Симеон Втори
и кризата на парламентарната
демокрация в България

Монархическият казус и експертната реч

"Случилото се" - защото още не знам какво е подходящото название за наскоро възникналия и развихрен като природна стихия политически процес - налага на всички, които искат да се занимават интелигентно с политически анализ, да се спрат за миг, да поразмишляват за своята работа досега и тогава да продължат заниманията си с традиционния обект на своя анализ, политическото. Критическа рефлексия, било по-усамотена и индивидуална, било в дискусия, над параметрите на аналитичната работа с политическото е необходима по две причини. Първо, заради голямата въпросителна, която тежко увисна над експертната общност у нас по повод "случилото се", а също и поради самия характер на политическия процес у нас, за който индикации отново имаме от "случилото се". Второ, онова, което "се случва" по тези земи, е несъмнена демонстрация най-малко за следното: обектът на анализ, именно политическото, изпреварва с поведението си самия анализ. Ако тази индикация е синдром за аналитическа недостатъчност, придобита или не, избежна или неизбежна, то позицията на анализатора следва да бъде критически преосмислена. Затова в настоящия текст смятам за подходящо въвеждащата част да бъде посветена на една особеност на аналитичната експертна позиция.
У нас "политолог" се употребява за лица, които правят публични изказвания за политиката изобщо. Случаят "Симеон Втори" е сред онези няколко в най-новата ни история, които налагат в тази употреба да се има предвид разграничението между оперативна политология и - в условния технически речник, който въвеждам тук - политическа теология (или философия). Доколкото всеки от нас мисли по-често в оперативни параметри, следва да признаем сериозен обяснителен дефицит пред феномена Симеон Втори.
Може би подобен на онзи, който е показала смаяната политическа наука, докато се срива Берлинската стена. За България Симеон Втори е събитие от такъв порядък.
Оперативната политология се занимава с партийни програми, избори, политически маркетинг, кампании, обяснение на ходовете на политически субекти, коалиране, рейтинги, прогнозиране и т. н., все неща от текущата политика. Характерно за оперативната политология е, че тя не повдига радикални въпроси. За нея действителността на политическото е по същество стабилизирана и подредена, а по тази причина процесите в нея са измерими. В тази вече оформена действителност редовете от събития са по принцип предвидими. Грешки в описанията и прогнозите на тази политология се дължат на временни и отстраними недостатъци в наблюдението и процедурите по измерване. Те не се коренят в радикални промени в самите наблюдавани обекти. Този тип политология не е в състояние да вникне във феномена Симеон Втори, защото задачите й са други, не разполага с инструменти за действие извън обсега на тези задачи.
Рефлексията, която наричам политическа теология, обратно, не е компетентна по оперативни въпроси. Тя се занимава само с гранични състояния на политическото: суверенитет, обществен договор, революция, гражданско неподчинение, представителност, конституция, структура на политическото тяло и пр. Характерно за политическата теология е, че тя задава общи и радикални въпроси за същността на политическото. За нея действителността не е даденост, вътре в която протичат редове от събития. Напротив, тя вижда действителността на политическото като цялостно подвъпросна, както и способна да претърпява цялостни трансформации. Затова тя се интересува от въпроси като "Каква е същността на политическата легитимация?", или "Какви са основанията за разделянето на властите?" и т. н.. В този тип наблюдение над политическото именно основни негови форми се поставят под въпрос. Тази перспектива не бе разгъната по повод появата на Симеон Втори. Не би било обаче коректно да се издига такова изискване, защото повдигането на радикални въпроси не става по повод, а е по-интелектуална рефлексия и не цели достигане до прогнози.
