Кървавият разпад
на Титова Югославия
Преди десет години удари погребалната камбана за Югославия и продължава да бие до ден днешен. Сутринта на 25 юни 1991 югославските съюзни републики Словения и Хърватско се обявиха за независими държави и от север на юг пространството на многонационалната балканска федерация започна да потъва в кръв и пепелища. Десет години по-късно процесът на кървава дезинтеграция още не е приключил, а резултатът му досега се свежда до една просперираща северна република, две разорени централни републики и два безнадеждни протектората, а ето че в десетата година пламъците на гражданската война заблизаха най-южната и най-бедна бивша югославска република. Виновниците за това развитие са легион: републиканските посткомунистически елити, които в условията на острата държавна криза съзряха рецептата за оцеляването си в сепаратизма; националистическите егоизми на благосъстоятелните северни републики спрямо бедния юг; късогледството и криворазбраните интереси на водещи западни политици, на първо място външните министри на Германия и Австрия Ханс Дитрих Геншер и Алоис Мок, които въпреки всички предупреждения форсираха признаването на държавния суверенитет на съюзните републики, защото това щяло да интернационализира конфликта и по този начин да потуши пламъците на войната.
Още в края на 80-те години с изострянето на финансовата и държавна криза на фона на европейската имплозия на комунистическите системи упорито се тиражираше становището, че Югославия всъщност била изкуствена държава, чийто демонтаж представлявал естествен процес. Оказа се, че този естествен процес не може да приключи вече десет кървави години, при това след стотици хиляди убити, милиони прокудени и неизразими в долари разрушения. Така погледнато, Югославия очевидно беше далеч по-естествена и по-адекватна за Балканите държавна формация от днешния димящ конгломерат от национални държавици. Естествено е обаче също така, че виновниците за това злощастно развитие, особено сред западните политици, не желаят да поемат отговорността си и го обяснават в диапазона между липсата на алтернатива и агресията на режима в Белград. Особено удобна формула за въпросното оневиняване предлага фигурата на един посткомунистически белградски автократ на име Слободан Милошевич, с чието предстоящо изправяне пред Хагския трибунал всички ще могат да си измият ръцете.
При това Милошевич бе само едната, макар и първата цигулка, в квартета на югославския демонтаж между Любляна, Загреб, Сараево и Белград. За разлика от тези свои партньори, съзрели политическото си оцеляване във формулата за етно-национална държава, Милошевич реши да мутира в държавен глава на една Сърбославия с претенцията за материален и политически наследник на разпадащата се югославска федерация. За целта Милошевич разполагаше с основната материална част от дезинтегриралата се Югославска Народна Армия, предвидливо прочистена от непослушни проюгославски генерали. Още преди това с фактическото ликвидиране на косовската и войводинска автономия Милошевич хвърли в тревога останалите съюзни републики, утроявайки по този начин влиянието си в колективното държавно ръководство. Най-силното му оръжие обаче бе обстоятелството, че значителна част от сърбите, най-голямата югославска народност, населяваха Хърватска и Босна, където в резултат на югославската дезинтеграция изневиделица се оказаха недолюбвано малцинство. С обявяването на хърватската и босненска държавна независимост тези сръбски малцинства на свой ред се обявиха за независими, като с подаденото им от Белград оръжие сляпо и послушно заиграха по сърбо-югославската свирка на Милошевич.
Резултатите са известни. Хърватските сърби обявиха две свои републики върху една трета от хърватската територия, прокуждайки и избивайки хърватските си съжители, югоармията изпепели бароковата дунавска перла Вуковар, а през лятото на 1995 г. хърватските сили с американска помощ прокудиха 200 000 краински сърби и избиха няколко хиляди цивилно население. В Босна равносметката е още по-жестока и войната приключи с три опустошени и мафиотизирани "ентитета", както наричат народностите в съставената от две републики и три ентитета Босна и Херцеговина. По-изкуствено творение Дейтън не можа да конструира. Като едва ли не логична последица след това се надигна въстанието на албанските сепаратисти в Косово, приключило с намесата на НАТО и изтеглянето на сръбско-югославските сили от тази сръбска провинция, след което пък последва всеобща етническа чистка на сърби, роми, евреи и други неалбанци, извършена от триумфиращата АОК, която днес се опитва да повтори рецептата си в Македония.
