Отломки в огледалото
Как царското движение погълна партиите

Ако до избори'2001 всички подозираха, че родните партии страдат от дълбока идейна и кадрова недостатъчност, след последната предизборна кампания стана безпощадно ясно, че страданията им не са етапни, сезонни, нито епидемични, а генетични. Вече никой не се съмнява, че партиите в България са жертва на вродени деформации на ДНК, ескалиращи в малформации на идентичността им, а оттам и от липса на сходни белези и прилики с които и да било граждански, обществени, професионални и дори лобистки групи.
Политолозите, които винаги намират благовидни и на прав поглед логични обяснения за уродливата ни реалност, наричат сегашната липса на широка електорална подкрепа на партиите "естествено свиване на лявото и дясното пространство до нормалните размери, характерни за всички европейски държави". Като се вгледаме обаче в какво се въплъти тази "естественост" през отминалата предизборна кампания, ще разберем, че не става дума за "свиване" на едно или друго политическо пространство, а за тяхното изчерпване. И ако т.нар. "ляво" и "дясно" все пак завоюваха с кадрова кръв и пот на челото някакви проценти и на тези избори, причината за това не е нито в ясната им идентичност, нито в популярните им идеи, нито в авторитетните им личности, нито дори в елементарната привързаност на непоклатимите им членове, а в общия враг, в чието огледало размазаните им очертания отново придобиха някаква що-годе разпознаваема физиономичност.
Името на общият враг е известно - Симеон Кобургготски, а причината той да се превърне във всеобщ, главен и най-ненавистен партиен опонент е не толкова мнимата корона на плешивата му глава, гарнирана със завоалирани претенции към реставрация на бащината му монархия, колкото засмуканите проценти, които "лявите" и "десните" току си навираха един другиму в носа, стигне ли се до вземането на безпринципни решения по някакви принципни въпроси. Едва ли отрокът на Борис Втори щеше да представлява интерес за двете основни политически сили СДС и БСП, ако доверието в него се колебаеше около 4-те, че дори и около 10-те процента, както не представляваше, докато привържениците му набираха около 1,5-2 процента. Едва ли в такъв случай и самият той щеше да се появи на бял кон сред тучната ни политическа флора и фауна, но това е друга тема.
Струваше си обаче Симеон да пльокне с каменно лице и също толкова изразителна словесност сред лишеите и мъховете на политическото блато и партийните централи тутакси започнаха да изпускат зловонните мехури на пълната си несъстоятелност и безпомощност. И тъй като предизборните кампании са ситуации, които се развиват по законите на драматургията - ескалация на напрежението в действието, изявяваща характерите на героите и същинските мотиви за поведението им - пред очите на обръгналите избиратели се разкри целият генезис на провала на политическите идеологеми у нас. В това отношение гражданството беше изключително улеснено от бездарието на изпълнителите, довели до пародийност законите на Станиславски, но за сметка на това свалили всички маски на политическата и идеологическата мимикрия за години напред.
До появата на Кобургготски предизборната кампания на всички политически сили беше изпаднала в тежки родилни мъки, от които се долавяха само болезнените стенания на различно оцветени мозъчни тръстове във вид на сондажи за слогани и визуализацията им. Този период може да се обобщи в наблюдението, че всеки се правеше на това, което не е. Т.е., всяка политическа сила се опитваше да излъже общственото мнение, а най-вече себе си, че се е променила под натиска и в синхрон с времето, хората и техните потребности, а всички вкупом наблягаха на задължителната енигма, че върло са се поевропейчили.
След като 4 поредни години СДС изцеждаше и последните стотинки от джобовете на мирните граждани и ги лишаваше дори от най-близките им житейски хоризонти, внезапно се сети, че на хората им трябват три неща - хляб, работа и сигурност, поне за да оцелеят физически. След дълъг размисъл сините се отказаха от "хляба", но не защото е логически производен на "работата", а защото звучи по-скоро пролетарски, отколкото християндемократически, и при това намеква, че май по време на тяхното управление положението с наличието на хляба на всяка българска маса не е било особено стабилно. Лозунгът се сведе само до "Работа и сигурност", който на пръв прочит обаче те отпраща право при ценностите на социалдемокрацията. Малко синя боя и засмяна Надка на фона на този надпис щеше да реши колебанията в случая, но не би. Някой умник измисли за подложка на слогъна гърне с опрени в него ръце на възрастен и дете, а присмехулникът българин веднага го разшифрова като "Работа и сигурност - грънци!". И тъй като той руча въпросните грънци от години, каза си още - е, този път поне не лъжат.