И двете рефлексии над политическото имат отношение към случая с царя, но е добре да се знае докъде се простира компетенцията на всяка, какво тя може да обясни и какво не. В настоящата ситуация смесването им води до значително объркване. То се проявява главно в две форми. Първо, хора, обозначени като политолози, от един момент нататък започват да говорят в нескрито нормативна реч, да казват какво е добро и какво не за страната, демокрацията, за всеки от нас, какво трябва и какво не трябва да става и т.н. Тоест, вместо да се занимават с тълкуване или чрез публичните си изказвания да помагат на хората да разберат какво всъщност става, съвсем откровено леят потоци от ценностни съждения. Това, разбира се, не е работа на анализа, а е прагът, след който аналитичната позиция става политическа. И, второ, в такива ситуации се проявява иначе скритият парадокс на оперативната политология. В нормална ситуация тя си играе свободно и изкусно с фундаменталните гранични понятия, като суверенитет, демокрация и обществен договор, без непременно да има нужда от такава концептуална батарея. А когато ситуацията се радикализира и сама стигне до гранично състояние, млъква, изпада в паника или просто казва кое е добро и кое е лошо. Тази концептуална емиграция в момент, в който именно основните понятия са единствено възможните инструменти за разбиране на ситуацията, показва, че работата с тези инструменти не е овладяна добре. Тя също означава, че работата с тях при по-нормални обстоятелства е повече стилистично сърфиране по политическата материя.
Изводът, който правим, е: Случаят Симеон Втори трябва на първо място радикално да се изнесе от текущите събития и да се постави в мрежата на основните понятия, с които се разчленява политическото. На второ място, той може да бъде върнат обратно към видимата част на политическия процес, към настоящия поток на събития и, ако е подходящо, да се прилагат метрични средства, да се правят прогнози и пр., тоест да се анализира като предмет наред с други. Убеден съм, че тази двучленна структура на анализа е добре да се има предвид изобщо по отношение на интересуващия ни казус и да бъде избягвана само когато това е доказано ненужно.

Монархическата легитимация

Понятието, което най-цялостно и същевременно нетривиално описва феномена Симеон Втори, е "легитимност" и "легитимация". Разбира се, няма нищо нечувано и невиждано в тези термини, те се употребяват постоянно и дори са заплашени от обезсмисляне поради честотата на употребата си. Разглежданият случай налага те да бъдат мислени с максимална простота и в съответствие с магистралната традиция.
Легитимация/легитимност са характеристики, свързани не с това какво представлява едно или друго събитие, фигура и пр. в обществения живот. Те са пряко свързани с основанията това събитие, тенденция, фигура и пр. да съществуват, да ги има, да протекат, като бъдат публично валидни и признати. Другояче казано, при първо вглеждане легитимността е екзистенциално определение, което пояснява защо и как съществува даден обществен феномен, а не какво е той. Двете страни могат да са свързани, но в анализа е важно да се прави тази разлика: едно нещо е какво представлява даден процес, друго е дали той ще протече или не; едно е какво представлява дадена политическа позиция, друго е защо и дали тя съществува.
Въпросът за специфичната легитимация на царя може да се формулира така: как стана възможно българският монарх - именно той, а не друг - да получи публично признание и валидност на първостепенен фактор? Каква сила изведе царската персона до звездното положение, което има в момента?
Оперативната политология отговаря на този въпрос с позоваване на т. нар. негативен, протестен или наказателен вот. Но: първо, несериозно е 1/3 от народния глас да се смята за лишен от собствен смисъл и структура; тогава и гласовете за ОДС през 1997 са негативен вот; и така нататък, всяко гласуване ще се окаже протестно. Второ, негативният вот не обяснява повишаването на избирателната активност, защото предизборната възбуда не се свежда до протест. Трето, простото отрицание на статуквото не oбяснява мобилизацията на такъв електорален ресурс около една фигура. Четвърто, отрицателните определения не дават възможност да се мисли за перспективите пред новото движение и затварят възможността за комуникация с него.
Не "протестният вот", а одисеевият разказ и траекторията, по която царят се отдалечава от територията на царството и се връща към нея, изграждат уникален легитимационен механизъм. Пътят на Симеон Втори към днешна България е добре познат и все пак твърде особен. В него гранична точка е 1989-90 година, когато царят се оказва разположен в пространството между два полярни образа.
