Лика Янко

                                     1928 - 2001

Гостувал съм в дома на Лика Янко. Вратата проскърцваше доста след позвъняването и тогава, някак неразбираща какво се случва, излизаше дребничката Лика. Показваше най-новите си работи в глухо мълчание, питаше с поглед коя не е достатъчно добра, четеше дълбоко и бавно, разменяше няколко думи на френски със сестра си и после двете изчезваха за смущаващо дълго време.
Поднасяха най-странното кафе, което съм пил някога, най-сухите бисквити...
Единственото осветление в стария апартамент на "Дондуков" бяха картините.
Мощни бели багри разкъсваха наивната философия от платната на Лика. Белият цвят беше превърнат във вселена от фини различия и през избития от нея зев падаха сенки от бъдещето - пируваха богове, мадони държаха ококорени младенци, едно невероятно Търново едвам удържаше накачулените си къщи, в суровата камбанна музика на платното плуваха астрологически знаци, езически и християнски символи се разминаваха дружелюбно, сериозни пластични решения можеше да бъдат приписани на небрежен второкласник... Варакът, пъстрите камъчета и прилежно усуканите въженца опасваха възхитителната детинщина на живота.
Много по-късно видях изключителния й "Карлановски" цикъл, рисуван в средата на века в обезпокоителните места под Свети Врач и картините от това време ми харесаха някак повече от превърналия се в запазена марка възторжен примитив на Лика. Световна марка - въпреки закритата й от властта първа самостоятелна изложба през 1967, въпреки запрещението да излага картините си, продължило до 1981...
Сега в София тече последната живописна изложба на Лика Янко и там, в една от творбите й, някаква лодчица пътува уверено - единствено със запалена свещ върху себе си.
Довиждане, Лика Янко, довиждане!


Марин Бодаков