Вчера
Помня телевизионните репортажи от Хърватско - от деня, в който беше започнала войната със Сърбия. Хората си ходеха добре облечени, пиеха си кафето по улицата и бързаха по работа. Питаха ги дали се страхуват. Да, отговаряха те, и се мъчеха да изразят чувствата си. Пред камерата обаче нито падаха бомби, нито някой тичаше с пушка и разчорлена глава. "Значи така започва всичко", помислих си аз. По нищо не личи, че започва, нито какво ще произтече от това. Така чух и че Тодор Живков пада от власт. Просто го видях по телевизията, докато закачвах пердето. За разлика от романтичните романи, в които под звуците на страшни гръмотевици се ражда белязано от съдбата дете, дните от живота не искат да имат нищо общо със събитията си.
И ето, вчера си беше ден като ден. На всичко отгоре винаги възприемам неделята като някаква мъртва точка. Господ сътворявал, сътворявал и на седмия ден седнал да си почине. И ние така - сътворяваме, сътворяваме и накрая вземем, че починем.
Всяка седмица дългоочакваната неделя възвръща спомена за почивката, за голямото изключване от всички тревоги. Кафенетата са прибрали столчетата си, улиците са почти празни, хората са се затворили по къщи и вили и си го изкарват на близките си. Всъщност така жадуваната почивка е невъзможна. Неделята прелива от мисли за следващата седмица. Тази неделя на избора - още по-затворена от друг път, лишена от алкохол и всякакви хедонистични поощрения - има претенцията да мисли за четири години напред.
Събудих се с приятното чувство, че знам какво да правя. Не ми беше лесно да се доведа до това чувство. Има хора, на които всичко им е ясно. Те смятат себе си за личности с по-дълбока мисъл. Аз ги смятам за личности, които по-добре знаят къде им е сметката. Моето решение дойде трудно и поради това си го харесвах. Беше плод на много колебания, наблюдения и вътрешно складиране на фактите.
В продължение на седмици в главата си носех еклектичния сбор от мнения на приятели, откъси от статии и интервюта, свои усещания, когато си вадих паспорт или си взимах заплатата. Ето част от тях:
1. Една американка се обърна към българския избирател със следните думи: "Изборите са емоционален процес. Но на тях трябва да се запитаме къде искаме да бъдем след четири години." След четири години бих искала да съм по-близо до затворения клуб на икономически развитите страни, без да емигрирам. Бих искала да живея в стабилна страна, но стабилността да не е за сметка на доходите ми. Бих искала да продължа да изказвам свободно мненията си, но те да не бъдат интерпретирани от доброволните кадровици на отделно взети групи като мнения на "наш" или "ваш" човек. Бих искала всяка от властите да укрепи позициите си и да не се нагърбва със задачи на съседната. Бих искала да не виждам как големи и авторитетни фирми биват изместени на пазара от незначителни съперници по необясними причини. Сигурно много искам. Добре, нали това беше целта на упражнението?
2. Обичам предизборния период заради надпреварата във финансовите обещания. Петте хиляди лева без лихва ме съмняват, защото такива досега съм успяла да взема само от майка си. Пък и не бяха толкова много, а колкото имаше. Но чух и други интересни възможности, изказани като контрапункт, например за рязко увеличаване на заплатите от догодина.
По този повод се сетих за един приятел, който от името на чуждестранни финансови институции разглежда икономически програми на български бизнесмени. Веднъж той ми разказа случка от работата си: "Идва вчера някакъв пич и ми обяснява, че през следващата година щял да привлече за бизнеса си 50 000 долара инвестиции. Ние го питаме колко е привлякъл за миналата. Петстотин, казва той. Е, задрасквам две нули в програмата му и продължаваме нататък".
3. В България партиите предлагат себе си на куп и сред симпатичните лица човек навсякъде вижда личности, с които се надява да се е разделил още в предишния си живот. Доста хора говорят за мажоритарната система като за някакво чудо на фармацевтиката. "Ако гласувахме за личности, всичко щеше да е наред".
