, които явно са в мен - като израснал в този регион. Винаги съм се плашел от лошия вкус, а сега си казах: трябва лошия вкус да го превърнем в качество, без да го превръщаме в траш, в боклук. И без да го иронизираме; да го направим красиво, тялото да застане красиво. Питах се как може това да се получи. Не мога да кажа как точно, но машинката, слава Богу, се задейства...
Димитър Гочев: Когато репетирахме, виждахме, че актьорите някак не могат да постигнат балканската "чалга". И нещо отвътре се обаждаше: "Абе, мани ги тия..." А сладкото на работата беше в откриването на красивото, което да запее, нещата да се естетизират, да се намери центърът, а не да се оставят да вървят "на юруш". В този смисъл спектакълът насочва към една икономичност, към едно съзнателно ритуализиране.
Самуел Финци: Казах на Митко след премиерата, че не съм очаквал, че можем да направим чалга на театър.
Христо Буцев: Някак не стана дума за Анри Кулев, с когото вече имаш няколко спектакъла...
Димитър Гочев: Подобно на Златина и Санчо, същата потребност имах да работя със сценограф, който идва от тия тук води. Но не само заради това. Неговото чувство за хумор (такова аз не притежавам, но много му се възхищавам) винаги е било важен компонент в работата ни.
Веселина Гюлева: Как стигнахте до ябълките?
Димитър Гочев: Анри искаше да сложи на сцената един камък, който като метеор да пробие дъските. Аз бях против. Казах: "Ако има камък, той трябва да е само Златина Тодева." Бяхме се спречкали. На сцената имаше малко ябълки и един следобед, преди репетиция, една се търкулна. Видях я и си викам: "Аха! Тук има нещо." Но си мълча. Гледам го Анри, който не говори с мен, но и той обикаля нещо сцената, търкулва някаква ябълка и я гледа... Започва репетицията, той идва зад гърба ми и казва: "Дай да ги пуснем тези ябълки. Представяш ли си да пуснем пет тона ябълки..." И го хваща безумието. Просто се допълваме. Което е радост.

София, 1 юни 2001

Разговор с
Димитър Гочев и
Самуел Финци