Musica est
След фестивала, който завърши преди дни, можем отново да се замислим къде всъщност в световната фестивална игра се поставя това трудно българско отроче. Тук нямам предвид някаква класация, а спецификата на фестивала, неговата "случваемост", рефлексиите в обществото и оттук - възможностите му за съпоставимост с някои фестивални модели извън България. Задавам си този въпрос, защото в своите досегашни проекции "Музика нова" премина почтено и усърдно през (част от) перипетиите, които по условие се крият във всяко географско място с много малък, или почти никакъв, опит в този фестивален жанр. И с (все още) предубеждения към различните музикални идеи (вече не единствено и само нови). И люшканията, и криволиците бяха напълно естествено нещо. Така по логиката на нормалното придобиване на опит сякаш и недостатъците му през годините набраха полезното предупредително ускорение. Сякаш то накара организаторите му да превключат лоста и да го превърнат в нещо конструктивно, градивно. Като внесат корекциите, които всъщност си изиска самият фестивален организъм. Именно тазгодишният фестивал някак показа като че ли резултата от събрания опит, волята за отстояване на някакъв тип естетическа позиция, амбиция по отношение изпълнителското равнище. С една дума, фестивалът създаде своя формат. Разбира се, далеч съм от мисълта, че това е Фестивалът; но отново ми се иска да подчертая, че тази година имаше няколко много силни обновяващи моменти. Като че ли числото девет завърши цикъла и в същото време постави поантите на новия, следващия.
Нещо съвсем различно по отношение на предишните години е, че този път фестивалната програма има своя назован куратор. Подобно еднолично възлагане в нашата българска музикална практика е рядкост; то предполага много неудобства, свързани най-вече с (не)участието на някои български композитори - от криворазбрана "колегиалност" фестивалът беше тръгнал вече по пътя на олимпийския принцип, познат ни от "Нова българска музика": "Всеки наш член с право на участие". И тук бих казала, че ангажиментът и отговорността на композитора Драгомир Йосифов да състави и отстоява идеите на фестивалните концерти говори за някакво ново качество в натрупания опит и оценка на получената информация. Съвсем като на други подобни фестивали, всеки концерт бе обединен около някаква тема, някакъв проект. Самото изписване на темите на различни езици внася елемент на игра, на артистизъм в самото им звучене: New Voices, Rose et bleu, Magister ludi, Veraenderungen, Canti dei morti, Asyl projekt. Някои теми са изведени от заглавия на творби, други обобщават принцип на подбор и подреждане. Дребна на вид, тази подробност не само внася нещичко от автентичната реална атмосфера на фестивалите за съвременна музика - това е външната страна на въпроса. По-същественото е, че самият слушател се насочва, още преди да е чул каквото и да е, към същността и характера на концерта, който ще посети. Много е важно програмата (макар и от съвременни, нови творби) по някакъв начин да зазвучи на кандидат-слушателя; той да се поддаде на някакъв тип очакване - било от композитор, заглавие или някой изпълнител. Факт е, че това, което бе селекционирано, аргументира темите, като фокусира и филтрира музикалното звучене на "Музика нова". Сякаш музикантският вкус, логика и артистизъм се съюзиха и балансът на нови, по-малко нови, класически за ХХ век и български творби се получи като че от само себе си. Това, разбира се, не е така, но предизвика позитивния в случая резултат от ефекта на центробежност в подредбата на концертите. Т.е. кураторът е изградил и обосновал формата и е поставил естетическата бариера; оттук нататък собствената им специфика най-естествено не понася случайните включвания във фестивала. Искам да мисля, че този принцип на репертоарно "чуване" ще се запази.
Музиката. В контекста на днешния ден, на новия век, провокациите, които бяха предложени, не бяха малко. Разбира се, имаше много премиери за България, но те ми напомняха болезнено само колко сме още назад в живия обществен слухов опит, който все още върви много след информацията, която идва - например от някои предавания на програма "Христо Ботев" на Националното радио. Имаше и много световни премиери - на български автори предимно. Статистиката показва внушителни числа, но по-интересното е дали се състоя фестивалът, дали музикално той не потърси убежище предимно в лоното на "непознатото старо"; каква смелост за провокации към публиката заяви; има ли я онази тръпка, която е толкова важна за любопитния слушател, респективно зрител. Като че ли и в това отношение фестивалът "е дръпнал" (за разлика от меломанското съсловие, което и в началото на XXI век още не се осмелява да напусне състоянието си на обсебеност от "изпитаното старо класическо наследство").