- Чакай, кои личности? - попита преди време един човек, когото много уважавам. - Кои са личностите, които цял народ познава? Тези, в които инвестира социализмът. Като Стефан Данаилов например. И неясните борци от кръглата маса. Това е все едно да въведеш имуществен ценз.
Потърсих повече информация за мажоритарната система. Оказа се, че тя свръхпредставя големите партии. Например ако една малка партия спечели 25% при гласуването, тя може да се окаже едва с 3% от местата в парламента. Изглежда, че идеална система няма, а за мажоритарната ни е малко раничко.
4. Преди месец мой познат, който прави едри тропоски между литературата и политиката, ми каза ужасни истини. Два дена по-късно вестник "24 часа" публикува списъка от откровения, започващи със: "Знам го от сигурно място...", които някои хора са поели ангажимента да разпространяват. Всичко, което познатият ми беше доверил, си беше там, във вестника. Мисля, че по времето на Жан Виденов за тази дейност отговаряше Школагерски. Сега не знам как е. А може би слуховете за слухове са само слухове.
5. През тази пролет стигнах до извода, че не трябва да споделям електоралната си неангажираност. Още се колебаех, а не исках да ме смятат за зона, свободна за предизборна агитация. Обезопасяването на личната свобода постепенно ми стана по-важно от решението за кого ще гласувам. Нямам нужда да чувствам принадлежност. Имам нужда овластените да помнят, че от време на време опират и до моята бюлетина.
Мога да изредя още толкова подточки, които се подреждаха и разпиляваха в съзнанието ми като фигури от калейдоскоп. Вариантът да не гласувам ми беше също толкова близък. Много хора избраха него и аз знам защо го направиха. Първият критерий е портмонето. А последният, независимо от пристрастията, е търсенето на справедливост. Отказът да подкрепиш досегашните си избраници е друг начин да изразиш същото.
На закуска не говорихме за изборите. У нас има трима гласуващи и преди четири години тримата пуснахме в урните един и същи цвят. Днес бяхме взели три различни решения и нямаше какво да коментираме. В някои семейства появата на царя донесе жадувано обединение. Наши познати, които от самото начало на свободните избори гласуват за СДС (жената) и БСП (мъжа), от май месец насам намериха покой в кавгите си. Срещнах ги под ръка. Жената кълнеше сегашната мизерия, мъжът хулеше предишната разруха. В тяхното семейство новата политическа ситуация внесе хармония. В нашето - либерална демокрация. От разбъркването на картите всеки има някаква полза, освен тези, които имаха някаква полза.
Тръгнахме да гласуваме заедно с дъщеря ми. Училището в Слатина, олющено и повехнало, беше пригодено по случай Неделята за държавни дела. За мое щастие нямаше китеници, народни носии и други всяващи митологично-патриотичен дух украси. Застъпниците бяха много любезни и всичко си беше наред. Хората от квартала, издокарани в нови дрехи, вървяха по коридорите спокойно, удовлетворено, сякаш са били на черква. На предишните избори имаха трескав и страстен вид, сякаш отиват на сватба. Съпрузите задължително крачеха под ръка. Това явно е еротична поза, която се прилага ритуално на всеки четири години. Направих, каквото прецених, че трябваше.
На връщане минахме през някогашния парк "Заимов", днес не знам как се казва. Беше хубава градинка с много зеленина. Сега е затрупана с някакви творчески камъни и прилича на Стоунхендж след глобално земетресение. Има и разни боядисани метални скулптури с емблематичен дух, зад които очаквам да видя надпис "ТПК Нещо-си". Ако това е изложба, надявам се, че скоро ще поставят нова на нейно място. Ако някой е решил да се пребори с тоталитарното минало на градинката, задръствайки я с фондационно изкуство, боя се, че е успял да се пребори единствено с растителността. Не искам да правя глобални обобщения и Св. София с бухала пред Шератон ми харесва. Но не можеш да трупаш някъде строителни материали и да го представяш на вниманието на обществеността като някакво естетско постижение. Истината си личи.
