Любомир Денев - монолози
Композирането е болест, невроза... Най-доброто лечение -

да пиша музика всеки ден.

Идеите. Всичко в реалния живот може да ме възбуди към музикално творчество: някаква мисъл от онова, което чета в момента (обикновено чета по няколко книги едновременно), някаква среща и - най-вече музиката. Често пъти на концерт, когато нещо ми направи впечатление, се отвличам и във въображението си доразвивам породената от него идея. Дори имах специални бележници, които винаги носех със себе си, за да мога да запиша подобни идеи. (Правил съм си бележки и за неща, които чета или гледам. Понякога и върху самата програма.) Макар че не си спомням след това да съм ги отварял с намерението да реализирам нещо от записаното. Но кой знае, може би регистрираното в момента е оставало записано и някъде в съзнанието ми, и по-късно, без и сам да подозирам, все пак съм го използвал.
Всяка музикална идея съдържа в себе си цялото произведение и за мен има два подхода в творческия процес. Единият е, когато от първоначалния импулс (зародиша), следвайки естествената логика на развитието му, композиторът изгражда цялата творба. Другият е точно противоположният: когато виждаш предварително цялото произведение "от птичи поглед" - като обем, характер, емоция, като отрязък във времето - и оттам слизаш все по-надолу, в дълбочина, за да разкриеш отделните му компоненти. С други думи, първият е разгъването на цялостното произведение от идеята, а вторият - от цялото към детайлите на творбата.

На улицата. Шумът на улицата е ужасяващ, по-нездравословен и от въздуха; опитвам се да го изтласкам, да го превърна в бекграунд, предполагам, че с всички музиканти е така - вид професионална деформация. Страдам също от натрапливия си вътрешен слух и ми е трудно да се изолирам от него, както и от досадния си музикантски навик навсякъде и по всяко време да чувам музика: примерно, докато се прибирам към къщи или отивам на някаква среща се улавям, че нещо от това, което допреди малко съм работил (а може и съвсем различно) през цялото време ми звучи.
Сънувам музика. Понякога ставам в полусън призори и се опитвам да я запиша, т.е. да възстановя онова, което съм чул насън, но когато се върна към него през деня, вече не ми изглежда толкова интересно. Явно на тъмно дори и музикалното подсъзнание е подвластно на илюзиите. Всъщност композирам по спомена за чувството, от което се е родила дадена музикална идея, но не е възможно да се възвърне първичната му сила, събудила въображението ми за творчество. Същото е, когато започна едно произведение и по някакви причини го изоставя - след дни или месеци чувството, с което съм започнал, е избледняло и аз се мъча да го съживя, като чета написаното. Обикновено завършвам нещата, които съм започнал, особено поръчаните.

Страничка от дневника:

"...23.септ.'95.Сутринта правя плейбек с компютъра, занимавам сина ми по пиано; на обед дирижирам съвременна музика за запис; имам среща с режисьор за театрална музика. Преподавам джаз-импровизация в Музикалната академия; между 18 и 20 ч. давам уроци по пеене за мюзикъл и джаз; няколко нощи подред свиря половин час в един нощен клуб... Е, не съм ли поне малко луд?!"

Провокациите. До един определен момент композиционнитe техники, мелодичните и звукови или темброви съчетания, хармонични, полифонични или метроритмични структури, навлизаха по чисто изпълнителски път и в творчеството ми - чрез практиката ми на солист или диригент. Днес сядам да импровизирам на пианото (не става дума само за джаз-импровизация!) по някаква хрумнала ми идея и едва по-късно, когато я запиша, й давам теоретично обяснение. Процесът вече е обратен: първо изсвирвам онова, което чувам с вътрешния си слух, а после го дешифрирам, анализирам и систематизирам, за да го използвам по-нататък в конкретна композиция. Т.е. сега свиря това, което чувам, а не слушам това, което свиря! - тази промяна настъпи като че ли след 40-те ... А иначе, за творчеството си дотук осъзнавам, че съм изчерпал 12-тоновата система. Чувствам, че е настъпила един вид инфлация на дисонанса и това е много сериозен проблем за композиторското творчество в световен мащаб, защото дисонансът носи емоционалното и дори чисто физиологично напрежение в музикалната изразност. А да изразиш някакво напрежение чрез интервал, акорд или клъстер - е вече почти невъзможно. Всички комбинации днес са изчерпани и ухото на слушателя отдавна е привикнало към дисонанса така, както и към консонантната звучност, а може и дори да не ги различава в емоционален смисъл. В края на XX век музикалните творци от авангарда осъзнаха, че е време да се смени цялата темперирана система и започнаха усилено да търсят пътища за излизане от нея: използване на четвърт-тонове, три-четвърти тонове и пр. недоловими за ухото на привикналия с темперацията слушател (какво да правим с пианото и другите усъвършенствани с векове инструменти?).

