Езикът като неумение да боравиш с него
Повод за тези размисли е рецензията на Катя Атанасова за романа на испанския писател Хавиер Мариас "Сърце тъй бяло" (ИK "Обсидиан"), озаглавена "Езикът като лейди Макбет" и публикувана в бр. 25 на "Капител" - приложението на "Капитал", в която се твърди, че "на тази интригуваща книга" липсва справочният апарат. Приемам забележката за уместна. Художествената литература наистина има познавателна и дори образователна функция. Благодарение именно на преводачи и редактори още като дете научих значението на думи като креол, метис, аболиционизъм... Една книга, предназначена за широк кръг читатели, задължително трябва да бъде снабдена с обяснения.
Към каква публика обаче е насочен романът на Хавиер Мариас? В послеслова към следващия си роман "Утре в боя си спомни за мен" (преводът на заглавието е мой) писателят обяснява, че и двете заглавия са своего рода закачка с литературните критици, целяща да провери общата им култура. Поводът са многобройните рецензии, в които те говорят за "Сърце тъй бяло" като за "прочутия цитат от "Макбет"", сякаш го знаят открай време. Това разпалва любопитството на автора да провери колко души ще разпознаят цитата от "Ричард III", много по-известен от предишния, като съзнателно не посочва произхода му. Примерът разкрива нагласата и подхода на Хавиер Мариас. Той е ерудит, пишещ за публика, която е в състояние да го разбере. В романа му няма нито една пояснителна бележка, нещо повече - изобилстват отделни думи и цели изрази, изписани на английски и съзнателно оставени без превод, т.е. разчита се на един активен прочит. Дали испанският читател е по-грамотен от българския и може да разбере текста, без да потърси справка в речници и енциклопедии? Едва ли.
Под линия в превода са обяснени няколко културно-исторически референции, които читателят не е длъжен да знае или няма откъде да научи. От рецензията обаче не става ясно за какъв справочен апарат говори авторката. Забележката й се явява след някои не твърде уместни разсъждения за познанията на разказвача по европейска живопис (?!). Ако е имала предвид необходимостта от такива обяснения, то просто ще се въздържа от коментар.
Рецензията засяга и "буквалния превод" на заглавието. Не зная дали авторката й владее чужди езици, по всичко изглежда, че поне испански не, но един внимателен прочит на романа е достатъчен, за да се разбере защо не е използван най-популярният превод на Шекспир, дело на Валери Петров. Показва го още първата страница на текста, където един под друг се намират оригиналът на английски и преводът на български, както и главата, в която този цитат е подробно анализиран - Мариас допуска, че изразът "имам бяло сърце" освен страхливост и малодушие - най-разпространеното тълкуване в съществуващите над 12 български превода на "Макбет" - може да означава и невинност, неучастие в престъплението. За съжаление, въпреки несъмнените им достойнства, не бе възможно да се използва нито един от тях поради твърде конкретното звучене, непозволяващо да се постигне художественото обобщение, което цели Мариас. Единствено буквалният превод (и това не е отрицателна характеристика) позволява да се запази както смисълът, така и структурата на цитата и от него да бъде изведено заглавието на романа. Изненадана съм, че авторката не е могла сама да си обясни кое е наложило преводите на този цитат от "Макбет" да се увеличат с още един. Не бих си правила труда да разисквам този въпрос, ако в рецензията не се засягаше нещо много по-сериозно - въпросът за етиката на преводача. Според авторката е подмината (?!) нормата "Валери Петров", което, пак според нея, "не се прави безмълвно". Държа да подчертая, че Валери Петров е и мой кумир - и като автор, и като преводач, и при никакви обстоятелства не бих си позволила да отмина с пренебрежение приноса му към Шекспир на български. Само че осъдително щеше да бъде безмълвното, без бележка под линия цитиране на неговия превод, а не използването на друг, в конкретния случай нов текст. Силно се съмнявам, че творец като Валери Петров би се засегнал, защото изобщо не става дума за пренебрегване, а за един от проблемите на превода в стихове. Намирам за, меко казано, странна тази защита на "нормата" (?!), обяснявам си я по-скоро с непознаване на някои основни правила на преводаческата работа. Името Катя Атанасова съм срещала в последните броеве на "Капител" като специалист ту по литература, ту по музика, но не ми е познато от областта нито на литературната критика, нито на превода. Някои особености на езика й (прохождане през страниците на книгата, думите заформят сюжет, книгата явява на читателя владеенето на мощта на езика) ме карат да мисля, че се отнася до недотам изкушен от словото човек. Вероятно това обяснява и недоразбирането на романа. Факт е обаче, че тази рецензия е една от немногото в "Капител", споменаващи и превода.
Искрено бих се радвала да чуя сериозното и професионално мнение на колеги литератори и преводачи. Отдавна чувствам остро липсата на някогашните прегледи на преводната продукция, които организираше Съюзът на преводачите в България, а също и задълбоченото обсъждане на новоиздадени преводи по езикови групи в Съюза на преводачите, както и в Кабинета на младия преводач. Мисля, че колегите, които си спомнят тези начинания, биха ме подкрепили. Неоценима помощ в случая биха могли да окажат и медиите, ако отделят място на страниците си и за критика на превода.

Людмила Илиева

Б.а. Съгласно правилата на цивилизованата дискусия този отговор бе предложен първо на "Капител". След отказа да бъде приет го занесох в редакцията на "Култура" - най-подходящото според мен място за подобен дебат.