Варненско лято 2001
За 9-ти пореден път Варна бе домакин на международния театрален фестивал "Варненско лято". По традиция фестивалът показва най-доброто от сезона, избрано от предварително определен селекционер. Тазгодишният селекционер Ромео Попилиев предложи за мото на избраното от него "Театър 2001 - продължение и начало". В тази ясна формула лесно можеха да намерят място всякакви театрални форми и езици. Както споделя самият селекционер, това могат да бъдат "спектаклите на стабилните, проверени средства", но и "онези, които са носители на един по-нов, по-необичаен сценичен език". Обобщено казано - "за целта всеки вид театър е добър - освен, разбира се, скучният." За разлика от предходника си проф. Богдан Богданов, който се ограничи в по-тесните рамки на мотото "Театър на границите" и предпочете "отворените към другите изкуства постановки, които не се боят от границата между театъра и живота", тазгодишният селекционер даде възможност да влязат в селекцията всякакви разностилни и разнообразни според търсенията си спектакли. Вдъхновен от настъпването на новия век и новото хилядолетие и лишен от амбиция да прогнозира, той остави спектаклите сами да се определят като нови или традиционни, или и двете.
Всеки един от седемте избрани можеше да претендира за "новаторски", освен може би значително по-традиционният в средствата си "Бая си на бълхите" на Крикор Азарян. Под шапката на "продължение и начало" се озоваха представители на основните типове театър, който се прави в България през последните няколко сезона. Ето какви бяха те. Посоченият по-горе "Бая си на бълхите" като един от последните мохикани на добрия психологически театър, изграден върху силна литературна основа (Боян Папазов); "Чайката" на Боян Иванов като обещаващ нов тип театър, стъпващ върху класически текст, но боравейки със средствата на пародията, стилизацията и движенческата партитура; "Гледалото или вечната балканска кръчма"- авторски спектакъл на Бойко Богданов и Вечеслав Парапанов като "автономен поетичен реализъм" (самоопределение на режисьора), пресъздаден от перфектен актьорски ансамбъл, "Монолози за вагината" на режисьора-хамелеон Галин Стоев като представител на един непопулярен още у нас театър, близък до ток-шоуто и журналистиката, приближаващ се максимално до документалната изповедност на текста и дикторството в изпълнението; "Пиеса 27" на Петър Пейков и Албена Георгиева като доказателство за очарованието на актьорската режисура и ефективността на режисираното актьорство; "Ромео и Жулиета" на Лилия Абаджиева като пореден пример за силно детерминиран от движението и танца театър на пародийната интерпретация; "Контрабасът" на Пламен Марков като концерт на актьор-оркестър или иначе казано - експресивен моноспектакъл.

Бастард. Очакването

Извън селекционираните седем спектакъла бяха показани още седем, "специално поканени". Сред тях беше дългоочакваният спектакъл на Явор Гърдев "Бастард", чиято премиера и първа среща с малцината "избрани" зрители се състоя специално на фестивала. "Бастард" е първият спектакъл на Явор Гърдев за новия век. Очакванията на режисьора бяха свързани преди всичко с възприемането на спектакъла му от специално поканените гости. И на трите представления на "Бастард" нямаше "случайни" хора. Редовата публика ще може да види спектакъла чак в началото на другия сезон, естествено, ако успее да се сдобие с билети, което предвиждам, че ще бъде изключително трудно.
Максимум 40 души е броят на щастливците, които могат да видят театралното зрелище в изба "Димят", където то е реализирано. В София този спектакъл не може да бъде видян, защото няма адекватно пространство, в което да бъде пренесено. Това го закотвя вовеки в морската столица, но за сметка на това го превръща в приключение за всеки, който е решил да го види. Бях от малцината, които успяха да съпреживеят "Бастард" още в първите му контакти с публиката. Дори и само това би ми било достатъчно, за да видя смисъл в присъствието си на фестивала. "Бастард" като че ли беше единственото ми истинско театрално преживяване, съпроводено с много очакване, вълнение и изненада. И, естествено, траен отзвук. Впечатлена съм преди всичко професионално заради смелостта, самочувствието и размаха на въображението на Явор Гърдев. Гледането на "Бастард" е като езотерично тайнство за 40 посветени. Самото гледане е превърнато в ритуал, за който не ми се иска да разказвам, за да не разваля магията на тайнството и изненадата за тези, които ще отидат да го гледат. Бих си позволила само да цитирам формулата на Явор Гърдев за добър театър, споделена в интервю за бюлетина на фестивала. А именно - "подземие, 12 градуса студ, 90% влажност и тук-там трупове".
Авторите на "Бастард" го определят като "авторски спектакъл по сюжет от "Книга за Антихриста" на средновековния монах Адсон де Мутие-ан-Дер и пиесите за смутното управление на английския крал Джон от Уилиам Шекспир и Фридрих Дюренмат. Идеята за този спектакъл тръгва от пространството, в което е реализиран. Най-неочаквано на един коктейл в изба "Димят" Явор Гърдев зърва бъдещия английски двор. Точно това пространство става причина режисьорът да напусне София и да дойде във Варна, за да се потопи в средновековната атмосфера на каменното подземие. След като успешно успя да пресъздаде античния воински дух в "Сънят на Одисей" и бароковата разюзданост в "Квартет", Гърдев се обръща към тъмните, смутни и кървави времена на престолните разпри, разврат и жестокост. Има едно нещо, което е запазена марка за театъра на този режисьор, и то е постигането на екстатичност на фона на прецизно и детайлно създадена атмосфера и дух на времето, което пресъздава. В този смисъл "Бастард" е представление, което се доближава в максимална степен до представата за духа на Средновековието. Явор Гърдев ни предлага своята интерпретация на тази представа с такава убедителност, че не мога да не й вярвам.

