Музикалната Златна Албена
Фестивалът за развлекателни телевизионни програми "Златната Албена" тази година отбеляза единадесетото си международно издание. То вече носи такава луксозна обвивка, че превърна в далечен спомен времето, когато телевизията бе една за всички, БТ - единствен избор, а дистанционното устройство - непозната вещ. Избледня и праобразът на интимния национален преглед за тв-музикални продукции в камерна професионална среда, който преди много години тръгна от Сандански, а по-късно се премести в Благоевград. Оттам се разраснаха и амбициите на фестивала да разширява международното участие, да представя еталони и да съизмерва направеното у нас с онова, което се прави в други страни, в друга среда за творчество, пазар и конкуренция. Когато се премести в "Албена", "Златната Антена" започна да променя имиджа си, получи ново име, смени организаторите си и сама започна да се вгражда в нов контекст и да си възпитава конкуренция, поставяйки се в потока от "Международни медийни събития", в които свои конкурси и шествия имат и телевизионните новини, спортните програми, радиопрограмите, графичният дизайн на пресата, електронните медийни технологии и пазарът, рекламата, живата музика, презентациите, купонът... Сега "Златната Албена" е само част от един фестивален гигант, който умело сърфира върху модерното мото "Всичко е медия". Територията, която си очертава, остава винаги отворена и готова да погълне и преработи в себе си поредната идея за нов мини-фестивал.
От тази година "Телевизионен свят" - фондацията организатор е асоцииран член на Американската академия за телевизионни изкуства и наука, връчваща международните награди "ЕМИ", а "Международни медийни събития" е част от фамилията на най-големите тв-фестивали в света, обединени в международна асоциация. Там са и "Златната роза" в Монтрьо, и "Златна Прага", и виенските "Тв-награди - IMZ"...
Белезите на престиж автоматически се отразяват върху начина, по който се структурира "Златната Албена" като фестивал, попиващ регламентираните вече международни модели. Но същевременно тъкмо придържането към схеми блокира възможността за гъвкавост, когато става дума за оценка на предмета на фестивала - творчеството. От няколко издания насам се забелязва наслагването на противоречиви черти в характера на фестивала: от една страна той проявява либералност, като допуска до себе си всичко, което се самоопределя като тв-забавление, включително и почти по домашному направена видео-регистрация на модно ревю например.(Предварителната селекция, доколкото съществува, вероятно се ограничава с чисто техническите параметри на представените продукции.) От друга страна - развлечението с цялата си всеобхватност, многосъставност и мобилност е принудено да се намъква в някой от тесните корсети на регламентираните категории. Там трудно би се намерило място за експеримент например. Понякога продуцентите съобразително откъсват от пъстри и многосъставни програми част, която би се борила за свой живот в някое от фестивалните графи. Други насляпо се насочват към категория, към която не принадлежат, но друга за себе си не намират. И това ражда парадокси в състезанието. До момента например не съществува раздел за тв-портретуване на музикант, макар че този жанр е традиционен за малкия екран. Концерт, комедия, токшоу, вариете и кабаре, видеоклип, класическа музика, предавания за деца до 10 години, предавания за тинейджъри, тв-игра - от пръв поглед е ясно, че дефинирането на категориите е на различни плоскости. В едни случаи те са определени според жанровете в изкуството "наживо", в други според формата на представяне на това изкуство в трети - според възрастта на аудиторията. Естествено, че и при най-спретнат фестивал условностите в такова приблизително разграфяване биха предизвикали недоразумения. Така например споменатият "Моден спектър" дефилира по една писта с филм-портрета на Фреди Мъркюри, с периодичните предавания "Техно" и "Кречетало", "Меоло ТВ мания", "Лакриц" и дори със "Споко", където основният корпус принадлежи на токшоуто, гарнирано с клипове и интерактивни забави. Други два портрета - "Соло Минчо Минчев" и "Гена - гласът на Арена" седяха под шапката "класическа музика". Ами ако в музиката се бе промъкнало и нещо "некласическо"? И прочие недомислия... Те явно са направили впечатление на международното жури, чийто представител предрече за следващия фестивал още две категории - за филм-ревю и за филм-портрет. А може би и специални поощрения за програма с експериментаторски дух и за стойностна продукция с нисък бюджет. Тъкмо наградите ще станат още повече!