А в това време сините гризяха отчаяно нокти в централата си, тъй като изобщо не им идваше на ум с кого да влязат в схватка, за да докажат правилността и правотата си, в която никой вече не вярва. И тъй като за времето на управлението си те бяха неутрализирали всички свои противници (забравяйки златното правило на всеки умен властник, че когато победиш всичките си врагове, се превръщаш във враг на самия себе си), този път бяха затънали в невиждана творческа криза на лицемерието си да се правят, освен на единствено възможни, и на щедри и добри.
За разлика от СДС, която все пак се опитваше да спази някаква приличие, БСП направо се вмаймуни в безсилието си да се покаже различна. То не бяха пустите му сини, станали червени във вид на Лиана Панделиева, то не бяха голокраки девици на фона на партийните скрижали в НДК при откриването на кампанията, то не бяха граждански квоти от всеобщи любимци като Стефан Данаилов и народни трибуни като Андрей Пантев. На всичкото отгоре червените за втори път за има-няма 10 години се отказаха от символа си. И ако през 1990 г. низвергнаха комунистическите сърп и чук в тон със световните модни тенденции, този път зарязаха червената роза на световната социалдемокрация, към която драпат с нокти и зъби, и си нарисуваха детинско слънчице до засмяно момиченце, като подписаха тоз шедьовър на имиджмейкърството с вълнуващия призив "Сбогом на омразата!". Този интелектуален изблик беше коментиран от наблюдателите чрез опита на психолозите - че дълголетието е завидно, но ако те подмине вдетеняването.
По този начин обаче червените мислеха не какво ще внушават на хората, а как да изпреварят с крачка извечния си враг в лицето на сините и да препънат всичките им козни с ваденето на досието, възкресяването на свирепи спомени за лагери, извращения на режима и погубени съдби, с които СДС смяташе да тревожи необремененото от миналото и негласуващо младо поколение. На това БСП се канеше да отвръща, че сините са хора на вечната омраза, а червените - на вечната любов, защото иначе трябваше да отговаря на конкретните въпроси за работните места, заплатите и пенсиите, които обещава. Къде по-лесно и безотговорно е да си играеш на "Обича ме, не ме обича!".
Тежки интелектуални и предимно финансови поражения преживя на старта на предизборната си кампания и Евролевицата, която след много видни и посредствени фантасти се опита да изобрети машина на времето, показвайки "Бъдеще сега!", което по неизвестни причини трябваше да връхлети българина насред някаква ливада, ширнала се пред мъж и дете в гръб. Гърбът вероятно беше израз на подсъзнателен срам да си покажат лицето, след като 4 години бяха подкрепяли управляващите в радости и мъки, а сега ги ругаеха и се правеха на техни яростни опоненти. Въпросното умотворение нашари държавата, вестниците и всички телевизии, без авторите му изобщо да си дават сметка, че когато едно абстрактно времево понятие пояснява друго абстрактно времево понятие, това е всичко на всичко един нонсенс. На фона на тези предизборни гърчове как да не повярва човек на ДПС, че е "Разумната сила!", или ако е по-емоционален, да не заповтаря, твърдо убеден, лозунгите на "Гергьовден" "Да пукнат!" и "Ритнете им стола!".