Изборът на публиката

В същата тази програма на специално поканени спектакли бяха показани и двата безспорни хита за варненската публика. "Есенна соната" и "Както ви е угодно или Дванайсета нощ" предизвикаха най-голям интерес сред иначе индиферентната варненска публика. Фестивалът като че ли се случваше сам за себе си - занимание за хора от гилдията, но не и събитие за града. В разговорите ми с неколцина варненци разбрах, че е утопия желанието фестивалът да се превърне в празник и акцент за града през тези дни. Нещо, което със сигурност се случва на Благоевградските театрални празници, където се играе пред абсолютно всеотдайна публика, на винаги пълни салони, в трепетното очакване на театралните събития от сезона. Във Варна публиката бе привлечена от двата най-добре медийно представени спектакъла. Тези медийни хитове не влязоха в селекцията. Общото между двата спекакъла е, че режисьорите им идват от чужбина, което за зрителите като че ли от само себе си означава, че са добри. И около двамата режисьори съществуват легенди, които наред с медийния шум, както и присъствието на актьори-звезди и в двата спектакъла, направиха очакването и извънредния интерес обясними.
След "Есенна соната" отново не се заговори за постижението на Жорета Николова. "Варненско лято" се превърна в поредния театрален форум, който остана сляп за изключителния й талант. Затова пък варненци се вълнуваха, че ще видят Йоана Буковска наживо. Имайки предвид ролята, която тя изпълнява, предполагам, че са останали разочаровани.
По отношение на "Дванайсета нощ" варненската публика все пак прояви вкус, аплодирайки изпълнението на Валентин Ганев в ролята на Малволио. Този безспорен успех и симпатиите, които спечели сред варненци, му дадоха допълнително самочувствие и увереност за изпълнението на моноспектакъла "Контрабасът". Както се казва на театрален жаргон - "той много се разигра" и държа вниманието на публиката в големия салон на Варненския театър над два часа. С този актьорски триумф фестивалът беше закрит.