Единият е сантиментално-лелейният образ на детето-цар, Симеон-чо, както го наричат бабите ни. Детето-цар е преживявано десетилетия като рожба на хиляди български семейства. То има както интимно-семейно, така и особено публично битие, тъй като е тайнствено споделено, чрез механизми на дълбинна колективна памет, без да присъства в публични изказвания. Това възприятие е заредено с драматично напрежение: детето-цар едновременно умилява и поражда вина, защото е захвърлено някъде по света. При това завинаги, тъй като неговото автентично, архи-семейство, царството, вече го няма. Това е твърде рядък и екзотичен образ.
Другият образ е изграден и демонизиран от пропагандата и в него царят е изображение на т. нар. монархо-фашизъм. Тази идеологическа конструкция е ценностно претоварена и се изговаря винаги като обвинителен акт за национално предателство. За този образ е характерно, че обвързва персоната на царя с националната история и отговорните за нея политически институции.
Двата образа са централни за два отделни разказа: разказът за царското дете-изгнанник и разказът за националните банкрути, чиито инженер е династията на Кобургите. Тъй като двата образа взаимно се изключват, разказите, в които те участват, формират шизофренна дилема. Тяхната уникалност е видима и чрез факта, че друг българин не се възприема като вплетен в такива изключващи се истории. В този смисъл, преди всякакви протестни вотове, царят има уникално публично битие и потенциал за усилването му. През 90-те години Симеон Втори преминава уверено между двете екстремни представи. И след няколко посещения в загубеното царство успява да нормализира отношенията си с бившите поданици.
Двата образа обаче не са разградени и загубени безследно. Те са ресурс, от който се изгражда мощната харизматична легитимация на монарха. Следи от двата образа и съответните разкази се разпознават в масовото възприятие днес. Когато царят не се ангажира с програмни намерения, недоумява пред политически въпроси и отказва да говори на партиен език, масовото одобрение става още по-масово. Това свръхдоверие към царя е пред-вербално и напълно непосредствено. В него е съхранено чувството към детето-цар в изгнание, макар вече проектирано върху образа на персоната-институция, каквато е монархът. Както и обратно, монархът се отделя от идеологическия конструкт "монархо-фашизъм" и се привижда като лице на националната общност. Такова лице по конституцията е президентът. Царят обаче е издигнат в по-висок ранг и се привижда като автентична инкарнация на държавността, тоест с изконен и безусловен мандат.
При това съединяване на наследените образи не се изгражда нов разказ за легитимация на монархическата кауза. За сравнение, комунистическата власт се легитимира чрез утопичен разказ за бъдещата социална еволюция; а Паисий легитимира апел за национално възраждане чрез разказ за миналото величие на България. Взаимодействието на двата разказа поражда мощната аура на монарха, без да го обвързва с ангажимент за бъдеще, какъвто има в тези примери. Този легитимационен механизъм не се влияе от оценки, свързани с управление, партии, политика, независим е от вербализации и е най-активен на пред-дискурсивно ниво. Веднъж заработил, той може да привлече огромно множество хора. То обаче е нестабилно поради факта, че легитимация без общуване, пред-езикова, не формира трайна общност. Остава изобщо неясно какво свързва тези хора. Множеството наподобява "твърд електорат", но е неустойчиво и може да се окаже заредено с неподозирано висока динамика за промяна в произволна посока.
При съединяването на двата разказа възниква непосредствено отношение между интимно-чувствена сфера и институции на държавността (комунистическата пропаганда пропагандираше любовно отношение към Партията като към майка). Подобно на детето-цар-изгнанник, монархът е институция, към която можем да изпитваме интимно-лелейно отношение. Затова след съдебния отказ за регистрация общността на привържениците нарасна два пъти: действието на закона и съдебната процедура бе преживяно като ново произвеждане на царя в изгнанник, този път още по-унизително, защото става на собствената територия на царството.
