Еврокошмари и празници
От 1 до 7 юни в кино "Люмиер" на НДК се състоя Шестият фестивал на Европейските копродукции. Той се организира от Националния филмов център съвместно със Столичната община, Министерството на външните работи, Министерството на културата и Българската национална филмотека и със съдействието на "Бояна филм" и БНТ. Както обикновено, за провеждането на фестивала помогнаха Френският културен институт, Британският съвет, посолствата на Дания и Швеция, фондация "Pro Helvetia" и др. Специално за събитието в София пристигнаха режисьорът Халед ел Хагар от Лондон с филма "Стая под наем", колегата му от Загреб Далибор Матанич с дебюта си "Касиерката иска да отиде на море", актьорът от Белград Драган Белогърлич с филма "Хубаво село", хубаво гори".

След жаркия кинематографичен градус на панорамата "Изборът на ФИПРЕССИ", намърдала се някак тихомълком в софийския фестивален пейзаж, треперех да не би потенциалната публика на "Европейските копродукции" да зареже кино "Люмиер", поразена от физико-естетическа изнемога. Само че организаторите ни изненадаха с пъстра и остроумно концепирана програма. И макар да бе в разрез дори с най-либералния възглед за хигиена, горе-долу същите зрители изгледаха 20 филма, разпределени по три на ден. Не знам каква е финансовата рекапитулация от Фестивала на Европейските копродукции, но за първи път в шестгодишната му история кино "Люмиер" бе неизменно почти пълно, а за прожекциите на "Дневникът на Бриджет Джоунс" на Шарън Магуайър (Великобритания/САЩ) и на "Малена" на Джузепе Торнаторе (Италия/САЩ) се стелеха тела по стъпалата.
Тази година фестивалът направи изключение - вместо със сръбски филм (както беше миналата година с "Небесна кука" на Любиша Самарджич, а по-миналата - с "Буре барут" на Горан Паскалевич), той бе открит с български, при това анимационен - 8-минутната еротично-езическа изненада на Пенчо Кунчев "Луната със сините очи" (по "Песните на Билитис" от Пиер Луис). И този донякъде екстравагантен жест се оказа закачлива прелюдия към заявената a priori тематична доминанта на фестивала - еротиката. Тя бе специално сортирана в двойната програма "За страстта - накратко": 12 новели от поредицата "Еротични приказки" на немската продуцентка Регина Циглер и 6 архивни вариации на тази тема, създадени също на новелен принцип и показани във филмотечното кино "Одеон".
Предполагам, че именно успешната скечова формула на италианския "еротикон" "Бокачо '70" (Фелини, Висконти, Де Сика и Моничели) е вдъхновил германката за днешното й глобалистично начинание, чието начало е поставено през 1994. Отделните късометражки са подписани от режисьорски знаменитости: Хал Хартли ("Кимоно"), Кен Ръсел ("Ненаситната мисис Кирш"), Боб Рафълсън ("Мокро"), Георгий Шенгелая ("Грузинско грозде"), Сюзън Зайделман ("Холандският майстор"), Йос Стелинг ("Бензиностанцията")... На предишно издание на фестивала сме гледали серии от "Еротични приказки" - спомням си само, че бяха игриви. Затова пък новите не са. Независимо че режисьорите им са от разни националности, независимо дори от световния успех на проекта, показаните "Еротични приказки" са обединени не само от (мнимо) еротичните сюжети, а и от баналната предвзетост на интерпретациите им. Социални, емоционални, мануални, хомосексуални и какви ли не трусове тресат екрана, а сред руините от търпение се гърчи разочарованието от едната гола плът. Досега са направени 24 "Еротични приказки", а продуцентската мечта била да ги докара до 69. Горко ни, ако трябва пак да се подлагаме на изтезанията на подобен филмов "афродизиак"...
Що се отнася до еротиката, далеч по-автентично тя присъства в два филма с женски имена: "Малена" и "Нора". Не присъства, а направо клокочи от излъчването на Моника Белучи и Сюзън Линч.
