Сватосване за гурбет

Преди време Орлин Спасов в същата тази рубрика видя в праобраза на днешната телевизионна игра "Игри на съдбата" - "Свят за двама", обида към жените. "Състезание - отбелязва той - всъщност няма: макар жените да се "състезават", мъжът е с последната дума. Няма никакво значение дали ще се хареса на жените, след като така или иначе една му се "пада". Съществува, разбира се, рискът подходящата интелектуално да не се окаже точно предпочитаната според външността и точно тук е "сюжетът" на предаването, но и най-сериозната обида към жените: възможността зрителят да си помисли "този как се мина!", винаги остава" ("Култура", 13/1994).
Не зная дали авторите й по някакъв начин са попаднали на този текст, но това, което преди повече от 7 години е направило такова "лошо впечатление", днес го няма - зад паравана застават по абсолютно равностоен начин и три жени и един мъж, и трима мъже и една жена; "четворицата" обаче точно по същия начин се старае да стане "двоица". Заплахата от "минаването" също остава, но вече не така осезателно, защото крайният продукт на играта е не толкова партньорът, колкото наградата. Която за единия от участниците е сто на сто сигурна, за другите трима обаче - не. И точно тук е възелът на интригата в днешните "Игри на съдбата".
Тя сега е любопитна не с това, че зрителят "е произведен като по-"голям" от "състезателите", защото той знае (вижда) повече от тях, колкото с неизвестността на наградата и, естествено, с питането кой ще бъде щастливецът, дето ще я получи. Неизвестността относно приза обаче съществува някъде до средата на предаването, след което той с шармантен тон бива обявен - я екскурзия в чужбина, я почивка на море или планина, било в България, било по света. Реакциите на спечелилите са красноречиви: скачане от радост, жестове за победа, което открехва, че не толкова новият партньор, колкото новият воаяж е примамливостта на "съдбоносните игри". Показателно в тази връзка е и по-следващото развитие на отношенията между избрани-ка/цата и избрал-ия/ата: в повечето случаи те не прерастват в "най-малката клетка на обществото", а се запазват на ниво познанство/приятелство. Сватосването в "Игри на съдбата" е не толкова с човека зад паравана, а с пътуването или отмората. Търси се не годени-к/ца, търси се удоволствие, което не всеки в тия трудни и оскъдни времена може да си позволи.
Така от един зрителски Аргус "Игри на съдбата" (която стратегия, разбира се, продължава да я има) са се претрансформирали в един телевизионен гурбет. Участниците в него са склонни и доброволно се отдават за известно време на неизвестността, на възможността "да се минат", дори искат да са "прекарани", защото това е единственият начин за 5, 6, 7, 10 дни да си прекарат добре и "с кеф". Те търпят лишението да бъдат по-малки от зрителя, за да си спечелят обаче привилегията за мъничко време да бъдат по-големи от българина - да пътуват в чужбина, да почиват на море и други подобни екстри. Нещо, което по-голямата част от хората не могат да си разрешат, те го имат с един гурбет зад паравана, който, макар и малко да ги прави смешни, все пак за малко ще ги направи и щастливи. И то не с новия партньор, а с новото, невъзможно в различен случай за посещение място. И ако в предаването има сватовничество, то въобще не е със самотния друг, а преди всичко с желаното другаде. Филотопия...

Митко Новков







Петък,
ранна утрин