Тази връзка е заредена с неограничен брой проекции към бъдещето. Тя е отворена и за разнообразни индивидуализации, всеки може да пренесе себе си в нея. По така построен път няма бариери от институционален или политически характер, защото отношението към институцията е повече чувствено.

Политически практики и монархическа легитимация

Каква ситуация възниква при този тип отношения на легитимация?
Първо, грейналата аура на монарха дава нова оптика към институциите. Монархът се легитимира в непосредствено отношение към народ, а не посредством структури, дори не групи и съсловия. В тази легитимация се чете посланието, че значителни маси хора искат да видят, пипнат, чуят институциите, които сега им изглеждат отчуждени и враждебни. Тази осезаемост им се набавя от персоната на царя, която персонифицира, при това по един почтен и благ начин, лабиринта от непонятни институции.
Второ, легитимиращата връзка е сетивна и пред-езикова. Тя предполага срив на базови условия на съвременната демокрация, каквито са дискурсивната среда и публичната сфера. В непосредственото отношение между монарх и хора условието на публичната комуникация не действа, поради което интервюто се преживява като нахална ерес.
Структурата на легитимационната връзка монарх - народ поначало изключва възможността за задаване на въпроси, в които сякаш се търси отчет. Към монарха могат да се отправят само въпроси, на които той вече - сякаш вече - е отговорил. Сиреч, питащият трябва да се придържа към тавтологията, в която монархът само препотвърждава непосредствената си битийно-телесна валидност, а не бива принуждаван да се доказва публично.
Трето, тъй като монархът, и само той, има легитимационна връзка с народа, той обръща наопаки цялата система на представителство и вътрешната логика, по която тя е построена. Хората на царя не представят народа си, а него самия. Енергии от дълбините на народния суверенитет излъчва само монархът, а хората около монарха представят само него, те са негови външни означения. Това преобръщане е заложено в типа легитимация, който изключва отношението монарх - общество и допуска само отношението монарх - народ. Тази връзка е първична и едва чрез и над нея се изгражда връзката между монарха и обществената или публичната сфера. Затова битието на монарха в публичната сфера е вторично, ритуализирано и високо представително битие, а не търсене на легитимация, както би било с всеки временен политически субект.
Четвърто, при такава структура на представителство хората около царя са по принцип напълно случайни, без институционални връзки и история. Аналогично на произвеждането на рицари, царят ги подбира по лично достойнство. Такава група е нестабилна, дори в нея да има добри CV-та. В някакъв смисъл, колкото по-малко биография имат "хората на царя", толкова повече те са "хора на царя" и толкова по-обвързани са с произхода си в монархическия тип легитимация.
Пето, обръщането на представителността конституира персоната на царя не като упълномощен представител, а като символичен суверен. В масовото възприятие той измества президента като автентично "олицетворение на единството на нацията". Така той остава на границата между политически процес и ценностен хоризонт от по-висок метафизичен порядък. Така типът легитимация на царя чертае път не към парламента, а през него към сфера, която има статут, подобен на монархията, църквата, по-малко президента. Тази легитимационна логика по принцип следва да отдалечава царя от парламента.
Шесто, монархическата легитимация противоречи на парламентарно-политическите цели, за които се използва. Царят обаче ще бъде отговорен за очаквания, които парламентът не може да посрещне, защото не им е мястото там. Ако политическият ангажимент на царя остане, а възможностите му за политически маневри се стеснят, възникналото противоречие може да засегне изключителния му морален кредит.
Седмо, царят вероятно ще продължи да настоява на своята аполитичност, надпартийност и пр. Това само би засилвало безконтролната политизация на цялата ситуация. Ако тя стане временно или цялостно неуправляема, той ще има трудности със собствената си политическа употреба от Движението. Самата парламентарна група на Движението, например, влиза в парламента без политически профил. Това е риск за страната и шанс за тези, които могат да го използват. Отговорността за поведението на групата е неопределена. Тя ще се поеме постепенно от онези по-предприемчиви фигури, които имат яснота за приоритети и могат да инициират политика на коалиране. Това е само един от възможните сюжети за тип политизация, който отива отвъд собствения проект на монарха за почтеност, отговорност и морал.