Още откриването с творби на Маурисио Кагел с участието на специалисти по Кагел от Германия (китаристите Вилхелм Брук и Теодор Рос, сътрудници на композитора, които съвсем отскоро са в нова формация - трио "Айа", заедно с флейтистката Камила Хойтенга) ни въведе в атмосфера на автентичност по отношение интерпретацията на инструменталния театър. Самата визия на това "ставане", играта на "черно и черно" (особено в графичното решение в пиесата "Репертоар", впрочем много силно представено от артистите) и, разбира се, възможността да се чете "езикът Кагел" в оригинал доведе до търсената полюсна реакция в залата. "Музика за гледане", музика, която се извлича от текст, картина, сцена, пластика, костюм, действие. Партитурите на Кагел и инструментите, които той измисля, за да "зазвучат" неговите идеи в областта на инструменталния театър, приличат на рисунки за деца; но там указанията са изключително точни. Те се отнасят до вербализацията, до своеобразното "фразиране" в пластичния жест и "нонсенс-вариантите", които Кагел особено предпочита. Не само в идеите на Кагел се разчита парадоксалното; то се усеща и в реакцията на публиката.
Чисто музикален беше "пърформансът" на другия вносен състав - дамско трио блокфлейти "О'Хенри" от Швейцария. "Промени" - така звучеше темата на техния концерт с музика от днешния швейцарски ландшафт и от XVI век. Самият тембър на блокфлейтата е свързан с минали епохи и този саунд някак беляза атмосферата на концерта с кринолинен ретро-полъх. В концертното послание на триото се чуха великолепно и разнородните звукови метаморфози в съвременната швейцарска музика, където пиесата на Миша Кезер "Dupuy Tren" се открои със смисловите натоварвания на звука чрез удължаване или съкращаване, свиване на музикалната фраза.
В останалите фестивални дни музиката бе грижа и дело предимно на българския изпълнител. За толкова години изявите на изпълнителския кръг "Музика нова" (защото естествено е един фестивал да си създаде такъв) стават все по-компетентни и авторитетни. Усеща се просто натрупаният опит, усеща се култивацията към звука, към по-различния тип темброво смесване и съотношение, към импровизационната работа. И в това отношение съвсем на равнище се откроиха три от концертите на фестивала. Най-напред ще подчертая грандиозната работа по "Игри" (Jatekok) на Дьорд Куртаг от страна на Драгомир Йосифов и Марио Ангелов. Ще припомня на читателите, че Куртаг пише този цикъл от 1973 г. и досега е създал 8 тома, които никога не могат да прозвучат в една вечер. Всеки от изпълнителите избира. Това са миниатюри, които композиторът започва да пише с представата за "унесено в игри дете". Дете на клавиатурата, което "създава" тези краткости, а Куртаг сякаш само ги подрежда. Йосифов и Ангелов свириха час и половина Куртаг. В тези 90 минути опиянението от звука господстваше; играта бе тъкмо там - влизаш в цялото това друговремие и искаш да нанесеш съзнанието си в чистотата на звуковия рисунък, особено овладяна и изнесена от Драгомир Йосифов, който чува тази музика изключително обемно, въпреки нейната външна семплост. Абсолютно съм убедена, че заглавията на подбраните пиеси трябваше да бъдат описани в иначе доста полезната програмна книжка - защото въпреки графичния си стил, Куртаг търси образността в пиеските и това би подпомогнало слушателя в асоциативните му усилия. (Изобщо по отношение на заглавия на песни в цикли и други подчасти в книжката е подходено с аристократично високомерие. Публиката изисква информация.) Концертът "Canti dei morti" по заглавието на една от най-добрите пиеси на Иван Спасов бе също изпипан и много почтено поднесен. Музика за глас, музика, която вече става класическа, музика на хора, с които довчера беседвахме, обсъждахме... Беше действително вечер на латентните преживявания. Казвам го не за да препотвърдя горчивата мисъл на американеца Мортън Фелдман, че за да успее някакво изкуство, авторът му трябва да умре. Музика от Витолд Лютославски, Димитър Ненов, Симеон Пиронков, Анатол Виеру, Константин Илиев и Едисон Денисов. До типичното за Лютославски умерено интониране на текста в "Пет песни по Казимйера Илакович" (Людмила Герова заедно с Марио Ангелов - с усещане за автентичност в подхода, особено в песните "Вятърът" и "Зимата"), цикълът "На дача" на Димитър Ненов очерта съвсем ясно територията на модерна за 30-те години, въпреки неподходящия за мен тембър на Надя Колева и много старателното вокализиране. Съвсем различна бе младата певица в изваяната в ритмико-сонорното си решение пиеса на Анатол Виеру "Зимна музика" - там тъкмо тембърът беше находка, а и квинтетът от музиканти, който бе дирижиран от Драгомир Йосифов (също и на челеста), я поднесоха с удоволствие и разбиране. "Буковски елегии" от Симеон Пиронков и откъсът от кантатата "Отражения" на Константин Илиев бяха не особено добре интерпретационно разтълкувани. А изключително трудните "Италиански песни" по текстове на Александър Блок от Едисон Денисов откриха за фестивалния подиум Кристина Горанчева, която, оказа се, има вкус и афинитет към сгъстения сериално построен изказ, в който гласът е безмилостно активен; и в четирите му части - "Равена", "Флоренция", "Венеция" и "Успение" - върви в градация: от диференцирано участие до пълно темброво сливане с инструменталния състав.
И последният, ансамблов концерт донесе своеобразна цялостна кулминация на фестивалното събитие - и като музика, и като интерпретаторска защита. Музика на знака, на смисловото и емоционално натоварване на всеки звук, на философската енигматична сдържаност; "Киа" (Kya) на Джачинто Шелси възбужда апетита към хералдическа интерпретация, чиято метафорика бяга към "анонимната" музикална практика на Изтока; Интермецо за трима (Intermezzo per tre) на Лазар Николов по най-естествен начин създава хомогенно лирично пространство с ненатрапчива, но трайна красота. Сложна като послание, майсторски пипната и тънка като звукоусещане, както винаги лаконична и заредена с енергията на многозначната трансценденталност, пиесата на Драгомир Йосифов "Malheur me bat" ("Нещастието ме удари") е едно от най-добрите неща, които композиторъът е написал досега. Духовните пластове, обединяващи идеи от XVI век (песента на Окегем чрез Ноно) и XX век (Ноно чрез цитата от "Прекъсната песен"), сякаш виртуално кодират посланието на композицията, в която пространството звучи, прорязвано от резки инструментални "викове" без отглас. В тази картина на звучащите тишини се вписа много добре и "Инструменти II" на американеца Мортън Фелдман - творец, за когото външно изглежда, че времето не е музикална категория, но може би ще се доближи до българската чувствителност с цитата от негово есе, където казва, че "музиката не е рисуване, но може да се научи от него на един по-перцептивен темперамент, който изчаква и наблюдава свойствената мистерия на собствения си материал."
На тази звукова загадъчност контрастира "Седмата врата" на Юлия Ценова с откровените екстровертни динамични колизии, една пиеса, която продължава в посоката, която композиторката следва от няколко години насам и която ме убеди за пореден път в умението й да "държи" слушателя.
Още акценти от "Музика нова" '2001: Con Spasso на Божидар Спасов - майсторска работа на многозначителната музикална реч с безкрайно много провокации по отношение на изпълнителите и на публиката, щедро обяснени в частност от самия композитор, който все повече отваря врати за публиката към собствената си комплицирана креативна натура; "Харизма" на Ксенакис и "Dona Nobis Pacem" на Галина Устволская - две творби, в които с полярни знаци наблюдаваме "висш темброво-драматургичен пилотаж" , музика от Лигети, Пярт, Б.А.Цимерман (в 2-минутните му 4 кратки етюда виолончелистът Николай Гинов демонстрира рядко срещана у нас естетика на звуковата дисциплина). Впрочем тук е мястото да извадя пред скоби имената на Момчил Георгиев и Ана Памукова (цигулка), споменатия вече Николай Гинов, Явор Желев - флейта, Джефри Дийн - виолончело, разбира се, най-изявените ни инструменталисти Росен Идеалов, Марио Ангелов, Анжела Тошева, Илия Главанов и Татяна Кърпарова или Костадин Бакърджиев - едно ядро вече сериозно заявява своята способност и интелект да работи в тази насока. Все по-малко борба с текста и преодоляване, все повече музициране с разбиране, възможности и удоволствие.
За съжаление съвсем малко мога да кажа за електронните концерти: радостно завръщане на Михаил Големинов с по-различна емоционалност, стабилно представяне на Владимир Джамбазов, един от най-изявените ни автори в жанра; както и интересните електронни визии на японеца Хидеко Кавамото и аржентинеца Педро Очоа. Участието на имена с международна тежест бе много привлекателно, но звуковото натоварване се оказа непосилно.
За финал: може би сега е времето отново да се помисли за единично макар разчупване на камерността на "Музика нова". Естествено, че това е въпрос на пари; но опитното ръководство на Дружеството за нова музика в България знае, че първо се прави проектът, а после той се защитава финансово. Чуха се мнения, че фестивалът се е превърнал в рефлексия на музикалния вкус на куратора на програмата. Не намирам в това нищо лошо, общо взето, навсякъде зад програмирането стои вкусът на някоя личност. По-лошото е, когато съображенията за включването в програмите на определен тип музика не са естетически, дори не са музикални. В този смисъл "Музика нова" '2001 прояви куража и характера да постави ясно и категорично чертата на художествената граница - необходимо допълнение към авторитета, който вече е натрупал сред своите събратя от света. И от това само спечели.

Екатерина Дочева


Екатерина Дочева е музикален критик. Редактор е в БНР, програма "Христо Ботев".
Девети международен фестивал
Музика нова