Впрочем, българските избиратели в крайна сметка последваха тъкмо лозунгите на "Гергьовден", но оставайки верни на своята склонна към мистифициране езическа натура, преминала половинчато през опитите да бъде цивилизована чрез християнизиране. И когато на терена на политическите борби призрачен и ням се появи Симеон Кобургготски, чиято политическа оферта гарнираха с незнаен път под незнайно небе сред незнаен царевичак и в незнайна посока, всичко си дойде на мястото. Съмна над родината, просветление и яснота напъпли всички стратези и тактици по всички партийни централи. Всички мигом загубиха благообразното си огрижено изражение и заприличаха на себе си такива, каквито хората ги познават. Всички се върнаха в кожите си и заговориха на достъпен не толкова за избирателя, колкото за самите тях език. Папер не остана от приспивния тон и скуката на предизборното клатушкане на поевропейчваща се България. Страстите пламнаха с патоса на 90-та, а социологическите проучвания в полза на абсолютното мнозинство на царската формация оросиха мозъчните тръстове на различните предизборни щабове, показвайки им реалния враг.
На това място след кратък ступор и скърцащо поклащане в предизборната кампания настъпи стремителен обрат. Забравяйки, че в парламентарната си група имат монархисти и че синът на същия този Симеон е икономически съветник на избрания с листата на СДС президент, сините смразиха величеството тъй, както комунист не са мразили. Набучиха го - него и застъпниците му - на щиковете на цифри, програми, евроинтеграция и НАТО и го повлякоха из управленческите дебри като недоена крава цинкова кофа. Червените потъпкаха на място, смаяни от неочакваната конкуренция, която се оказа, че отмъква толкова техни гласове, колкото и на сините, и се отдадоха на злобни подмятания към СДС, че техните заигравания с несъстоялия се монарх и изедническото им поведение са направили възможни днешните му претенции. А след като се видя и кои са последователите на Кобургготски, червените възтържествуваха срещу Костов съвсем в унисон с родния нрав: "На ти сега един "Български Великден", един Мишката Михайлов и един невалиден референдум под натиска на окупатор!". За сметка на това пред червените се ширна утъпкана от предците им писта на заклети републиканци. По нея с развяни байраци с везани букви "Чиста и свята рапублика" хукна и Евролевицата. "Гергьовден", подхванал под ръка ВМРО, също запристъпя, макар по-кротко и далеч по-достойно, по тази писта. Само Доган не направи никаква допълнителна крачка извън борбата за гласовете на собствените си избиратели.
Крайният резултат е ясен - засега монархията не победи републиката, но гражданите победиха партиите, като ги наказаха, гласувайки за онзи, който най-много ги застрашава. Добро или зло извършиха гражданите, опиянени от възможността да получат справедливо възмездие, надцениха ли силата си, оценявайки за пръв път способността си да решават, не прекалиха ли с наказанието, отвратени от престъплението - това са все въпроси, на които предстоящите месеци ще дадат отговор.
На този етап обаче отговор получи може би не по-маловажният въпрос за състоятелността на българските партии от най-новата ни история и той е отрицателен по всички показатели. Тези партии нямат идеологическа основа, а се базират само на тезата и антитезата "комунизъм-антикомунизъм". Когато тези понятия са изчерпани от съдържание, изчерпва се от съдържание и противоборството между двете противоположни политически сили. Тези партии нямат социална или поне съсловна основа, а уродливо мутират и се разкъсват между предишната социална база на всеобхватната уровновиловка и рязката сегрегация на обществените слоеве. Тези партии нямат икономическа основа, а се разрастват, свиват и преориентират в зависимост от това дали са на власт (която у нас неминуемо означава срастване на партия и държава), или са в опозиция. Тези партии дори не са клиентелистки, тъй като, създавайки своя видима и невидима клиентела, докато са във властта, те не отстояват и не бранят интересите й, ако тя застрашава положението на официалната им върхушка.
Какво тогава са днешните партии извън аморфното царско формирование, което погълна статуквото им? Те не са нищо повече от една посттоталитарна действителност. Тя е толкова реална и възможна, колкото по-близо е до породилото я време, защото се оглежда в него. Колкото повече се отдалечава от него обаче, толкова повече първообразът избледнява, избледнява и отражението му. И без малко на тези избори най-сетне България да влезе в крак с времето, в което живее светът. За съжаление, старите рефлекси на българите да се оглеждат в нещо познато отново бяха събудени и пред лицето им беше сложено ново старовремско огледало. И кой знае дали е утеха в случая, че сме толкова отдалечени от него, колкото един мираж в пустинята на безнадежността.

Ива Николова