Гостите

Сред специално поканените чужди спектакли и копродукции преобладаваше движенческият театър. Почти всички спектакли се играха и в София в рамките на "Театър в куфар". Седем мобилни представления, наблягащи най-вече на личността на актьора, съставиха програмата на "чужденците". Най-добрият спектакъл сред тях в моята лична класация беше повече български, отколкото чужд - "Преходности" на Галина Борисова. Определен от авторката си като "пътуване без предназначение", това е един модерен, силно театрализиран танцов "театър на сюрреалното".
Спектакълът е осъществен в Хиподрум Стейт Тиътър (Гейнвил, Флорида, САЩ) от международен екип и е предназначен за пътуване. Хореографията на Галина Борисова и блестящото й изпълнение са в унисон с най-новите принципи на танцовия театър - автономност на танца и освобождаване от детерминиращата роля на музиката. Ритъмът се създава от самото тяло и от взаимодействията на телата, а не от музиката, която е само фон, целта й е да създава атмосфера, настроение. За разлика от предишния спектакъл на Галина Борисова, който имахме удоволствието да видим миналата година - "Атараксия", и който е много поетичен, завършен и структуриран, "Преходности" е безформен, свободен, вариативен. "Свободата е безформена", казва Салвадор Дали и това не е единствената връзка между художника и спектакъла. Първата част от общото трите части на "Преходности" като идея и хореография е инспирирана от картини на Дали. Целият спектакъл е пронизан от едно искрено и въздействащо чувство за хумор, предадено с езика на тялото. Петимата актьори жонглират с пластичните си тела в условно, празно пространство, което насищат с много красота и свободно леещ се телесен изказ. Във Варна представлението се игра в Художествената галерия - място, като че ли специално създадено за театър. Вместо голи стени или рамкиращи кулиси, тук отвсякъде гледат картини, а вместо висок таван с полилей или чиги, има открит гредоред със скосени краища. Пространство, което носи аурата на артработилница и стара къща едновременно.
На същото място се игра и копродукцията "Опит за... Радичков" на Театралния департамент към НБУ и Дарлингтън Колидж Оф Артс, Великобритания. Това е преди всичко образователен театър, чиято цел са интеркултуралните контакти. Проектът е осъществен чрез практиките на "Devise theatre", при който е важен периодът на изследване, събиране на материали, изграждане на игрови сценарии, както и груповото творчество. Сигурно е бил интересен и полезен за участващите в него, но не толкова за зрителите.
Общото впечатление от показаните чужди спектакли е, че те се опират повече на неконвенционалните форми и движенческия театър. Единственото изключение беше френското участие със спектакъла "За едното да или едното не" по пиесата на Натали Сарот. Един преди всичко литературен театър, който ние за съжаление не успяхме да оценим заради пропуснатия от организаторите превод. Иначе, казват, пиесата била наситена с тънко интелектуално чувство за хумор и психологическа проницателност.
Гъоте институт представи два спектакъла, много различни като тип театър. "Тимон Атински" на Бремер Шекспир Къмпани руши смело четвъртата стена и навлиза в зрителната зала с желание да приобщи и включи гледащите. В някакъв смисъл общото между този спектакъл и движенческия на Томас Лемен бе търсенето на театър "без дистанция". Това беше и заглавието на втория немски спектакъл. Томас Лемен е автор и изпълнител на това моношоу "Което, никога не е показвано". Личността на актьора е центърът на представлението. Направен от отломки на връхлетели го и неосъществени идеи, провокации, асоциации, ремарки, спектакълът на младия немски хореограф и танцьор пленява с непосредственост и преднамерена безформеност. Ново, наистина ново - без никаква и срещу всякаква театрална условност. Дали сме готови, обаче, за такова революционно преобръщане и доколко това все още е театър, а не демонстрация?
Спектакълът, представен от Британския съвет, също беше танцов. "Кожата на океана, плът.txt, като горяща къща" е продукция на Карол Браун Дансис и представлява сбор от три независими един от друг танцови етюда, реализирани по различно време. Интересното преплитане на телодвижения, мултимедия, пеене и говорене на микрофон на двете прекрасни актриси Карол Браун и Лиза Торън доказа още веднъж, че голата сцена и желанието за изказ са достатъчни за този много плътен на образи и асоциации спектакъл. Много красиви жени, притеснително красиви и интелигентни. Ефектен спектакъл, движещ се в рамките на познати вече танцови техники, но различен с всестранния талант на изпълнителите.

Теоретични екстри и съпътстващи прояви

В рамките на фестивала бяха проведени три теоретични семинара. "Модернизмът в българската литература" - проект, иницииран от студенти от НАТФИЗ; той включваше два цикъла лекции, засягащи литературата и изкуството през 20-те (с лектор Бойко Пенчев) и поезията от втората половина на века (с лектор Георги Господинов). Специално за българските театрални мениджъри беше проведен семинарът "Теория и практика на маркетинга" с лектор Дик Хендрикс от Холандия.
И двата семинара бяха преди всичко образователни и полезни за включилите се. Не знам доколко полезен беше третият семинар - "Ритуал-Театър-Ритуал", теоретичен по своята форма, но с желание да сподели практическия опит на участниците. За целта инициаторите на проекта от НБУ бяха поканили 20 режисьори, използващи в работата си ритуала или просто заинтересовани от темата. Отзоваха се само петима - тандемът Маргарита Младенова/Иван Добчев с опита си от "Сфумато" и младите Валери Пърликов, Росица Обрешкова, Валерия Вълчева. Количественото надмощие на критиците поведе дискусията към теоретизиране, цитиране и "разсъждения по тема". Това, естествено, унищожи първоначалния замисъл за споделяне на опит и премина в дебат на умни глави. Проектът включва и издаване на книжка, така че недошлите режисьори ще могат да видят какво са или не са изпуснали.

Кремена Димитрова