Чудех се дали в неделния ден на решение не са забранени вестниците, както през съботния ден на размисъл - алкохолът. По линията "опиум за народа" или нещо от този род. За щастие не бях права и прочетох от две първи страници за делото в Либия и страшните неща, които могат да се случат на сънародниците ни там. Очаквах да видя заглавия "Избори", но видях изстрадалите лица на подсъдимите. През последните 11 години политиката и хората се развиваха в паралелни, но различни по скорост ленти. За мен беше важно да видя потвърждение, че сме повече "лица", отколкото "избори".
Около 18.30 седнах пред телевизора. От прозореца стърчаха тръбите на скелето, с което измазват кооперацията ни. Майсторите работиха през седмицата, ще продължат и през следващата. Имаме си договорни отношения, които нямат нищо общо с политическите трепети. Колкото повече договорни отношения, толкова по-малко политически трепети. По "Канала" тече подгряваща информация. Всички чакат 19 ч., когато бентът на прогнозите законно ще се отприщи и ще залее екрана. Пет минути преди началото политолозите заемат местата си. 10, 9, 8, 7 ... На екрана се появяват различни градски часовници в пълен консенсус. Бим, бам, бум - настана изборната Нова година.
Резултатите от проучванията потвърдиха резултатите от предишните проучвания, които, неизвестно защо, мнозина вярваха, че са сбъркани. Вместо да вярват, можеха да се позаинтересуват къде е проблемът. Е, не го направиха. Явно на тези избори не само привържениците на Симеон II избраха да вярват.
Повечето от коментаторите бяха изнервени. Трудно е да имаш ангажименти и да запазиш обективен вид. Сякаш нямаха чувството, че предизборната агитация е приключила. Постоянно изникваше въпросът за нови избори, като че ли на някого му се ще да минава през целия този период на информационна деликатност отново. Ако през следващия мандат възникне неразрешим проблем, идеята не е лоша, но в навечението на новия парламент, когато още нямаме нито едно действие, нито един факт на ръка, това натякване за нови избори изразява по-скоро лична нужда, отколкото обективна реалност.
Търсят се обяснения. Причината за големия завой се разяснява с много думи, в един извисен стил. Посланието не достигнало до масите. Хората обичали митологиите и били склонни да откликват на харизмата. Под словесата се таи констатацията, че народът е прост и не знае какво прави. Някак излиза, че изборите не са неговият глас, а съпътстваща управлението формалност. От време на време по някой забравя, че политиката е противоборство на интереси, а не катехизис. Изразяват се укори и разочарования. Въпросът: "Към кого беше шамарът?" се подхвърля като горещ картоф. Има ли шамар, няма ли?
- Хм, хм, към политическата класа.
Не друго. Приема се идеята за политическата класа. Облекчени кимания.
Първи впечатления от избраните. Победителите изразяват овладяна радост. ОДС трудно скрива горчивината. Коалиция за България са доволни, недоволни и пак доволни. ДПС има с какво да се похвали. Гергьовден са на кантар, но аз им стискам палци да влязат.
От една статистика се оказва, че младите са се оттеглили от ОДС, а от БСП - старите. Значи при определени условия всичко е възможно.
Включих на бТВ. Светла Петрова прекъсва, политолозите се опитват да вметнат по нещо между две нейни реплики. Доста интересни неща все пак успяха да кажат. Изглежда имаха по-малко поводи да се притесняват от досегашните си прогнози. По Канала дойдоха и още коментатори и не остана гледна точка непреобърната.
После отидохме на рожден ден. Там не се питахме кой за кого е гласувал. Лично мен не ме и интересува. Аз си казах мнението, другите са си казали своето. Оттук нататък ще работя с всеки, с когото е необходимо, защото като българи имаме общ интерес. А дали съм от вярващите? Не мога да вярвам в политически икони. Между Платон и истината избирам истината и Платон се лишава от подкрепата ми. Направих го сега и съм готова да го правя всеки следващ път.
След неделята животът се ражда отново.

София, 18 юни 2001

Кристин Димитрова