Монарх и парламент

Профилът на бъдещото управление ще зависи в голяма степен от общата парламентарна стратегия на Национално движение Симеон Втори. Неговото поведение, от своя страна, ще остане в обозримо време зависимо от позицията на царя към конкретната политическа практика - с какво би се ангажирал и с какво не, какъв тип отношения ще има със собственото си движение и другите партии.
Каква позиция би имал, остава неясно, защото и по този въпрос не са формулирани програмни намерения. Характерът и структурата на монархическата легитимация обаче са възможен ориентир за посока, в която да се правят предположения. В публичното си поведение, както ще поясним, царят се придържа към тази легитимационна структура с удивителна последователност. Това дава възможност предвиждания да се правят на базата на вътрешната логика, по която се разгръща монархическото поведение. Именно скритата логическа структура на монархическата легитимация свежда стратегическите сценарии до ограничен брой.
За монархическата легитимация е характерна дистанцията, диференциалът между легитимиращата инстанция и политическите практики, които тя поражда. Този базов диференциал трябва да се запази при разнообразните промени във формата на монархическото. В противен случай самият тип легитимация се променя или разрушава, във всеки случай не остава специфично монархически. Позицията на монарха никога не се идентифицира с политиките, които на практика генерира. Дори един общ преглед на историята на монархическата идея би констатирал, че в Рим, Византия, Русия, Западна Европа, а и днес стабилността на монархическата легитимация, на самата обществена валидност на монарха зависи от защитите срещу подобна идентификация. В това описание може да се провиди и парадоксалният характер на политическото битие на монарха: това е битие на аполитичен политик, на неучастващ участник в политиката. (Политическата парадоксалност на монархическото е и условие на неговата трагика; така че не става дума за подигравателна негативна квалификация.)
Мълчанието на Симеон Втори съвсем не е случайно; нито е просто политическа маневра; нито обикновено хитруване или политически маркетинг. Монархът се държи точно така, както повелява неговата изходна дефиниция: като монарх. В този смисъл неговото мълчание само трябваше да бъде проверено, което стана още с първото интервю по националната телевизия. Оттам нататък, макар междупартийната конкуренция да изисква задаване на въпроси към него, напразно се оказва очакването той да им отговаря. Така царят даде възможност да се разбере ясно едно нещо: той ще се държи като монарх до възможната граница. Сега, разбира се ретроактивно, си даваме сметка, че мълчанието е подходяща форма за съхраняване на монархическата легитимация в конкретния контекст. Монархът участва в политическия живот на страната и същевременно остава разграничен от политическия процес, който сам поражда. Така неговата специфична монархическа легитимация остава имунизирана.
Бъдещето на неговото движение зависи и от този фактор: каква ще бъде съдбата на характерния легитимационен диференциал на монарха. Има три възможности, от които следват и три сценария за движението: сегашната дистанция да се запази, да нарасне неопределено, или, обратно, да се заличи.
В първия случай царят би имал поведение, подобно на това, което вече познаваме, и то не би претърпяло дори видими промени. Той би играл повече роля на морален императив на нацията, а публичните му изяви ще следват такава линия. Извън тази си роля обаче, той ще ръководи партийната сила, която е легитимирал, в извънпублична комуникация, без ясна и разбираема за хората връзка между него и членовете на движението. Така ще се оформи паралелен на публично изразения, втори пласт на отношения във властовата сфера, доколкото царското движение ще бъде главен фактор в нея. Въпреки тази сива зона на влияния и комуникации, при съхраняване на базовия диференциал, възможността за коалиция с ОДС, в която дори водещата управленска роля да бъде оставена на СДС, е най-голяма. При този сценарий царят би поел отговорностите, с които е в настоящия момент легитимиран - морал, прозрачност, отчетност, загриженост за хората, одухотворяване на политиката и т. н. - и то именно като монарх. Извън този кръг отговорности биха останали строго управленските, за които отговорността е само политическа. Като всеки сценарий, този е просто мислим, независимо от вероятността да протече в действителност.
