Кларинетът като оркестър
Стефан Драгостинов е сред онези автори, от хрумванията на чието перо ценителите винаги чакат нещо, което просто не може да бъде празно бръщолевене или израз на самовъзторгване от някоя собствена дребнава измислица. Нещо, което в най-лошия случай ще е интересно. И проблемно. Което пък означава, че композиторът, дори и да не открива Америка чрез избраните в отделния случай естетика и технология, винаги казва своя дума. Зряла, премислена дума. Влага своя мисъл - и чувство.
Банални неща, та и май малко поостарели в ерата на днешните технологични (и концептуални) революции в изкуствата. И все пак, според мен съществени. Особено в днешните условия на сурово състезание за спечелване на благоволението на реципиента, разглезен от хиляди духовни (и материални...) дразнители и подложен същевременно на агресивната инвазия на безброй жанрови, стилови и прочие насоки и течения, естетически и технологични "дирения"...
Ако съдя по дискретната ремарка в нотите на творбата, Стефан е сложил финалния фа диез на своята Голяма романтична соната за соло кларинет в 21 часа на 18 септември 2000 г. Нейната премиера беше тези дни в Салона на изкуствата, а там аз не за първи път установих (и сигурно не съм единственият!..), че когато рече да каже нещо, Стефан Драгостинов отлично знае и какво иска да каже, и как да го каже, та мисълта и чувството му да стигнат не само до слушателското ухо, а далеч по-надълбоко.
За да заприличат тези редове поне малко на рецензия, ще добавя, че изпълнената от факира на кларинета Росен Идеалов пиеса ме респектира главно с три неща: дълбочина на мисълта, вихрена експресия на израза, удивителен усет на автора (а и на изпълнителя...) за драматургия, подчинена на многото разнопосочни метаморфози на личностното преживяване. Росен Идеалов свири сонатата сякаш интерпретира сам едно оркестрово съчинение.
Впрочем по всичко личи, че и авторът я е мислил така. И това впечатление иде не от идеята за пърформанс, която композиторът намеква на публиката със своята "режисьорска" и "диригентска" намеса в художественото действо, а от тъканта и течението на самата музика. Музика, в която - ако се отвориш към нея, - можеш да усетиш и да съпреживееш какво ли не, дори да уловиш в едър план черти от портрета на автора. А нали в това в крайна сметка е смисълът на истински вдъхновеното творческо усилие?

Генчо Гайтанджиев