Заровете играят на Бог
Появата на втората книга на културолога Владимир Градев ("Прекъсването на пътя", изд. "ЛИК", 2000) e безспорно събитиe за българската интелектуална сцена. Книгата е необичайна и респектираща както с изключително комплексната си проблематика, така и с овладяването на философската материя и нейната оригинална интерпретация. Най-общо погледнато, в книгата съществуват едновременно два проекта, сплетени помежду си. От една страна тя може да бъде схваната като история на идеите на последните десетилетия, центрирана около фундаменталния въпрос за културноисторическото деление модернизъм - постмодернизъм и неговата идейна основа. Това съотношение е разгледано през призмата на един основен проблем - съдбата на религиозната мисъл в тези епохи. Оттам и вторият, специфично философски, дълбинен проект на съчинението - разгръщането на философско разсъждение върху мястото и значимостта на теологическото в тези епохи. През съдбата на категорията на Божественото в диспозитивите на модерността и постмодерността може да се твърди, че тяхното отношение се полага върху опозицията негативно-позитивно (негативният модернизъм в опозиция на позитивния постмодернизъм). Този проблем е водещата нишка на първата от трите части на труда на Градев, озаглавена "Пръст с пръст". Ще побързам да кажа, че колкото по-късно бъде оценена стойността на тези сто и петдесет страници, представляващи една от най-сериозните и най-оригиналните, писани на български език интерпретации на идейната история и философската мисъл през последите два века, толкова по-голяма ще бъде загубата за хуманитарното поле в България.
Способностите за дълбок концептуален анализ и за иновативно философско мислене на Владимир Градев са познати от първата му книга, посветена на философията на Фуко, "Силите на субекта", както и от множеството му публикации и семинари в Софийския и в Нов български университет. Новото в "Прекъсването на пътя" е изключителният диапазон на изследваните автори и концепции - рядко срещан дори в световен план, а в български мащаб, струва ми се, почти непознат. Книгата в никакъв случай не се вписва в продължаващата като че ли трети век "просветителска" традиция в българската култура - тоест, нейна цел не е популяризирането на "новите" тенденции, идващи от "архетипната" западна култура, на която - в перспективата на платонизма на определената тук като "просветителска" традиция - сме само бледо подобие, влошено копие. Напротив, Владимир Градев влиза без никакви "провинциални"1 комплекси в едно изключително широко смислово поле, в което следва предначертаната линия на изследването си чрез интерпретацията на автори от най-различни, често несводими (привидно несводими, както свидетелства собственото му изследване) помежду си, национални и концептуални традиции. Така например Градев с лекота преодолява табута като забраната на аналогиите между немската и френската традиции в последните десетилетия, възприемани като не-съвъзможни паралелни светове (едва в последно време в собствените им недра се забелязва интерес към вдигане на въпросното табу).
Списъкът на въвлечените в интелектуалното приключение, което предлага "Прекъсването на пътя", автори, е достатъчен, за да погълне обема на една нормална рецензия, затова ще набележа само една хронологическа траектория - от Кант, Шелинг и Хегел, през Ницше и Батай, към Хайдегер, Витгенщайн, Мерло-Понти, Левинас, Гадамер, Лиотар. Специално искам да наблегна на факта, че централно място в книгата на Градев заемат и някои от по-слабо познатите, по една или друга причина, в България измежду най-важните философи на отишлия си век - от Франц Розенцвайг (един от най-енигматичните философи на началото на века, будещ все по-голям интерес в края му), през Арнолд Гелен, Ханс Блуменберг, Одо Маркард, Рене Жирар, Джани Вaтимо, до един от най-влиятелните и провокативни философи на последните години, италианеца Джорджо Агамбен.
Но трябва да направя една уговорка - казах, че Градев работи в широко смислово пространство, сякаш идеалистично вярвам в съществуването на някаква всеобемаща смислова cwra. Разбира се, такава не съществува, и това прави ценността на съчинението на Градев още по-голяма - то гради връзки, нов концептуален синтаксис, ново смислово поле. Авторът не просто анализира концептуалната тъкан на теориите, той разкрива тяхната вътрешна правдоподобност - увлича ни в едно разкриващо четене, в което визиите се реорганизират, концентрират в нова светлина. Нужно ли е наивно да отбелязвам, приключвайки с крайно непълното изреждане на достойнствата на тази книга, рядкото съчетание между смайваща ерудиция и яснота на изложението на крайно комплексна философска материя, "олекотена" от вдъхновения език на посветените на лицето заключителни глави на книгата?
Почти непосилна задача изглежда опитът за кратка интерпретация на философската позиция на Градев. Би било несериозно в толкова кратък текст да си поставям за цел да предам нейната сложна аргументация, затова ще се опитам да предложа само кратка интерпретация на един от ключовите в моите очи пасажи в книгата, отнасящ се до "очакването" на Бога, поместен в края на главата "Изплъзващата се модерност". Там, в една бележка под линия, Градев предлага инспирираща интерпретация на "Очакването на Годо" на Бекет. Според автора "Цялата творба на Бекет е изградена около мотива за отсъствието, изчезването на Бога в модерните времена. В самото заглавие на пиесата Годо отеква с религиозно значение (God, Бог на английски). И наистина, в самия край на пиесата Владимир заявява, че ако Годо дойде, "ние ще бъдем спасени". (...) Всъщност Бекет внушава, че ние можем да очакваме, т.