Страничка от дневника:

"...Йълдъз Ибрахимова ме пее в Мексико и Турция, Ева-квартет в Япония; Марсел Вормс ме свири в Холандия и Китай, Марио Ангелов - в Италия, Джаз-оркестър - Русе - в Индия, Благоевградска Кам. Опера ме играе в Египет, "Законът на джунглата" се представя в Париж, а аз дирижирам Лазар Николов и Димитър Христов в Атина..."

У нас. В България няма интерес към новите тенденции и неизследвани музикални територии, като спонтанната (импровизирана на живо) музика. А лично за мен тя е предизвикателство, което ме зарежда с невероятна енергия и същевременно - най-вдъхновения творчески акт. Даже бих казал, че интересът към музикалното творчество въобще е твърде слаб, публиката отива да чуе по-скоро изпълнителя, отколкото самото произведение. Не мога иначе да си обясня празните зали на концертите с най-нова музика. Ами младите хора, студентите, къде са? Критиката. Едва ли някой би могъл да бъде по-критичен към мен и творчеството ми, отколкото аз самият мога да бъда. Пишещият, ако не е самокритичен, по-добре изобщо да не пише! Ако се откажа от написаното или от страници наред и ги хвърля в коша, това е резултат от постоянната самокритичност, която ме кара отново и отново да се съмнявам в написаното. Изобщо съмнението е прогресивно, то е признак за живот, то ни кара да си задаваме въпросите отново и отново и да търсим нови отговори, а категоричността "това е така, а онова - иначе", е край, смърт!

Страничка от дневника:

"5.дек.'97. Като студент три години подред практикувах йога и бях вегетарианец. Повече от година насам утринната ми гимнастика е съвсем занемарена. Вече я сведох само до няколко прикляквания. Самозалъгвам се, че дирижирането е достатъчно като спорт."

Съвършенството? В изкуството съвършенството е може би илюзия, но предпочитам да не ми я отнемат. Все още натрупвам, развивам се, вървя напред - може би. Продължавам да вярвам, че по-важен е пътят, а не целта. Комерсиалните жанрове. Те са инерцията от младостта, от биографията ми на поп- и джаз-изпълнител. А защо пиша комерсиална музика? Защото ме търсят. Ако не бяха поръчките, едва ли някога щях да се занимавам с тези жанрове. Естествено, не можеш да пишеш комерсиална музика и да не се съобразяваш с някаква традиция в жанра, нека кажем дори с щампата, клишето - това просто не би било комерсиална музика. И все пак, дори и тук винаги съм се стремил да кажа нещата по нов, мой си начин.
"Постоянни философски теми"? Това ми напомня за Марсел Пруст, който казва, че всеки автор цял живот пише едно-единствено произведение. Не, нямам постоянни философски теми. По-скоро обратното: непрекъснато се стремя към нещо ново. Ако днес се занимавам с един творчески или философски проблем, утре търся друг - коренно различен, за да запълня спектъра. Изглежда така съм устроен: не мога дълго да се занимавам с едно и също нещо, обикновено работя върху няколко проекта едновременно - така ми е по-интересно. Успявам да си почина между различните видове дейности и така да запазя свежестта на усещането, че всеки път започвам отначало, без да се затормозявам и да трупам досада. Има случаи, когато съм написвал само 4 такта (от операта "Каин", например) и това ми се вижда напълно достатъчно за деня, в който довършвам някакъв аранжимент, импровизирам камерни пиеси на пианото и ги регистрирам на компютъра, репетирам в театъра... По този начин не губя лекотата в работата и не се чувствам изчерпан творчески. Много уважавам автори като Анатол Виеру (откакто го срещнах, се чувствам негов ученик) или Стравински, които във всяко свое произведение са толкова различни, че трудно можеш да си представиш, че са написани от един и същ човек. Вероятно и аз се стремя към същото.