Във втория случай нарастването на дистанцията между монарха и политическото движение не ликвидира самия монарх, а го отдалечава от партията му до степен, в която връзката с нея се губи. Така монархът като легитимираща инстанция изчезва и движението се отделя от произхода си в персоналната харизма на царя. От страна на царя това може да се случи по съвсем лични причини, например ако в по-дългосрочен план той се разочарова, изтощи и откаже да продължи начинанието си. Най-силен фактор обаче е обстоятелството, че монархът няма гарантиран контрол над движението след изборите. Партията може да откаже да следва инструкциите му. При тази ситуация парламентът ще бъде най-нестабилен, движението ще се разрои, след като премине през фаза на оформяне на алтернативни центрове на влияние. Докато парламентът не се разпусне, ще се оформят авангардни и непредвидими коалиции, целящи временен достъп до изпълнителната власт. Следствията за България ще бъдат толкова по-злокачествени, колкото по-дълго се задържи парламентът. И този сюжет, подчертавам, е само мислим и силно идеализиран.
В третия случай дистанцията между монарха и движението се заличава, което на практика означава царят да навлезе в самата политическа практика, която е легитимирал. В този случай самият цар се отказва и жертва собствено монархическата си характеристика. Разрушава се също и монархическият тип легитимация, защото движението ще се организира публично около персоната му, която от монархическа ще стане партийно-политическа. Тогава не мълчанието, митът и мощната харизматика, а политическата дискурсивност ще бъде сферата, в която ще трябва да се помести цялостно царят. В този сценарий неговата биография се политизира по начин, който е типичен за всеки от политиците. За самия Симеон Втори тази стратегия би била монархически суисидална. Но, от гледна точка на парламентарните стандарти, тя е най-близо до нормата. Отклонението ще идва най-вече от факта, че типът легитимност преди и след изборите е различен. Такъв парламент ще бъде по-траен, но профилът на изпълнителната власт ще е твърде странен, доколкото монархът-политик ще има пряко участие или решаващо влияние в тази сфера. Тук сведохме сценариите до три на базата на разиграване на екстремните варианти в структурата на монархическата легитимация. От трите сценария най-близък до царя е първият, най-близък до характера на партията му е вторият, най-близък до парламентарната институция е третият. Най-вероятен в този гео-културен и политически контекст е сценарият, който се случва, но не е бил мислен и анализиран от никого. Както започна и уникалната история с връщането на монарха на територията на изчезналото царство.

Кризата на парламентарната демокрация в България

В България няма парламентарна криза, но има криза на парламентаризма и парламентарната демокрация. Ако това тежко твърдение е дори относително вярно, работа на сериозниия и интелигентен политически анализ е да навлезе в по-широка дискусия за параметрите на кризата и перспективите пред политическата ни система. Тук ще констатираме симптоматиката, която ни води към такава диагноза.
Нека запитаме така: Независимо от легалността на изборите и процедурата, легитимен ли е вотът, който изведе Националното движението Симеон Втори до границата на абсолютното мнозинство. На същия въпрос в нощта след изборите Иван Костов отговори така: "Глас народен, глас Божи!". Това уравнение не ни казва много. Но неговата несъмненост е добър пример за нуждата днес да прибягваме към термини като "политическа теология", вместо да разчитаме на обичайната оперативна политология. Ситуации като "случилото се" у нас - защото не знам какво е най-подходящото название за настоящата ситуация - изтласкват на преден план серии от подобни безвъпросни идентификации, над които се строи парламентарната демокрация. Ние обаче питаме по-настоятелно за легитимността и заявяваме интереса си към поне една степен по-съдържателно обяснение от напълно празното тъждество за Бога и народа.