Малена е обект на момчешко обожание, мъжка похот и женска злоба в поредното ретропътешествие на Торнаторе. Прашна Сицилия по време на Дучето, демоничен патриархат, социална скованост като морен контраст на морските вълни... И посред цялата олющеност на нрави и бит - изваяната фронтовашка съпруга (и временна вдовица) Малена, сякаш излязла от фреска на Ботичели. Неуловима като вятър и уязвима като порив, тя разсича провинциалната летаргия с вихъра на желанието, което ръси подире си. Момче (Джузепе Сулфаро) е заклещено в обсесията по Малена. Филмът всъщност е неговият разказ за воайорските патила на съзряването - материал за новела, разтеглен до роман. Въпреки носталгичната атмосфера, новият филм на Торнаторе е комикс в сравнение с филигранния психологизъм на "Ново кино "Парадизо" или на "Легенда за пианиста". Какво да го увъртам - холивудска адаптация на неореализма. На всичкото отгоре по знойната хубост на Малена се забиват не само ноктите на екранната завист, а и пироните на зрителската носталгия - по невъздържаната прелест на Фелиниевия "Амаркорд".
"Нора" (Ирландия/Великобритания/Италия/Германия, 1999, реж. Пат Мърфи) е вдъхновен от биографичната книга на Бренда Мадокс, посветена на спътницата на Джеймс Джойс. Повествованието се търкаля из годините - от бойкия нихилизъм на камериерката Нора в мрачен Дъблин, през сексуалния й делириум с бъдещия писател и неговата клинична ревност в сребрист Триест, та до семейната хармония и "Дъблинчани" (назнайно защо преведен "Дъблинци")... Редова любовна история от семеен тип, привлекателна с лъчистата си визия, с чувственото присъствие на Сюзън Линч и с неизменно изопнатото от параноя лице на младия Джойс (Юън Макгрегър).
Тази година се разшири и географията на фестивалната програма - имаше филми от Фарьорските острови и Непал.
"Сбогом, синя птицо" (Дания, Фарьорски острови, 1999, сц. и реж. Катрин Отарсдотир) проследява перипетиите покрай завръщането в бащината/майчината къща на певица и нейната приятелка (Хилдигун Ейдфинсдотир и Сирги Митра Гайни) - щури глави, чийто грим може да уплаши и граф Дракула. Неразбирани, изхвърляни и унижавани, те обикалят зелено-водните Фарьорски острови в колата на рибаря Руни (Йохан Далсгард), който е все по-бит и пребит заради нравствената си твърдост. Лежерен представител на road movie, "Сбогом, синя птицо" е мечтателски-безхитростен филм за маските и тяхното сваляне. "Хималая, детството на един вожд" (Франция/Непал/Швейцария/Великобритания, 1999, реж. Ерик Вали) ни изхвърля на 5000 м височина, където житата са най-високата растителност, а яковете - единствен транспорт. Филм за къртовските усилия на виталността сред свирепите метеорологични и психологически изпитания. Малкият син на загинал племенен вожд поема на своята първа експедиция по мъжество - ежегодното пренасяне на сол в долината с керван якове. Детето е разпъвано между любовта към храбрия си, инатлив дядо, и възхитата от авантюризма на младежкия лидер. Замайващ филм, в който всичко изглежда страховито автентично - от ослепителните пейзажи, през ожесточените лица до шарените дрънкулки и древните пергаменти. На финала детето все пак вижда дърво, а въздействието на филма е толкова мощно, че по неговите стъпки била заснета документална версия.
Въпреки че от самото начало на фестивала се акцентира на балканското кино (най-често срещаните копродукции с миноритарно българско участие, макар че сега нямаше), миналата година за първи път то бе "опаковано" в специална програма ("Филми от балканите - съседни и далечни, сходни и различни"). Този път на ход се оказа панорамата "Кино от Словения и Хърватия". Показаха ни 5 авторски, нискобюджетни филма, все още пресни и отрупани с международни награди, чиито автори са предимно млади хора: словенските "Заеби" на Миха Хочевар, "Аутсайдер" на Андрей Кошак, "Порно филм" на Дамян Козоле и хърватските "Касиерката иска да отиде на море" на Далибор Матанич и "Духът на маршал Тито" на Винко Брешан.
Въпреки знанието, че и двете бивши републики на Югославия са с имперско минало и с неспирни инвестиционни инжекции от Запада - и по времето на Тито, и след това, прекосиш ли сръбската граница, първосигнално зацъкваш, попадайки в цивилизован и до завист подреден свят. Въодушевените ми туристически впечатления обаче бяха туширани от видяното на екрана - нещата не са така дифузно розови като светлината на Бледското езеро например. Четири от филмите дълбаят из проблемите на млади маргинали: пънкарски бунт на босненец-ученик в Словения през 1980 ("Аутсайдер", 1997), лятно хашлашки-фотографско мотаене из Любляна ("Заеби", 2000), напразно интелигентско протягане към лесните мутраджийски пари ("Порно филм", 2000), труженически тревоги на самотна майка ("Касиерката иска да отиде на море", 2000).