Тази година рекордът за най-скъпа продукция сигурно принадлежи на "Джон Бон Джоуви, световно турне - 2000". На нея бе присъдена Голямата награда. И миналата година от ДоРо прадакшънс, Австрия, демонстрираха как блестящото зрелище се прави с много пари. Тогава те бяха изсипани върху мега-концерта на Мариус Мюлер Вестенхаген. И "Джон Бон Джоуви" е излят по същия образец: птичи поглед към човешкия мравуняк на стадиона и същевременно вглеждане в детайла, космически апотеоз на звездното събитие и фен-любопитство за надничане в гримьорната например, където две ръце дошиват скъпоценен камък върху чарлстон-панталона, вживяване в страстите на феновете и едновременно с това отстранен поглед, даващ преценка на събитието. Добре подгрята, картината на зрелището се размножава и чрез дузината късчета на полиекрана, който дава предимството на тв-зрител да пребивава едновременно на много места, да има различни гледни точки. Моделът на този концерт е добре отработен, на мястото на Бон Джоуви в следващата продукция ще застане друга фигура. Изглежда като ксерокс. Но това не прави преживяването по-незначително.
Скъпото и грандиозното не всякога е вълнуващо. Доказателството е в концерта на попзвездата Ренато Зеро на RAI - Италия. Италианската песен с нейната драматичност е пищно представена и заобиколена от балет и гимнастическа игра на висилки, успоредки и халки, всяка песен е разиграна като клип наживо, в който Ренато Зеро се появява ту в скафандър, ту в барокови одежди и поема различни роли, "разказва" страстно и покъртително, заобиколен от камерите сред овала на сцена, която няма лице и гръб. Уж всичко си е изпипано, но изглежда монотонно и дълго. Двайсет песни преповтарят казаното вече. А твърдят, цялата програма включвала 52 парчета.
Снимай, снимай, пък после ще видим е подход, който често прозира в по-бедните продукции. Такъв е бил сигурно и в програмата "Димка в България" на КGTR - "Вятка", Русия. Детско хореографско съставче е пристигнало у нас, за да участва в празниците "Ние, децата на 21 век". Но освен куп лента от снимки за спомен тук друго няма. Ясно е, че създаването на телевизионен вариант на концерт се оказва едно от най-големите изпитания. При това не е достатъчно пред камерата да застанат Стив Вай, "Тото" или "Балкански коне". Гледането на концерт на Огнения ангел на китарата, рокдинозаврите с неотминаваща слава и екзотиката на Балканите могат да се превърнат в скучно преживяване, когато са заснети стереотипно, и като че с тампони в ушите и душа, затворена за случващото се на сцената.
Откакто поп- и рокмузиката украсиха лексиката си с понятието "национално турне", не ми е известно у нас някой досега да се е опитвал да го разшифрова. Затова може би в съзнанието на публиката то продължава да се подразбира просто като "обиколка из провинцията". Режисьорът Иван Георгиев и операторът Ивайло Пенчев заедно с екипа на "Синемак" - България, намериха точния му превод чрез "ФСБ - 2000". Избрали са подходяща стратегия и цел - да се надскочи регистрацията на един факт и да се разгадае феноменът на любовта към легендарните музиканти. В този филм намират пресечни точки документът, репортажът, клипът и поезията на ефектите. Когато за пръв път гледах "ФСБ - 2000" на "Мюзик&Филм - фест", мислех, че вълнението ми е чисто поколенческо, предизвикано от носталгия. Оказа се невярно. Филмът за дълго чаканото турне на тази формация успя да се превърне точно в такъв епицентър на разтърсващи емоции, както и поредицата от концерти наживо. В него личи страстта, с която са работили рок-фенове, които са на нивото на обекта на своето преклонение. Те отдавна познават и обичат героите си, готови са денонощно да вървят по петите им - с камерата на сцената и "зад кулисите", да ги разпитват с любопитството на дете, да ги преоткриват за публиката и да внушават, че "ФСБ" не е възкръснал след дълго чакане спомен, а идея и кауза, която не е преставала да съществува, дори след дългите години антракт. Е, след всичко, което има в този филм, как да го вместим в едноизмерната конкурсна категория "Концерт", където той взе награда?