Вотът е легитимен в смисъл на легален. Доколкото в демократични условия действа предпоставката за изборна процедура и власт на мнозинството, то тази формализация прави вота легитимен; тоест по дефиниция легалното е легитимно. С този отговор обаче само се въртим в кръг, защото всичко, до което привидно стигаме като извод, вече е било предпоставено в базовата идентификация на демокрацията: цялата власт произтича и принадлежи на народа. Затова нека направим още една стъпка в търсене на съдържателен, а не празен тавтологичен отговор.
"Късномодерната", тоест развита силно в ХХ век, особено през втората му половина, идея за политическа легитимност не се свежда до процедури и правила, още по-малко до числовите отношения при избори. Свеждането до избори води, по израза на някои автори, до оформяне на "нелиберална демокрация", в която проблемът за легитимацията по същество остава нерешен. Ето по-конкретните черти на резултата от настоящата изборна ситуация в перспективата на това първо усъмняване.
Първо, характерна черта на вота за Движението е неговата публично-дискурсивна празнота. Вотът е внезапно натрупан в непроверена в дебат демократична изневиделица. Взета сама по себе си, независимо от други особености, например независимо от апела на царя за нов морал и почтеност, тази черта на самата изборна ситуация е особено показателна за политическата епоха, в която по същество се оказваме, когато народният вот има поведение на тайфун. В късномодерна ситуация на преден план трябва да бъде изнесен въпросът с публичната сфера и гражданско-политическата дискурсивност. Именно в публична сфера се генерират, доказват, състезават, налагат, и т.н. програмните намерения като политически, тоест не просто красиво изписани текстове, а проекти за управление на условията на живот на националната общност. Ако проблемът за легитимация на царското движение и мощния народен вот за него се постави в тази перспектива, получаваме веднага нетривиален отговор. Ясно е, че народно движение, формирано за два месеца, страда от сериозен дефицит на легитимация, тоест проверена в публичната дискурсивна среда политическа валидност. Тъкмо този дефицит е първият симптом за криза на парламентарната демокрация у нас.
Второ, народният вот не легитимира политически субект, макар от легалистка гледна точка да е тъкмо така. Онова, което протича на повърхността, е нормална процедура, свободни и демократични избори, победа на една сила. Другото, което обаче протича под повърхността, е мощна легитимационна връзка между цар и народ, която е фундамент на целия останал процес, включително и на изборната процедура и резултата. Върху тази непосредствена връзка се надстройва една форма, изборите, които в условия на парламентарна демокрация следва да бъдат първичен акт. Но тук съотношението е обърнато, обърната е и цялата логика на представителната демокрация. Легитимиращата инстанция, пак, разбира се, под повърхността, в дълбина, е пред-процедурната, пред-избирателна, и напълно непосредствена, връзка на цар и народ. Тази връзка обръща наопаки цялата система на представителство, защото народът има пряко отношение само към уникалната персона на монарха, не към хората от неговото Движение.
Отношението на граждани към депутати изобщо отсъства, има отношение на народ към депутати, но то се надгражда вторично над отношението на народ към монарх. Независимо от личните им мотиви, представи и намерения, те стават "на Негово Величество представители". С други думи, народ и цар се припознават като първично свързани, народът конституира царя като суверен в класически хобсиански смисъл, а оттам депутатите стават представители на монарха като вече станал действителен суверен, а не по смисъла, който лежи зад конституционния текст.
Трето, народният вот за Движението не е вот за структурна реалност, каквито са партиите и коалициите в европейската модерност. Името "Движение" точно съответства на новия субект: той не само не е стабилна партийна структура, но, нещо повече, представя се и всъщност е процес, реалност в движение и развитие. Разбира се, в окото на демократическата стихия стои неподвижният двигател на Движението, монархът, както и гаранциите, които той може персонално да носи. Но това не променя факта, че се гласува за подвижна реалност, която няма структурна определеност в степента, необходима и характерна за условията на действие на парламентарната демокрация. Именно този вот, насочен към безсубектна, процесуална действителност, каквато е Движението, е демонстрация на излизането отвъд рамката-норма на парламентарния режим. Обстоятелството, че целият сюжет се разгръща в пространството на парламентарната сценография, само подсилва съмненията в капацитета на българската парламентарна демокрация.