е. да живеем, да бъдем във времето само ако това очакване е телеологически поддържано." Този екскурс е приведен като аргумент на парадоксалната, наистина провокативна теза, че десакрализацията произхожда от самата същност на християнството: "още в Новия завет е описана ситуацията на напуснатия от Бога свят, в който божественото, вместо да се приближава, се отдалечава от нас. Щом това е така, няма нужда тогава десакрализацията да се приписва единствено на външни фактори като Просвещението или рационализацията. Виждаме, че тя произхожда от самата същност на християнството. От друга страна, това придава значителна тежест и на религиозното измерение на процеса на секуларизация." И страница по-нататък: "Идеята за кенозиса като радикално демаскиране, като освобождаване от представата за Бога като висш Deus ex machina, който ще разреши всички конфликти и проблеми, не е просто отказ от идолопоклоничеството, от отхвърляне на родения от човешката безпомощност фантазъм за всемогъщия Бог. В светлината на кенозиса секуларизацията се превръща в търсене на Бога, който се бори и страда с човека. Мълчанието на Бога се дължи на това, че той е казал вече всичко в Христос. Но ако всичко е казано, остават хиляди неща за правене и няма голям смисъл да се самоуспокояваме, че е дошъл краят на историята." С тази своя така красноречиво формулирана теза, струва ми се, трудът на Владимир Градев се вписва - без това по никакъв начин да отнема от оригиналността на неговата мисъл - в една линия на етическо мислене, налагаща се през последното десетилетие от някои от най-големите съвременни философи, които, след Левинас и Рикьор, носят имената Жак Дерида, Жан-Люк Нанси, Джорджо Агамбен.
Две хиляди години след гръцкия поет Керкид от Мегалополис, на когото принадлежи фразата "Боговете отдавна са си отишли", Хьолдерлин пише за извръщането на Бога, след което за Ницше не остава друго освен да оповести и смъртта му: смърт на Божеството, но не и на Божественото, доколкото Ницше извършва чисто и просто подмяна, субституция в областта на сакралното, която можем да обясним, употребявайки свободно модела на Рене Жирар, като опит за неутрализиране на една дотолкова субстанциална жертвена криза, че единствената възможна жертва се оказва самото Божество. Именно поради този псевдо-обрат, "атеистичната" философия след Ницше ще бъде привличана като магнит от празното пространство на Божественото, като при това празнотата, Нищото ще приеме постепенно неговите атрибути. Така ще се появи и лайтмотивът на постмодерната философия, отричаща всички основи в името на една "безосновна" основа. Взети еn gros, иначе трудно сводими помежду си автори като Бланшо, Батай, Лакан, Дельоз, Дерида, Нанси, Бадиу се оказват странно съзвучни в този донякъде Екхартов мистицизъм. Всички те взимат като отправна точка значимостта на липсващото, чистата отрицателна значимост и в този смисъл тяхната философия е може би една нова епифания, епифанията на извърнатия Бог. Следвайки същия път, Владимир Градев - ако използвам прочутото понятие на един от изредените философи, Жак Дерида - се опитва да реформулира проблема за трансценденталното означаемо като проблем за трансцендиращото, произвеждащото трансцендентност означаемо. Именно в тази перспектива си позволих да поставя в заглавието на този кратък текст един неясен вън от контекста си, но зареден с огромен смислов потенциал сегмент от текста на Градев. Ето и неговият контекст: "Айнщайн се бунтува срещу онзи, който казва: "Бог играе на зарове." Бил е прав. Бог не играе на зарове, а заровете играят на Бог. Вселената не е подреден космос, а царство на Zufallige, и никой мит (религия или философия, или наука) не успява да го обясни." (с. 91). В ключовата формула "заровете играят на Бог" разчитам едно парадоксално продължение на не по-малко парадоксалната мисъл на Жил Дельоз (преводът на чийто фундаментален труд "Различието и повторението" дължим именно на съвместната работа на Ирена Кръстева и Владимир Градев), един - въпреки всички привидности - дълбоко аскетичен и самотен мислител. "Заровете играят на Бог" говори за това, че "Вечният възврат e единственото Също" (Дельоз в "Различието и повторението"). Което ще рече, че Същото не предшества Вечния възврат, който според Дельоз не е нищо друго освен самия хаос; Същото е сводимо до абсолютното различие, но именно в тази му сводимост, то е Възвратът. Именно в този смисъл и дивергентните вектори на случайността, въплътена в играта на зарове, за която говорят Маларме, Айнщайн, и след тях, днес, Владимир Градев, се пресичат в точката на един парадоксален дизюнктивен синтез, чието абсолютно измерение е Бог, също така парадоксално невъзможен без собственото си (пораждащо) отсъствие. Точката, от която се разгръщат смисловите вектори на "Прекъсването на пътя".

Боян Манчев


Боян Манчев (1970) завършва българска филология (1994) и философия (1997) в СУ "Св. Климент Охридски". От 1997 е преподавател по Теория на литературата към Катедрата по теория и история на литературата в СУ "Св. Климент Охридски". Доктор на науките (1998). От 1999 е член на Департамента по нова българистика към НБУ, където води лекционния курс "Подходи към текста". През 2000 осъществява тримесечно постдокторално изследване в Националния институт за френски език (l'INaLF, CNRS), Париж. Тема на изследването: "Символът и алегорията в сюрреализма".
Автор е на много публикации и доклади на научни форуми у нас и в чужбина.

Върху
Прекъсването на пътя
от Владимир Градев























































1 Имам предвид полусериозното понятие "трансцендентален провинциализъм", с което в едно размишление върху спецификата на българската литературна теория ("Интерпретации на идеологията, идеология на интерпретациите", в "Литературна мисъл", 1999, кн. 1) бях обозначил визираните и тук тенденции.