Със същата обич и познание е изграждан и портретът "Соло Минчо Минчев" на режисьорката Светла Фингова и оператора Иван Варимезов на продуцентска къща Едита" - България. Той предизвика всеобщото възхищение на международното жури и накара членовете му да забравят речника си на експерти и да заговорят не толкова за качествата на филма и създателите му, за точната му конструкция и импровизацията на находките в него, колкото за обаянието на големия музикант и чара на личността му. Т. е. филмът бе упражнил своята магия - бе ги превърнал в зрители-поклонници. Този портрет, получил наградата в категория "Класическа музика", бе поводът да се акцентира върху явлението "независими продуценти" и благотворното влияние на тяхното присъствие в обширния пейзаж на взаимоотношенията музика-телевизия. За съжаление не мога да кажа, че това влияние се превръща в правило. "Гена - гласът от Арена" (режисьор Дочо Боджаков, оператор Иван Варимезов, "Едита") е пропуснат шанс едно пътешествие към звездните сцени и мигове на Гена Димитрова да се превърне и в проникване в колоритния й свят, в артистичната й своенравност, които я правят личност в операта. Филмът се движи по равната повърхност на монолозите, които така и не се превръщат в изповед; търси опора в също така монотонната скала на суперлативите, които така и не правят Гена по-велика, нито я обясняват като уникалност. Жалко!
ДоРо Прадакшън представи на този фестивал един от възможните еталони за филм-портрет за Фреди Мъркюри. Популярността на тази митична фигура явно не е стъписала създателите на биографичния разказ, в който почти всичко е известно. Намерили са верния ключ, може би в спокойната констатация на Нийл Седака: "Ако сте обичали музиката, няма как да не сте обичали Фреди". За да разкажат за Фреди, пред камерата застават динозаврите от "Куйн", Монсерат Кабайе, някогашната приятелка на Фреди, последният му приятел, дизайнерката му, учителят му, сестра му, майка му... Схемата е ясна, но въздействието идва от разпъването на повествуванието на кръст - между примирения монолог и вулканичните изригвания във френетичните кадри с Фреди. Онези, които редят с думите си мозайката за живота на Фреди явно търпеливо и дълго са били разпитвани, предразполагани и настройвани за среща с камерата. По-нататък монтажът е отсял словесните кулминации и ги е разпръснал из документалните кадри от негови концерти и ретроспекциите - към детството в Занзибар, към идиличния свят на Африка, към жълтия й пейзаж, църквата, училището и стройните редици униформени колежани, от които някога се е откроил Фредерик Булсара и се е превърнал във Фреди. Внушението на филма е в синхрон със света на личността, която описва: екзалтираността върви успоредно с примирението, и в най-светлото шоу се промъква доза тъга.
"Златната Албена" тази година бе и своеобразен преглед на предаванията за музика, които вървят периодично по нашите телевизии. Сред представените "Техно" на "Синемак" е фаворитът - с адекватния език на визията си, с малкото приказки, но на място, със свежата информация, която идава от света на електронната музика. И не на последно място с илюзията, която създава, че и ти си прашинка от светлинния и звуков поток на голямото парти. Това бяха някои от върховете и техните антиподи във фестивала.
Имаше какво да се гледа и тази година. Разширяването на географията на "Златната Албена", обаче, сигурно би ни измъкнало от усещането, внушено от общата картина, че присъстваме на вече видяното и че разликата в представеното на миналия фестивал и на сегашния е в различното съдържание на открити вече форми, пък били те и майсторски употребени.

Елена Драгостинова