Умря императорът, да живее царят!
Командирът, който създаде партията на средната класа от народен тип, железният юмрук на демократичния авангард, падна от коня на властта. Нещо повече - след тази катастрофална загуба едноличната му партия се превърна окончателно в свито, жалко императорско войнство, което тя не заслужаваше. Защото идеята за СДС е подменена. На практика. И на теория.
От прочутото вече слово на Симеон Втори, произнесено на 6 април т.г., с което той официално заяви, че влиза в българската политика, се запомниха три неща: повече почтеност във всичко, повече жени в политиката, по-справедливо разпределение на непосилната за обикновените хора социална цена на прехода.
Тези три простички неща ги чуха повечето хора, които разбират български. Досегашните политически мъже, които се бяха подредили за поредното разпределение на салфетките, останаха глухи към казаното. Защото не се отнасяше до тях. Те си имаха почтеност във всичко, техните жени бяха във властта или около нея. А и цената на къщите, които издигнаха, ставаше все по-висока и видима за околните безмълвни ценители.
Цялата досегашна политическа пача се оказа неспособна да отговори на едни толкова прости и разбираеми послания. И досегашните партии гиганти се превърнаха в политически джуджета, които в парламента ще си шушукат опозиционни нещица.
Първото чудо, като всяко чудо, ще продължи или три дни, или три години. Императорът (вече малкият император!) Костов няма да се предаде. Толкова се вживя в ролята си на положителен герой на Балканите, че докато се ръкостискаше с чужденците, забрави какво закусват циганчетата у нас. С колко стотинки отиват на училище обикновените българчета. Че никой не го е еня за балите тютюн, които мухлясват под сайванта в турските села... Докато волевият Костов, хубавото Наде, ненагледната Екатерина, земеделката с американски произход Мозер, мочкото Праматарски, праведната Берберян, пискливият Соколов, охранените до 100 процента Божков, Тагарински, Вальо Василев, Александър Йорданов (като посланик), мазния отвсякъде Никола Николов като настоящи бурлаки дърпаха кораба на България към сушата на Европа. И даваха пример как се работи за собственото семейно щастие. Този пример се оказа неразбираем за повечето българи. Които като удавник за сламка се уловиха за трите царски пръстчета - почтеност, състрадание, съучастие в давенето и спасяването.
За което изключителна заслуга имат медийните съветници на Командира, които нападнаха Негово още некороновано величество като последен разбойник, цар на циганите и руски агент. Но той въобще не им отвърна, което не вразуми нито Дачков, нито новия варварин Томов, нито хористите, напяващи хорали на възхвала. Защото, заслепени от нормалните качествата на Иван Йорданов Костов, те сияеха от възторг и не искаха да видят ненормалните му недостатъци. И народната му партия стана враг на народа си.
Народ е понятие, което комунистите изпразниха от съдържание. Защото всичко беше народно - от републиката до властта и армията, от съда до борбата за всенародно щастие; а народът беше извеждан редовно на работа, доен, когато трябва и колкото трябва, и принасян в курбан за бъдещето, наречено комунизъм. Сега този народ отказва да се подчинява на подобно отношение. Той е отчаян, ошашавен, окончателно оскотял от уплаха за децата си, за себе си, за родителите си. Той бе за пореден път оставен без внимание. Без съчувствие, без добра дума и искрена загриженост - както на национално, така и на етническо равнище. Без капка внимание или благодарност за абсолютната покрепа преди 4 години.
Сега този народ е наречен неблагодарен. Правен с пикня (вж. съветника на Елена Костова, милия Мишо Михайлов в пресата). Определят го като тъп, защото иска да живее умно като властниците. Наричат го говедо, защото неочаквано се втурна след новия си пастир. Изостанал, защото отказва да дъвче безвизовия си режим за Европа и не хваща вяра, че тия пъдари ще го вкарат в образцовия обор на Европейския съюз. Като Португалия, Испания или поне Ирландия.
"Всеки потъва според вярата си", казва Костантин Павлов. Народът ни, който обичам и уважавам, защото говорим на един език и имаме обща кръв, отново поиска да вярва. Този път се поддаде на "илюзиите", а не на поредните конкретни, но неосъществими от тези му водачи обещания. Аз, за разлика от друг път, този път не вярвам. Но се надявам. Защото потъваме заедно. Вярващи и невярващи. Защото да ходи по водата (като Христос) може само Христос. А не християни като апостол Костов, апостол Славчо, апостол Петър.
Тези, които ограбиха ограбените, ще си го преживят през следващите години. Свитата на Костов е почти цялата в парламента. Ще прави гуши с депутатски кюфтаци. Редовите седeсари ще лапат салама като най-обикновени комуняги след падането на Виденов от власт. И ще псуват народа си, че не иска повече да го жертват. Първо в името на комунизма и световната революция. Втори път в името на глобализацията и европеизацията.
И накрая - още две думи. Това, което остана от някогашното СДС, са трите буквички, които днес са кухо съкращение. Антикомунистите си отиват (за втори път) безславно като комунисти. Този път идеологическите врагове ще бъдат заедно в опозиция. Защото България няма нужда от идеология, а от икономика. Не само от правилна посока или само от верен път, а от правилни правила и вярност към избирателите. Има нужда от хора, които първо са българи, а после са леви или десни, братя на Русия или братя на САЩ.
Дано семето на огромния Раковски не е съвсем потънало в безвремието на музеите. Дано. Защото ако тези, които обраха каймака на народното нетърпение, утре се окажат жалки курви, а не величествени величества, ще трябва да намерим сетни сили да ги изметем на бунището. Където ще намерим гроба си в гроба на цяла България.

Румен Леонидов

Румен Леонидов е поет, преводач и издател. Последните му книги са "Край на митологията" и "Класически парчета".