Другият
"Човек може да открие другите в себе си, да разбере, че не е еднородна субстанция, напълно чужда на всичко, което той не е: аз е някой друг." Подобно изречение би могло да принадлежи на много съвременни философи, но в случая го е написал Цветан Тодоров в началото на книгата си "Завладяването на Америка. Въпросът за другия". Напоследък потокът на съзнанието ми често влачи това заглавие, като малко произволно, но доста натрапчиво подменя топоса - "Завладяването на България. Въпросът за другия".
Естествено, става дума за политическия друг. Още преди изборите, но особено веднага след тях, той се превърна в централна тема, въвеждана чрез най-притеснителното понятие в българския политически живот - коалиция. Перспективата за нея веднага събужда атавистичния страх от нееднородност, от това, че не само ще трябва да изслушваш чужди мнения, но и да ги приемаш като свои, заплита мрежи от комплекси и предразсъдъци и като че ли изглежда по-трудно поносима дори от перспективата на затворническата килия, където поне можеш да си сам. Съвсем по Сартърски, не друг, а тъкмо другият в българската политика е адът, в който избирателите те захвърлят, за да изкупуваш греховете си. И ако ДПС никога не е излизало оттам, а БСП се е примирила още с падането на комунизма или поне на Виденов, то за СДС срещата с политическия друг се оказва близка по фаталност до "наказание свише". Иван Костов коментира резултатите от изборите с лаконичното до трагизъм "Глас народен, глас Божи".
Страхът от коалиции - същински, а не симулативни, в които един диктува - "изговаря на глас" най-сериозния дефицит в нашето посттоталитарно общество: толерантността. Впрочем, дума, която също като отговорност може да се произнася с характерно "р". Този дефицит в политическо отношение превръща властта по-скоро в природен, отколкото в културен ресурс, в заложник на застинали интереси, фигури, характери, вместо в игра на движещи се консенсуси, в комуникация. Всъщност, чувството за отговорност без чувството за толерантност е опасно състояние, защото да не отговаряш на (пред) другите, а само на себе си (пред своите), прилича на това сам да си говориш. Още повече, че толерантността в модерния свят не е просто ценност, но и инструмент, технология за владеенето на другия, което няма откъде другаде да мине, освен през разбирането му. Затова дефицитът й по парадоксален начин пречи не само на общуването, но и на враждуването. Тъкмо в резултат от "невладеенето на другия" СДС дълго не можа да разбере кой е политическият му враг и настрои пропагандната си машина на честотата на медиите. В разправата с Валерия Велева пред партийната централа, след като изборите вече бяха дали своя резултат, се съдържа някаква гротескна отмъстителност за това, че не журналистите се оказаха виновни за загубата, по-скоро напротив.
Така или иначе, оттук нататък политическото "завладяване на България" ще трябва да мине през "въпроса за другия". И не само защото предстои коалиция, но и защото царското движение носи този въпрос дълбоко в себе си - то е нееднородно, както никога досега, прилича на сергия на амбулантен търговец. А и защото политическата фигура на Симеон II трудно може да бъде наблюдавана тук и сега, бързо мигрира назад в историческото време по дирята на династията и настрани в геополитическото пространство по същата диря. Той е варакосана барокова рамка, в която могат да бъдат показани всякакви картини; просто: царят е някой друг.

Георги Лозанов