На 26 юни т. г. в зала "Методи Андонов" на Сатиричния театър бе премиерата на книгата с пиеси на Маргарит Минков "Пиеси I". За рано напусналия ни писател, за творчеството му и за незабравимото му човешко обаяние пред колеги, приятели и почитатели на творчеството му, пред препълнената зала говориха Константин Илиев, Крикор Азарян, Пламен Марков, Румен Шомов, Севдалин Генов, Ина Минкова - съпругата на автора, и Никола Вандов. Тук публикуваме словото на Константин Илиев.

Премиера на книга с текстове за театър е събитие, което един автор рядко преживява. Драматургът Маргарит Минков не го преживя изобщо. Сега пред нас е една много добре изглеждаща и много изчерпателно съставена книжка от 183 страници, озаглавена "Пиеси I". На сто осемдесет и трета страница е обяснено защо е избрано това заглавие. Когато аз я получих, тя беше във вид на 12 коли, още неподвързана, и като отворих една от тях, попаднах на ред от стихотворение, което звучеше така: "Наивният може да бъде обесен на звук от цигулка, той ще вярва, че това е въже." Не го разбрах, мигновено си помислих даже, че за наивния по-скоро въжето ще бъде звук от цигулка, но така пък изказът ставаше много банален. Така или иначе, прочетох целия стихотворен текст, защото ми беше непознат. И тъй като стиховете бяха разположени между прозаични текстове, голяма част от които виждах за първи път, стигнах до извода, че слабо съм познавал съществени страни от дарованието на Маргарит Минков. Това е есеистика и публицистика от висока класа, жалко че качеството й се намира в такова неравностойно съотношение с количеството.
Трите пиеси стоят като начало на един нов, многообещаващ път за Маргарит Минков. Опитах се да формулирам такава мисъл преди четири години, оказа се, че не съм направил никакво откритие. Защото той ясно го е осъзнавал. В текста "Анотация" има такъв пасаж: "Давам си сметка, че силното ми желание да продължа нататък, след постигнатото в "Камината", е плод на приближаването ми до някакви синкави, присмехулно-примамливи блуждаещи пламъчета, някои от които успях да уловя и разгледам отблизо, но други така майсторски ми се изплъзнаха, че професионализмът ми все още скърца със зъби." Към този авторски самоанализ бих искал да прибавя само не особено радващото предположение, че точно тези "присмехулно-примамливо блуждаещи" пламъчета едва ли ще бъдат уловени от някой друг, просто защото творческата и човешка индивидуалност на Маргарит Минков бяха нещо наистина своеобразно.
Покрай трите, приютени между страниците на тази книжка пиеси витае и една четвърта, ненаписана. Тя също носи жанровите черти на трагикомедията и абсурда. Ето с няколко думи съдържанието й: Централният герой, да го наречем Фернандо, прави предложение до експертната комисия на Министерството на културата за издаване на книга на талантлив съвременен автор, който вече не е между живите. Внася, със свои пари, разбира се, и необходимия депозит, за да бъде заплатен трудът на заседаващите експерти. Те одобряват проекта и щастливият Фернандо получава исканата сума от 2500 лв. Допускайки възможността да бъде обвинен, че нарочно бави издаването на книгата, за да получава дивиденти от въпросната сума, той не се решава да я внесе в някоя от желязно-сигурните български банки, а я заключва в смятаната от него за също толкова сигурна желязна каса, разположена в редакцията на един седмичен вестник. Формата на пиесата силно клони към монодрама, защото антагонистът изобщо не се появява на сцената. За него научаваме от криминалната хроника на пресата. Там се съобщава, че в редакцията на седмичния вестник е извършена взломна кражба и от касата е взета значителна сума в доларово изражение. Размерът на сумата не се уточнява, от изпълнителя на ролята на Фернандо ще се изиска високо актьорско майсторство, за да я назове отчаян и същевременно ведро усмихнат пред колегите и пред съпругата си. Понякога действителността предлага ситуации, които на сцената стоят неправдоподобно. Съпругата на Фернандо, която ежедневно осигурява правна защита в демократичния български съд на антагониста във въпросната пиеса, т. е. на криминалния контингент, повторно финансира проекта и книгата излиза. На финала Фернандо, който е перфекционист, страда от това, че не избрал подходящ цвят на корицата.
Познавам Фернандо-Вандов от далечното вече време, когато подготвяше за печат една моя пиеса в "Театралната библиотека" на Института за художествена самодейност - единственото място, където можеха да излизат текстове на неприютени под чадъра на писателския съюз автори. Много са хората на театъра, които биха могли да му благодарят за търпението и прецизността, с които е подготвял за печат написаното от тях. Не може Стоян Камбарев. Не може сега и Маргарит Минков. Ние можем.
Накрая искам да кажа, че чувствам липсата на Маргарит и в чисто колегиален смисъл. Опитвам се да си представя например, как той щеше да гледа все по-бързо потъващата флотилия на българските театри. Маргарит Минков беше човек с характер и едва ли с равнодушие щеше да се отнесе към тази гледка.