От видяното се оказва, че дори сега да живеят свободно и добре, дори да говорят на различни езици, и словенци, и хървати все още не са преглътнали тегобите на федерална Югославия - и идеологическият идиотизъм, и етническото високомерие на недалечното минало все още предизвиква травматични конвулсии. Но авторското въображение стига до тавтологична метафора - авторитарната фигура на Тито като върл враг и осмян фетиш. Въпреки напъните за безпардонност подир сенките на Ларс фон Триер или Гай Ричи с провисналото време, дрогата, псувните, сексуалния разгул, филмите се точат мудно като залепнала дъвка. Настроението е неизменно тягостно, но би могло да се възприеме и като национална особеност, знам ли. Моят фаворит от панорамата е хърватски - "Духът на маршал Тито" (1999). С вихрената поетика на гротеската е прекопано всичко по пътя: деспотичната сянка на Вожда, по-свидна за едновремешните партизани от днешните им осакатени животи; хвърковатите възможности на пазарната икономика; униформираната параноя на "Досиетата Х" и изобщо цялата лудост на величията... И всичко това - на китен остров, където идеологическата стомана продължава да се калява под строгите трели на "Интернационала". Нещо повече - филмът е заснет по действителен случай.
След като в "Ъндърграунд" Кустурица показа документални кадри от дългото сбогуване с Тито през 1980, сега два от филмите на фестивала фиксираха отново граничната дата: момчето в "Аутайдер" се застрелва с бащиния си пистолет точно по време на съобщението на скръбната вест по радиото, която пък е повод за полковнишки спомени (Бата Живойнович) в югославския филм "Хубаво село, хубаво гори" на Сърджан Драгоевич (1996). Обидно късно дошъл при нас, той е разюздана пукотевица от случки и позиции - преди и по време на войната в Босна. Необузданото безразсъдство на враждебността превръща в куршумна амнезия плурализъм, приятелство, спомени - остават гърчовете в миазмите на злото, а американската камера, която ги е запечатила, отива по дяволите заедно с енигматичните илюзии... Подземието в "Ъндърграунд" тук е тунел в Босна, двамата приятели са сърбин и мюсюлманин, историята е истинска... Конструиран като зловещ калейдоскоп от близки и далечни реминисценции на сърбина в белградска болница, "Хубаво село, хубаво гори" е ударен филм (заснет след Дейтънското споразумение) и все още болезнено актуален, но личните ми естетически пристрастия остават при "Ъндърграунд" и "Буре барут". Тук бруталността ми идва в повече.
Безспорно най-чаканият филм на фестивала бе "Дневникът на Бриджет Джоунс" (по едноименния бестселър на Хелън Филдинг). Френетични почитателки на палавата Бриджет с нейните всекидневни и безобразно смешни изцепки, с възгледите й за английските традиции, калорийните удари, алкохолните единици и т.н., бяха окупирали кино "Люмиер" - не си спомням то да е побирало толкова много жени накуп. Лично аз едва издържах до края. Създателите на екранизацията са изтървали остроумието и филмът е илюстративно-скучен, въпреки спорадичните скечове, сладката Рене Зелуегър и страстното пушене. Изглежда, че и Хю Грант не се е веселил много, съдейки по безличното му превъплъщение в лекомисления злодей Даниъл Лийвър. Така че "Дневникът на Бриджет Джоунс" се превърна в най-искреното разочарование.
Покрай Фестивала на Европейските копродукции в София се случи и друго важно за киното ни събитие - бе подписан статутът на Филмовата мрежа на 11 страни от Югоизточна Европа, която ще бъде регистрирана като международна организация със седалище Солун. Нейната основна цел е създаването на обща рамка за развитие на киноиндустрията в района. Първият резултат от дейността на Мрежата е налице - каталог с имена на продуценти, филмови творци и изпълнители, студии, технически възможности, фестивали и т.н. Тепърва ще чакаме проекти.
Шестото издание на фестивала съвпадна с 10-годишнината на НФЦ, а по случай юбилея Анри Кулев е спретнал остроумно-еротичен клип от петнадесетина родни игрални филма: разгърдени жени, объркани мъже, екшън, весел монтаж и малка красавица на финала (от собствения му филм "Госпожа Динозавър"). И както липсваше (отново) български игрален филм (в "Алхимици" се говори на руски), припомнянето на разни родни кадри и показването на все още невидени се възприе като поредно обещание за бъдещето на киното ни. Пък и така навързано, то сякаш не е чак толкова клето - на фона на словенското например. Остава просто да го има.

Геновева Димитрова