Четвърто, подозренията за криза на цялата система на парламентарно представителство стават още по-основателни предвид следизборното поведение на организационно структурираните политическите субекти, партии и коалиции. Преди всичко никой не се заявява ясно и открито като опозиция, която в това си качество има също парламентарни задачи и програма за изпълнение. Това е изключително странно, защото при предварително разиграване на сценарии следва да се дефинира категорично при какви резултати и условия една сила става опозиционна. За момента такива знаци не се подават. Дори повече, всички сили трескаво обмислят възможността да си набавят позитивна идентификационната характеристика чрез и в съотношение с победителя. Но търсенето на подобно алиби, независимо от специфичния мотив, е търсене на алиби от самата рамка на парламентарния режим. Само ако този режим на представителност бъде игнориран, всеки може да се окаже в царството на победителите, едни в центъра, други в пограничните региони. Тук трябва да бъде изключен само НИС на СДС, но не СДС изобщо, тъй като особено представителни за цялата СДС-политическа линия също се проектират като коалирани с победителя.
Пето, за никого няма съмнение, включително и за Движението, че новата формация предстои да се легитимира като парламентарно валиден политически субект отвъд процедурната абстракция "избори". Тази ситуация не е нова за България, напротив, повтаря се и следва да я познаваме добре. Така беше и през 1997 година, когато гражданите (но не народът!) инсталираха ОДС на власт; без протестите СДС на Иван Костов щеше да бъде готов за нормална победна кампания около година по-късно. Веднъж оказали се в парламента, ОДС трябваше не просто да доказват даденото им доверие, а тепърва да го спечелят; в някакъв смисъл да довършат неслучилата се изборна кампания.
Тогава те не разбраха тази особеност и на последните избори тя им бе обяснена по ослепителен начин със съответните нагледни помагала. В подобна ситуация днес е Движението. Но, има разлики, които пак са симптом за криза на парламентаризма. Народният вот въвежда в парламента група от 120 души, чиято базова идентификация е както физически, така и според съществената си дефиниция, извън парламента; така че групата тепърва се очаква да формира парламентарен профил. В този смисъл народният вот, който я въвежда в парламента, действа сляпо-хазартно и не е ясно дали всъщност е изобщо вот, който визира парламента, нищо че поводът са парламентарните избори. Ето и една обобщаваща теза: Цялото тайнство на царя е в това, че към него естествено, по силата на монархическия тип легитимация, се насочват очаквания, на които никой простосмъртен не може да отговори. Същевременно обаче, смисълът на монархическия институт е да приютява и успокоява именно невъзможни очаквания, при това без да се разпадне. Монархът е институция, дарена със свръхестествената гравитация да поглъща очакванията за невъзможното. Тъкмо затова следва да стои отвъд политическата сфера, която е подчинена на фундаменталното условие на времето, темпоралността. Днешна България произвежда такива очаквания, но не разполага с механизми и институции, които да ги поемат. Това противоречие, а не феноменът Симеон Втори, чака разрешението си, без което кризата на доверие ще бъде постоянна. А именно всеобщата криза на доверие е основата на кризата на парламентаризма у нас.

(Части от статията са публикувани във в. Дневник и представяни на експертни семинари преди изборите. Текстът е подготвян преди изборите, допълнен и коригиран след 17 юни.)

Стефан Попов
председател на Управителния съвет на Фондация Отворено общество

Стефан Попов преподава от 1985 година философия в Софийския университет. През 1995 година защитава докторка дисертация за Витгенщайн в New School for Social Research, Ню Йорк. Специализира политически науки във Виена (1994) и международна сигурност във Вашингтон (1999). От 1996 година работи в Център за либерални стратегии. От 2000 година е Председател на Управителния съвет на "Отворено общество".
Доверието на Негово Величество към депутатите в някакъв смисъл стои над закона.
Огнян Герджиков (НДСВ) по повод невъзможността да се отзовават депутати от парламента по законен път.