Страничка от дневника:

" 26,дек.'97. Сутринта рано поработих върху Арията на Каин (- 4). В 11 ч. - среща с Милчо Левиев в хотел "Рила", на кафе. Говореше предимно той, пригласяха му Банана и Пепи Славов, но тъй като те почти не правеха паузи, аз мълчах и това направи впечатление на Милчо: "Любчо, от теб не можем да вземем думата!" Отвърнах, че обичам да слушам, пък и съм най-млад - и двете са верни...

Първата ми опера. Странно като че ли - за композитор, вече навлизащ в 50-те, все още да не е посегнал към такива крупни жанрове като симфонията и операта... Дълго, много дълго писах мюзикъли и песни. Това е огромно натрупване и в един момент реших, че съм събрал достатъчно композиционен опит за опера. Но ми беше необходимо и време да си изясня напълно как трябва да изглежда една съвременна опера - извън познатата конвенция на формата и средствата. Исках да си изработя собствена концепция за опера, която да се различава от познатото от четири века - и като театър, и най-вече като начин на пеене ... В последната си опера - "Ехнатон", Филип Глас е направил стилистично откритие, като е написал партията на Фараона в пределно висок регистър - непрекъснат фалцет. И публиката в Щутгарт е изумена, страхотен бум, нищо, че музиката е минималистична и оркестрантите се оплакват, че се губели, докато свирят един разложен акорд 150 пъти... Моята опера "Каин" (по мистерията на Байрон) написах на английски - с различната си интонация, ударения и вокална характеристика, този език ме кара да се чувствам по-необвързан, разкрепостява музикалната ми инвенция, учи ме на нова фразировка и т.н.

Страничка от дневника:

"...прави ми впечатление една всеобща шизофрения у хората - като в третата фаза на пиянството (всички говорят, а никой никого не слуша); като че ли същото важи и за културния живот - не знам дали не е световна тенденция, но в България сякаш всички творят: пишат, рисуват, свирят и пеят, дирижират, композират... всеки "създава" и никой няма време да чуе и види даже създаденото от самия него, камо ли да обърне внимание на другите. Радиостанции, телевизионни канали, касети (аудио- и видео-), компактдискове, концерти, изложби, купони, ревюта... Лудост, пълна лудост!!!"

... а как обичам тишината...

Болката. От години вече в програмите на международните музикални фестивали не се среща нито едно име на български композитор - сякаш няма такива композитори. Че Министерство на културата не провежда никаква културна политика на експорт на българското музикално творчество е повече от очевидно, но не мога да се помиря с факта, че и най-уважаваните ни изпълнители на международните сцени не включват в програмите си български произведения. Нямат самосъзнанието на посланици на българската култура. И защо изобщо пишат съвременните български композитори - за ограниченото вътрешно пространство на един регион или за фалшивото национално самочувствие, че и ние си имаме композиторска школа!? А кой се интересува от това ...

Записала Румяна Каракостова

Любомир Денев, 12 септември, 1951 г., е представял България като джаз-пианист в Чехия, Словакия, Унгария, Югославия, Полша, Румъния, Германия, Португалия, Франция, САЩ, Холандия, Норвегия.
Дирижирал е многобройни концерти с всички наши водещи симфонични оркестри, осъществил музикалните постановки на редица заглавия от класическата оперета и съвременния мюзикъл, както и премиерните изпълнения и студийни записи на много нови български и чужди творби, част от които издадени на компактдиск в България, Италия, САЩ.
Автор е на първия български рок-мюзикъл "Утре в десет" - 1983.
Носител е на "Аскеер"-2001 за мюзикъла "Йестърдей", на наградата на Фондация "Маестро Димитър Вълчев '99" - за балета "Homo Ludens" и мюзикъла "Алис", на наградата "София '89" - за "Законът на джунглата", на Първа награда за песента "Предутрин" но "Златният Орфей" -'79 и редица награди за поп-музика и музика за деца на БНР, БНТ, СБК и др.
Декември 2000, БНТ заснема филм-портрет за Любомир Денев -"Музиката, която правя".
Работохолик, на прага на своите 50, продължава да вярва, че по-важен е пътят, а не целта.