От кървавата вакханалия се измъкна единствено Словения, и то след комично-трагичното десетдневно фиаско на югоармията, изпратена на 27 юни 1991 г. да възстанови югославския граничен контрол на все още югославската граница с Австрия. За изумление на югославските войници, повечето от тях сръбски и македонски новобранци без муниция, териториалната отбрана на Словения открива огън, като между другото сваля един натоварен с хляб хеликоптер и убива десетина войничета без жертви на своя страна, след което югоармията се изтегля. До това приблизително се свежда така наречената "война в Словения", преминала в новата словенска история като "освободителна". Има впрочем сериозни основания за твърдението, че фиаското на югоармията в Словения бе желано и подготвено от Милошевич, който в откъсването на Словения от Югославия вижда предпоставка за укрепването на властта си в една по-малка Югославия под негов режим. От 1993 г. нататък брутният национален продукт на независимата република расте с по 4,4 процента, платежоспособността на населението достигна 73 процента от средното ниво в ЕС и според всички очаквания Словения през 2004 г. ще бъде приета за нов пълноправен член. Нека обаче припомним, че Словения и в състава на Югославия беше най-благосъстоятелната и развита съюзна република и че, така погледнато, за някакъв скок напред не може да се говори.
Съвсем друго е положението в Хърватия, където щетите от войната надхвърлят 50 милиарда марки. Републиката освен това изразходва огромни суми за босненската си авантюра, в която участва с цяла армия, и за подкрепата за хърватските сепаратисти в Босна. Корупцията на покойния президент Туджман допълнително натоварва цялата хърватска ипотека, поета от днешното правителство в Загреб. Първоначалното стопанско нарастване с 6,8 процента, реализирано след края на войните, през 1999 г. отново падна на нула. Брутният национален продукт през 2000 година възлиза на около 12 000 марки на глава от населението, което е около 32 процента от средното ниво в ЕС. От членство в ЕС, което Хърватско смяташе да реализира с откъсването си от Югославия, републиката днес, въпреки договора за асоциация от май тази година, е по-далеч от всякога. Освен изпълнението на икономическите показатели, ЕС очаква и уреждането на проблема с прокудените сърби, чието завръщане по родните им места среща упоритата съпротива на местни власти и националистически групировки. При това обезлюдената и пустееща Краина само допълнително обременява аграрното възстановяване на Хърватия. За икономическите показатели на протекторатите Босна и Косово, на Сърбо-Черногорска Югославия и на Македония липсват благонадеждни и достоверни данни, поради което експертите се въздържат от конкретни цифри. Тези региони от бившата Югославия нямат дори осигурено бъдеще като държавни формации, а камо ли скорошна перспектива за икономически подем и догонване на критериите за членство в ЕС. С близо един милион сръбски и други бежанци от останалите югославски региони, с последиците от близо десет години ембарго и корупция, с близо един милион емигрирали млади и способни хора и с разрушенията, нанесени от въздушните удари на НАТО, пост-Милошевичева Югославия още не е достигнала дъното на мизерията, в която затъва. Дезинтеграцията на Югославия, започнала преди десет години с прокламираната от Словения и Хърватско държавна независимост, сковава освен това с последиците си вече десет години и икономическото развитие на България и Румъния. В условията на международното ембарго срещу Белград, в България и Румъния процъфтя контрабандата и организираната престъпност, а с бомбардирането на дунавските мостове НАТО блокира до днес най-важната водна артерия на Централна и Югоизточна Европа.
С оглед на всички тези неизразими в цифри щети за Балканите като цяло и с оглед на нестихналия още пожар в Македония човек днес с основание може да се пита, дали преди десет години Европа не можеше да стори повече за обуздаването на посткомунистическите югославски елити, вместо да задоволява въжделенията им с измамната надежда, че те биха се оказали демократическа алтернатива за еднопартийната комунистическа федерация. Във всеки случай, на всички щеше да излезе по-евтино, ако приобщаването на югославските народи към Европа бе свързано с желязното условие югославската държавна формация, с оглед на безалтернативността й, да бъде запазена под една или друга форма, като за целта бъдат отпуснати необходимите средства. Те щяха да са нищожна част в сравнение с милиардите, изразходвани от Запада за хуманитарни операции, ембарго, тримесечни бомбардировки и мироопазващи контингенти, при това с плачевен резултат като досегашния. Дали всичко това поне малко е помрачило самочувствието на Алоис Мок и Ханс Дитрих Геншер, приветствани преди няколко дни като почетни гости на юбилейното тържество в Любляна за заслугите им за словенската независимост? В коментар по този повод вестник "Кьолнише Рундшау" във всеки случай напомня:
"Когато с декларацията за независимост на Словения и Хърватска преди десет години пламнаха първите сражения на Балканите, никой още не предполагаше, че едностранното дипломатическо признаване на тези съюзни републики на многонационалната Югославия не само ще разтърсва до днес целия регион, но и че из основи ще промени европейската политика. [...] Останалите нови републики обаче още десетилетия ще страдат от това, че някои от политически безотговорните поставиха националните амбиции над добруването на гражданите си, които пък в по-голямата си част от своя страна лекомислено, донякъде съзнателно и с готовност се оставиха да бъдат насъскани срещу въображаемия враг, който довчера бе съсед, приятел или роднина. Примерът с балтийските републики доказва, че при малко повече разум имаше алтернативи на катастрофата."

Жерминал Чивиков



Размишления
след десет години