Две радиопиеси

От 6 до 27 май т. г. Редакция "Драматургични форми" на БНР и Британският съвет представиха "Панорама на съвременна британска радиодрама". Панорамата включваше четири радиопиеси: "Сивият човек" от Джил Адамс, "Епизод, заснет в Хирошима" от Майкъл Уол, "Всъщност умря кучето" от Том Стопард и "Пет мълчания" от Шийла Стивънсън. За съжаление, не можах да чуя и четирите. Тук ще стане дума само за първите две от тях.
Радиодрамата и радиотеатърът са вид театър, на който отделяме незаслужено малко внимание. Разбира се, не само на него. Изобщо територията на нашия театър не е населена от твърде разнообразни театрални видове. Бих казала, тъкмо обратното. Независимо от сериозните различия, ние, все пак, гледаме предимно драматичен театър в предимно конвенционални пространства (с малки изключения, които потвърждават правилото). В този смисъл, на радиотеатърът се гледа като на нещо периферно; и напразно. Защото този вид театър не само не е остарял, а, струва ми се, все повече ще има своето място в нашия свят на бързите комуникации. В общуване, доминирано от електронната поща и клетъчните телефони, човешкият глас е сякаш по-жив, по-осезателен и "видим" от тялото.
Това социално-антропологично обяснение едва ли е за пренебрегване, заедно със сериозните естетически възможности, които предлага радиотеатърът. Той е най-близо, от една страна, до музиката (работейки само с глас, интонационна интерпретация на текста и музика), и от друга, до литературата (съсредоточавайки се изцяло в драматургичния текст). Така той предлага на слушателя в рамките на час театър на гласове и игра на въображението, откъсване от "деня" без значение къде човек се намира. Сериозен успех в това отношение беше радиоспектакълът на Георги Тенев, Явор Гърдев и Асен Аврамов "Атолът", получил наградата на Европа за 1999 г. Но тук думата е за две съвременни британски радиопиеси.
Джил Адамс и Майкъл Уол са млади драматурзи. И двете пиеси се занимават с актуални проблеми на английското общество. Едната представя спин-проблема, а другата - отношението на (кино)изкуството към живота на хората в Хирошима.
В "Сивият човек" (превод Милена Попова) Джон (Илия Добрев) и Бети (Нина Стамова) са възрастните родители на Джони - единственото им осиновено дете,- болен от спин, хомосексуалист, избягал в Америка заради конфликтите както с баща си, така и нетърпимостта на средата към него. Отвръщението на Джон към избора на сина, обидата от него, срамът от другите, от ниския социален статус ("Всичките ми дрехи са стари. Срам ме беше"), чувството за вина, че не може да помогне на детето си, пренебрежението и потискането на майката, е едната страна във възела от взаимоотношения в семейството. От другата е тревогата на майката, болката за детето й, желанието да го разбере, конфликтът с бащата и неговата нетърпимост ("Не можеш да направиш хората такива, каквито ти искаш"). Така структурирана, пиесата представя чрез семейството двете основни гледни точки в обществото към хомосексуализма и спин-проблема. В интерпретацията на двамата актьори позициите са ясни, особено недвусмислена е тази на майката и посланието за толерантност.
По-сложно и нюансирано е представена пиесата на Майкъл Уол "Епизод, заснет в Хирошима" от Антоний Дончев (режисьор) и Атанас Атанасов (Пол). Кинорежисьорът Пол снима филм за една японка (Сачко) в Хирошима. Шумът, животът на града, сред който се срещат Пол и Сачко, са звуковата среда на пресичане на културите, на личните истории на двамата, на опитите за разгадаване на различните светове. Драматургът се занимава повече с микро-историите в контекста на културите и политиката и по-малко с "глобализацията", в този смисъл, с личната история, която разказва изкуството - независимо дали това е киното или радиотеатърът.
Британският съвет и БНР ни предложиха поглед към тези млади британски драматурзи, който се надяваме да не остане "отдалеч" и "глас" в радио-пустиня.

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата