Империята на алчността
победи Империята на злото
Имиджизмът може да бъде определен като съвкупност от възгледи, институции и практики, чрез които се създават имиджите (представите) на действителността. Имиджите, разбира се, имат позитивна функция, когато отговарят на действителността, и негативна - когато я представят изкривено. В първия случай те са форма на информация, а във втория - на дезинформация.
Ясно се забелязва, че философите, теоретиците на обществото и интелектуалците като цяло често са склонни да преувеличават ролята на идеите в създаването на имиджи и дори свеждат имиджите до тях. Това е далеч от истината във време като нашето, време, доминирано от визуалните масмедии. В широкия спектър между бизнеса и политиката визуалните произведения (които - обратно на идеите - се характеризират с конкретност и директност) пронизват всичко в съвременните развити общества. Като че ли от словото като божествено начало ("В началото бе словото") сме стигнали до образа като човешко начало ("В началото бе образът").
Елитът - творец и създател на имиджи, сега е по-влиятелен от елита, създател на идеи. Много политици разбраха, че живеят и работят в една постгутенбергова ера. Затова се стараят не толкова да създават идейни програми, колкото да пласират съответните имиджи (така да се каже, да съществуваш, означава да имаш имидж). Много журналисти се превърнаха в имиджисти, често съзнателно манипулативни.
Изглежда съвременните хора все пак не са дотам полудели и не са напълно лишени от способността да различават имиджа на действителността от самата действителност. Истина е обаче, че сред "свършените имиджи" (image accomplie - мой неологизъм по модел на "fait accomplie" - от френски "свършен факт") е изключително трудно и опасно да се проправи път. Такъв имидж често се натрапва и превръща в окончателно състояние. Днес има много индивидуални и колективни жертви и потребители на окончателния имидж.
Струва си да обърнем специално внимание и на идеята за имиджология и критика на имиджологията. Под имиджология разбирам съвкупност от имиджи, които обществените групи с цената на истината използват за оправдание на собствените и дискредитиране на конкурентните, противникови и вражески действия. За модел на това критическо понятие приемам своето разбиране на идеологията като съвкупност от идеи, които обществените групи с цената на истината използват за оправдаване на собствените и дискредитиране на конкурентните, противникови и вражески действия. "Имиджология" и "критика на имиджологията" представляват понятия, много по-всеобхватни от понятията "идеология" и "критика на идеологията" - последните са само форми на първите, и то все по-малко влиятелни форми. Нека кажем и това, че властовите носители са заинтересувани от изграждането и развитието на идеологията с цел влияние върху елита, докато за влияние върху масите им е достатъчна и имиджология от друг вид.
Изтъкнатите критични интелектуалци често смятат, че е "под достойнството им" сериозно да се занимават с париране на масмедийното производство и пласирането на имиджи. А онези, които все пак го правят, най-често усещат, че имиджите не могат да бъдат ефикасно неутрализирани с думи, книги, списания и вестници. Появява се трудният въпрос - как да се противопоставим на лъжливите имиджи чрез създаването на истински? Докато критиката на идеологията се концентрира върху вербалното разкриване на фактическа неточност, неиздръжливост на аргументите, безпринципност, понятийна неадекватност, липса на логическа кохерентност, то на имиджологията би трябвало да се отговори преди всичко с контраобрази, т.е. с контраимиджи от не-понятиен, не-идеен характер. Но твърде малко журналисти са склонни да се занимават с това. По правило, те най-често не желаят да разобличават имиджите, пласирани от други масмедии, какво остава да разобличават изработените от самите тях.

Имиджология и идеология на изключителните свръхсили

Започвайки от колапса на комунизма и особено на СССР, в САЩ и изобщо в западния свят все по-доминантна става идеологията, базираща се на триумфалния образ и оценката, дадена от "края на историята". За читателите, които не са запознати с това понятие, което Франсис Фукyяма по своеобразен начин заимства от Хегел и първи лансира, трябва да обясним, че става въпрос за демократическия капитализъм като кулминация и окончателен победител в настоящата и цялата бъдеща история. Критиците на една идеологическа и въобще имиджологическа новост рядко са имали по-лека задача: едва публикувана, практически провъзгласената за реалност утопия на Фукуяма веднага бе опровергана от национализмите, шовинизмите и сепаратизмите, избуяли в посткомунистическата обстановка, да не споменаваме антилибералните и антикапиталистически фундаментализми от друг вид и от по-стар произход.
Доминантният имидж, който имат за себе си САЩ и с който обгръщат света, е имиджът на най-напредналия правов, плуралистичен, демократически, пазарен и научно-информационен ред, създаден предимно в името на човешките права, глобализацията и универсализацията чрез личния пример и активното отдаване, а ако трябва и чрез т.нар. хуманитарно-военни интервенции. Става въпрос за големия имидж на края на историята, чиято идеологическа преработка представлява "големият наратив" за края на историята.
Учудващо много интелектуалци виждат във всичко това някаква "международна общност", макар че по-скоро става дума за една конфигурация на доминациите, която идеологически и въобще имиджологически се прикрива с този израз. Вероятно всяка истинска общност би трябвало да се характеризира с равноправност и солидарност, а не със себичност и натрапване. Когато безкритично наблюдават тази световна сила, дори нейното очевидно своеволие, противоречивост и двуличие, интелектуалците губят политическа, духовна и морална автономия и достоверност.
Но за да не бъда погрешно разбран, ще кажа, че моята критика към американската практика по никакъв начин не е негативистична, тя е иманентна. Това означава, че много уважавам и ценя ценностите и постиженията, на които се основава доминиращата американска идеология и въобще имиджология. (Пълни лицемери са онези, които, подобно на управляващия режим в Сърбия, нападат САЩ, докато същевременно погазват тези ценности в собствените си държави.)
Корпусът от човешки, граждански и национални права има голяма роля в хуманизирането и демократизирането на капитализма, но и в критиката и сриването на комунизма. Тези права, обаче, биват често използвани и за оправдаване на западната хегемония върху света. Тамошните масмедии са главният развъдник на поп-идеологията и изобщо поп-имиджологията на тези права. Тежкo на слабите държави, попаднали под техния удар и превърнали се в разменна монета във вътрешнополитическите и медийните борби на Запад.
Разбира се, имиджът на борци за човешки права не би бил ефикасен без стриктното фиксиране и разделяне на престъпници от жертви. При това нерядко се насажда самопроизвеждането и самопровокирането на имиджа на жертва.
Имиджът на жертва е използван от всички други, освен от сръбската страна по време на югославските сепаратистки и антисепаратистки войни. (Сърбите са го използвали преди началото на тези войни). Те и до ден днешен не разбират, че имиджът на победител (локален) им носи още по-голяма сатанизация от гледна точка на западните свърхпобедители. Разбира се, на практика те се лутат между героично перчене и пораженчески настроения, но не забелязват, че чрез последните (за първите изобщо да не говорим) ще имат големи проблеми в сблъсъка с окончателния имидж на престъпник, който вече е изработен за тях. Дори и сега, след поражението на Косово, властващият режим с всички сили се стреми да създаде имидж на победител. Това много помага на онези, които правят невъзможен образа на сърбите като жертви на бомбардировките на НАТО.
Най-новата форма на "предателството на интелектуалците" е, според мен, "априорното себепоставяне на страната на по-слабия и жертвата", като че ли жертвата винаги е напълно невинна; и като че ли, с подкрепа отвън, не може лесно да се превърне в по-силната страна. Някои интелектуалци направиха от това много доходна професия и дори станаха масмедийни суперзвезди. Тяхната съвест не е разтревожена от това, че конформистки подкрепяйки едностранчивия имидж на жертвата, произвеждат жертви на имиджа от другата страна. Това дори се е изродило в един вид мода, почти "шик". Така политическата коректност се превръща в своята противоположност - опростено, безкритично и некоректно разпространяване на имиджа на жертва, съответно на престъпник - и двата предопределени от страна на доминиращата сила - носител на имиджа. Лесно е да трупаш "хуманитарни" точки като интелектуалец върху нация, на която е създаден имидж само на жертва. Много по-трудно е да останеш критичен интелектуалец на нация, придобила имиджа на престъпник.

Политика на имиджите и Политика на реалностите

Колективите, както и индивидите, най-добре осъзнават собствените си нагласи и приоритети, когато обстоятелствата ги поставят в изкушение. Понеже собствените им интереси са по-важни от ценностите, пропагандирани от тяхната идеология и имиджология, американските политици и управляващи често прибягват до особен "прагматизъм". Поставям тази дума в кавички, защото по никой начин не става въпрос за прагматизма като една голяма традиция в американската философия и обществена теория. Човечеството в наши дни си има работа с постоянната смяна на подходите на официална Америка "според случая", при което за практически идентични случаи се прилагат различни, дори противоположни мерки. Но дори и САЩ да имаха право да държат международния морал в свои ръце, това по никакъв начин не означава, че могат да прилагат самоволен двоен аршин. "Американската изключителност" (начинът на създаване, културно-етническият състав и развитие на тази държава) не лишава САЩ от задълженията за морална и правна универсализация в подхода към останалия свят.
Какъв резултат би дала една системна международна морална и правна проверка на американската политика, когато става въпрос за следните важни дилеми и противоречия в съвременната обществена практика, идеология и теория: гражданско-държавното срещу културно-етническото схващане и практика на нацията; индивидуалните срещу колективните интереси, права и задължения; либерализъм срещу комунитаризъм; интегритетът на държавата срещу самоопределението на съставящите я нации; интегрализъм срещу регионализъм (вътрешнодържавен и наддържавен), държавен суверенитет срещу външен интервенционализъм; "краят на историята" срещу сблъсъка на цивилизации; универсализъм срещу национализъм; космополитизъм срещу национализъм; държава срещу глобализация. Тези дилеми и противоречия, между другото, си струва да бъдат добре проучени и в светлината на разпадането на Югославия и шансовете за интеграция на Югоизточна Европа.
САЩ, в зависимост от собствените си интереси, в многонационалните държави поддържат гражданското разбиране за нацията и устройството на държавата, но също и противоположните претенции на съставящите я културно-етнически нации за политико-териториална автономия, за специален статут или дори за пълно отделяне. В този контекст бих желал да спомена пенсионирания генерал Жак-Пол Клайн (Jacques Paul Kline), някогашен американски представител и управител на част от Хърватска (по-късно и в Босна и Херцеговина). На лекцията му в Института за международна политика и икономика през пролетта на 1996 г. в Белград го попитах от какъв общ принцип се ръководи, когато определя коя нация има право на териториално-политическа автономия, коя на специален статут и коя на пълно държавно самоопределение. Той отговори: "Вие очевидно сте философ, щом като търсите общ принцип, докато аз като прагматик подхождам различно според случая." Искаше да внуши, че аз съм догматик, докато той е гъвкав хуманитарен труженик.
Фрагментираните имиджи много по-лесно губят основната връзка между различните случаи в миналото и бъдещето и така скриват своя произвол и безпринципност. На няколко пъти съм подчертавал, че на Запад доминира "презентизмът" (сегашността) като същинска нагласа на проспериращия капитализъм и неговата масова култура. Имам предвид фиксацията върху настоящето и пълното пренебрежение към миналото, особено миналото на другите народи. Доминацията на визуалните медии над пресата, на образите над думите поддържа това "презентистско" състояние на "духа", но от своя страна и значително го подсилва.
В новата международна обстановка различаването на национално "мнозинство" от национално "малцинство" също е станало измамно. Неоснователно се изхожда от това, че мнозинството винаги е по-силно, поради което САЩ в световната си политика застават зад правата на малцинствата (когато това отговаря на техните интереси). В много по-напредналите държави малцинствата съвсем оправдано събират плодовете на т.нар. афирмативни действия, известни и като "позитивна дискриминация". Поради подкрепата на великите сили националното малцинство в една държава лесно може да стане по-мощно от мнозинството, установявайки своеобразна тирания на малцинството. Най-прясна илюстрация за това бе Косово, където интервенцията на НАТО доведе до фактическото отцепване на албанското национално малцинство и тази територия от СРЮ. И какво се случи с правото на мнозинството в СРЮ? Излиза, че понякога точно на мнозинството му е необходима защита от малцинството, а не обратното.
В американските масмедии се стигна до истинска канонада от колективни нападки, обвинения и дори сатанизиране на сърбите, в резултат на което - до подкрепа на колективните санкции против тях. За да не бъда обвинен в преувеличаване, ще посоча няколко красноречиви примера:
"Всеки народ, който направи такива неща, противопоставяйки се откровено на международното право и острата присъда на цялата международна общност, очевидно се състои от хора с ощетени способности за морална оценка и очевидно е потънал в морална пропаст, от която няма да се измъкне скоро без външна помощ. По-голямата част от сръбския народ, подкрепяйки или затваряйки очи пред Милошевичевата политика на елиминация, се превърна в правно и морално некомпетентен да движи собствените си дела, а също и в постоянна опасност за другите." (Даниел Йона Голдхаген, "New Serbia", The New Republic, 17 май 1999).
"Искаме или не, намираме се във война със сръбската нация (поне сърбите мислят така). Залогът трябва да бъде пределно ясен - за всяка седмица, прекарана в унищожаване на Косово, ние, превръщайки ви в прах, ще връщаме страната ви с по едно десетилетие назад. Искате 1950? Ние го можем. Искате 1389? Ние и това можем." (Томас Фрийдман, New York Times, op-ed, 23 април 1999.)
"По някакви причини сръбското общество се намира в състояние на колективно отричане на ужасите, причинени от сръбските въоръжени сили. Сръбското общество трябва да се изправи лице срещу лице със своите престъпления... Сърбите трябва да разберат истината и своето бездействие, преди да бъдат в състояние да се освободят от срама си, да обновят нацията си и отново да се приобщят към Европа." (Стейси Съливан, "Milosevic is one problem. National denial is other", New York Times, op-ed, 21 август 1999.)
Със сигурност тези имиджи са в остро противоречие с цялостната вътрешна либерално-демократическа, морална, политическа и правна култура и практика на САЩ, а не само с нормата за "политическа коректност". Там оправдано биха се нахвърлили върху всеки, дръзнал по подобен начин да говори за която и да е тяхна "етническа общност". Или върху онези, които обвинят цялата американската нация в геноцид над индианците, в расизъм, в прогонването на американски граждани от японски произход по време на Втората световна война!... И понеже подобни колективни антисръбски мнения често са били изразявани и все още се изразяват в Западна Европа, нека там да се запитат как биха се чувствали, ако някой обвини техните народи за престъпленията на колониализма.
Цитираните по-горе имиджотворящи "борци за човешки права" очевидно нарушават човешките права на сърбите. Те не разбират, че сръбският народ не може да приеме "разправа" от подобен род, особено ако тя е лицемерно и арогантно натрапена. Казвам лицемерно и арогантно, защото те не биха се съгласили да се говори така за американския народ, например във връзка с войната във Виетнам. (Това сравнение дори е по-неблагоприятно за САЩ, тъй като американците воюваха в чужда страна, отдалечена на хиляди мили, докато сърбите участваха в граждански войни в своята държава.)
За да избегна недоразуменията, бързам да поясня, че това ни най-малко не оправдава онези сърби, извършвали военни или други престъпления. Все пак този, който наистина иска да разбере и да си обясни (дори и да не оправдава) действията и реакциите на сърбите по време на разпадането на Югославия, би трябвало сериозно да вземе под внимание и геноцида, извършван над тях от хърватските и мюсюлмански усташи, както и "етническото прочистване" от страна на албанските стрелци в Косово по време на Втората световна война.
Описаното "колективизиране" на сръбските вини обаче добре служи на управляващия режим в Сърбия за доказване на неговата уж неотделимост от народа като цяло.
Отношението на САЩ към Международния трибунал за бивша Югославия (The International Criminal Tribunal for the Former Yugoslavia) със седалище в Хага представлява идеален пример за двойния аршин в политиката на САЩ. САЩ създадоха два такива трибунала (другият е за Руанда), но по никой начин не са съгласни с формирането на един универсален трибунал. Техните политици дори не се стараят да скрият своята подбуда. Става въпрос за откровено отстраняване на възможността американците някога да бъдат подложени на международно преследване. Въпреки че иначе решително защитават независимостта на съдебната власт, САЩ политически, финансово, кадрово и пропагандно подпомагат тези два трибунала и ултимативно изискват от съответните правителства да изпълняват съдебните решения. В съответствие с това, Слободан Милошевич бе принуден (а той от своя страна принуди представителите на Република Сръбска) да се съгласи с това, подписвайки Дейтънското споразумение. По всяка вероятност се е надявал, че в замяна ще бъде лично пощаден, но жестоко се е излъгал. Често се твърди, че трибуналът в Хага е необходим, за да се "отхвърли колективната вина от сърбите чрез персонализация". Но самата формулировка издава прикрита вяра в съществуването на подобна вина - как да се отхвърли колективна вина, ако тя не съществува!
Стожерът на официалната американска военна доктрина и практика е употребата на абсолютно военно надмощие над врага и третирането на неговите цивилни жертви като "колатерални щети". Обратно, войската (и полицията) на вражеските страни, дори и когато потискат въоръжени въстания и терористични акции на собствената си територия, често биват осъждани от САЩ за употреба на прекомерна сила и съзнателни военни престъпления над цивилно население (така да се каже, средищни щети, а не "колатерални").
Когато трябва да оправдават своеволната си избирателност в употребата на "хуманитарно-военни интервенции", американските политици и имиджолози се оправдават с това, че не са в състояние да правят това винаги и навсякъде:
"Ние не сме в състояние навсякъде да реагираме на подобни трагедии, но трябва да се стараем да го правим там, където етническият конфликт се превръща в етническо прочистване, какъвто определено е случаят в Косово." (Президентът Клинтън обявява бомбардировките на СРЮ на 24 март 1999).
"Хейдън (в уводната си статия в списание Nation - бележка С.С.) поставя един изтъркан въпрос: 'Ако се противопоставяме на етническото прочистване, защо го правим само в Косово, а не и в Тибет, Турция, Руанда, дори и в Северна Ирландия'. Отговорът е, че човек прави това, което може, там, където може. Фактът, че сме влезли във война с Югославия, не означава, че смятаме геноцида в Руанда за позволен или маловажен. Нито едното, нито другото. Пък и Руанда не е в Европа. А точно в Европа, не в Африка, САЩ са воювали два пъти през този век." (Ричард Коен, "The Liberal Fantasy", оp-ed, Washington Post, 14 май 1999 - курсивът мой.) Не е нужно човек да бъде много проницателен, за да разбере, че това е само оправдание за различни държавни интереси. Да оставим настрана Тибет, Руанда, Северна Ирландия, дори и Турция, която преследва кюрдите и върху която, като членка на НАТО, САЩ би трябвало да оказват натиск, ако "не са в състояние" да я заплашат с бомбардировки или поне да й наложат санкции (за да бъде непоносима иронията, турските въздушни сили участваха в състава на НАТО в бомбардировките над СР Югославия заради политиката й в Косово!). Да зададем въпроса: защо САЩ не се намесиха военно или чрез санкции в Хърватска, която проведе военно "етническо прочистване" на сърби, но направиха това поради "етническото прочистване" на албанци в Косово (остава само точно да се установи по какъв начин и доколко правителството на САЩ директно е подпомагало хърватските военни и доколко са си затворили очите за техните военни операции)? Президентът Клинтън, разбира се, премълча Хърватска, за нея не си спомни и Ричард Коен, въпреки че тя е в Европа, а не в Африка. Вероятно няма да каже, че САЩ не са били в състояние да се намесят в Хърватска - една още по-малка и слаба от СР Югославия държава!
Ето едно цинично изявление на Джейми Шей - говорителят на НАТО, но не по време на бомбардировките, а когато вече de facto е въведен и затвърден чуждестранен протекторат в Косово: "Много съм доволен, че мога да отговоря на този въпрос. Разбира се, че съществуват двойни стандарти. Така е в демократичните общества. Именно тук е ролята на медиите - да покажат тези несправедливости. За да избегнем двойните стандарти, пресата трябва да показва тези неправди..." (Интервю на Никола Живкович, НИН, 16 декември 1999).
Това "признание" директно ни въвежда в политиката fait accompli. Вярно е, че в демократичните общества можеш да критикуваш, колкото си искаш, но също така е вярно, че това ни най-малко не променя новонатрапеното състояние. Дори поради това, че вече е реалност, това състояние уж би трябвало да бъде по-оправдано от всички хипотетични алтернативи. А когато и това не е достатъчно, тогава се прибягва до различни "постмодерни" асиметрии, противоречия, дори и симулакруми, като, да речем, онзи за Босна и Херцеговина като единна държава (която запазват от разпадане единствено частите на НАТО) или за Косово като интегрална част от Сърбия и СР Югославия.

Заплахата от дегенерация: империя на алчността

Понеже в света няма достатъчно противовес на американската мощ, от първостепенна важност би било нейното самоограничаване. Но дали е реално да се очаква от САЩ, точно когато са на върха на своята мощ, да притежават такива политически, морални и религиозни задръжки? Вместо да се стараят да попълнят тази празнота, повечето американски масмедии "патриотично" застават зад своята власт, когато тя предприеме военна интервенция в чужбина.
Както казва Карл Дойч, "Властта може да си позволи да не учи". "Достоверността" на суперсилите се издига до ранга на ценност, която все повече бива изземана и от своите защитници. Съществува опасност американската мощ да се заплете в противоречивата спирала на силата, за да докаже своята "достоверност". За такава ситуация би трябвало да променим известната мисъл на лорд Актън по следния начин: "Глобалната мощ е склонна към поквара, а абсолютната глобална мощ - към абсолютна поквара."
Защо днес няма големи държавници и политици, точно когато са по-необходими от всякога? За съжаление, демократичното състезание на отделните личности и елити за властта - за което практически няма по-добър заместител - фаворизира онези, които водят краткосрочна, регионална и реактивна, а не истински дългосрочна, глобална и превантивна политика. "Погледът в бъдещето" на подобни държавници и политици по правило се простира няколко години напред - до края на мандата им. Те не са готови на самокритичност, емпатия и равноправно сътрудничество, а единствено надменно да натрапват западните интереси и схващания на останалия свят. Нека да констатираме още, че мощта и отговорността на изпълнителната власт в САЩ често е в обратна зависимост спрямо значимостта на взетите решения. Така например, на президента на САЩ му е несравнимо по-трудно да увеличи данъците на гражданите, отколкото да въвлече страната във война. Опасност за света представлява и това, че именно американските избиратели имат средно много по-ниска политическа осведоменост и опит за другите страни и световни дела.
Богатите демократично-капиталистически страни и преди всичко САЩ са много по-склонни да диктуват на другите страни стандарти и начини за вътрешна трансформация, отколкото да ги подкрепят в това със средства. Става въпрос за опит за радикално социално инженерство отвън, но на по-малка цена за самите тях. Ако продължим така, обвиненията към САЩ като своеобразна империя на алчността ще се увеличат. При това, нямам предвид само алчността за материални блага, а за доминация над целия свят. Кръгът на обвинителите ще бъде много по-голям от неокомунистите, които искат да се реваншират за атаката срещу СССР като "империя на злото" навремето. САЩ вярват, че сега е единствената им възможност ("window of opportunity") да осъществят "световно лидерство" и затова трескаво бързат да го разширят и затвърдят, преди отново да бъде установен някакъв баланс на силите. Онези, които твърдят, че по този начин е създаден един нов тоталитаризъм, се отнасят безотговорно към това крайно понятие: американците знаят, че съвсем не са монополна, а само доминираща военна и политическа сила. В голяма част от човечеството те нямат никакъв контрол над развитието на вътрешните обстоятелства - тук едва ли трябва да подсещаме някого за Русия, Китай, Индия. Самоограничение представлява и липсата на готовност у САЩ за "проливане на американска кръв" - такава суперсила досега не е имало. Освен това, тяхната апокалиптична мощ е неупотребима, защото е неотделима от автоапокалиптичната мощ. И накрая, нито една световна икономическа мощ не е тотална, а само доминираща.
Русия самата е апокалиптична сила (разбира се, и автоапокалиптична). Разбира се, САЩ поради техническото си превъзходство и военни бази навсякъде по света имат несравнимо предимство по отношение на мобилността и насочването на "конвенционална" сила от разстояние. На Русия, например, й трябваше много повече време да прехвърли в Косово през 1999 г. един малък военен контингент, защото дори страни, бивши членки на Варшавския договор, й забраниха достъп до въздушното си пространство.
Ако за сърбите нямаше трагични последици, съвсем комично би било намерението на Милошевич и неговия режим (затънал до гуша в дългове към чужбина и собствения си народ, без да смятаме изолацията, в която се намира) да обедини Русия, Китай и Индия с цел оказване на решителен отпор на "американизацията" и "натовизацията" на света.
Истина е, че хората, общо взето, са склонни ретроспективно да отчитат детерминизма в значимите исторически явления, събития и личности. И то въпреки многото убедителни мисловни експерименти, които показват, че случайността понякога има дори решаващо влияние.
Да си представим, че Черненко, генералният секретар на КПСС, не бе умрял толкова скоро след поемането на този пост и че бе успял да консолидира около себе си консервативното мнозинство в ръководството. Тогава Горбачов не само не би застанал начело на СССР, но най-вероятно би бил елиминиран от партийно-държавната върхушка. Обратната тенденция не бе някаква историческа неизбежност, а биологическа случайност. Не е възможно също така да повярваме, че СССР с Черненко начело би допуснал източноевропейските страни да се освободят и че не би употребил всички възможни средства, за да попречи на разпадането на СССР. Западът не би бил в състояние да му попречи да се намеси в страните от Варшавския договор точно така, както не можа да го стори по времето на Хрушчов в Унгария (1956 г.) и на Брежнев в Чехословакия (1968 г.).
Струва си да си спомним също, че бе достатъчно в ранната есен на 1989 г. Горбачов да намекне, че СССР няма повече да употребява сила в източноевропейските режими, за да рухнат те един след друг. Никой сериозен човек не предполагаше, че Горбачов спокойно ще приеме това самоотричане на комунизма, повторното обединение на Германия, дори разпадането на Варшавския договор. А той разполагаше с повече от необходимото, за да защитава комунизма и държавата СССР, само че не пожела. Така за втори път решаваща роля изигра неговото бездействие, тогава още по-съдбовно от бездействието му по отношение на Източна Европа. Установи се, че Горбачов като моралполитик реагира наивно на предложенията и обещанията на западните реалполитици.* Неговата политика бе отделена с цяла пропаст от дотогавашните съветски реалполитически ръководители, които разбираха силата единствено като "игра с нулево залагане".
Разбира се, нямам предвид, че комунизмът е имал пред себе си дълго бъдеще в Източна Европа и СССР, а само че беше неочаквано да колабира точно тогава, така изведнъж, без дори един изстрел. Отлична подкрепа за това твърдение е комунизмът, който продължава да съществува в някои страни. От тях несъмнено най-успешният е комунизмът в Китай. И ако САЩ поставиха на колене комунизма в Европа и Евразия, защо не можаха да направят същото в Китай? Изглежда основната разлика е, че китайското ръководство, начело с Дън Сяопин, не се уплаши да потуши бунта на Тянънмън. От значение е и разликата в поколенията - докато Горбачов и неговите хора са били деца и младежи по времето на сталинизма, Дън и неговите хора са се учили на безскрупулност и насилие от маоизма.
Ленин се е опасявал, че "лумпените в редовете на болшевиките" ще съсипят комунизма, а стана така, че в Източна Европа и СССР го предадоха комунисти от особен вид, като Горбачов и Елцин. Когато казвам това, не пренебрегвам структурните слабости на комунизма. В случая търся отговор на въпроса защо комунизмът така съдбовно зависи от особеностите и постъпките на своите ръководители и го откривам в свръхцентрализацията като основа на мощта на управляващата класа. Мислех, че до върха на такава система достигат само най-безскрупулните й пазители. Какво става, обаче, ако по изключение тази огромна мощ се озове в ръцете на радикален реформатор, пълен с хуманистични задръжки като Горбачов! Комунистическата система в много по-голяма степен от демократично-капиталистическата е зависима от такива случайности, като амбициите, особеностите, разбиранията и решенията на вождовете.
Дори и най-подготвените познавачи не можаха да предвидят колапса на комунизма през 1989 - 91. Между тях все още се водят спорове за причините за този пропуск. Бих казал, че никой не бе в състояние научно да предвиди подобни решаващи исторически случайности, като Горбачов и Елцин. Най-многото, до което учените достигнаха, бе, че комунизмът е толкова неуспешен, че единствено силата може да го удържа. Изхождайки от цялостната история на комунизма обаче, кой можеше да предположи, че тази сила изобщо няма да бъде употребена.
Много хора в САЩ не престават да се възхищават от "реализма" на своя нов световен ред, като го сравняват с наивността на Горбачов, с неговото "ново мислене" и очакванията, че ще му отвърнат с подобен хуманистичен глобализъм. Можем ли изобщо да се надяваме на появата на американски ръководител, който успешно би се противопоставил на масовата алчността и триумфализма; който би се обявил за радикална реформа на Обединените нации и за създаването на истински нов световен ред, основаващ се върху равноправие, солидарност и грижа за оцеляването на човечеството?

Светозар Стоянович
Превела от сръбски Соня Андонова

Светозар Стоянович е в точния смисъл на думата световноизвестен учен. Книгите му са преведени в Англия и Франция, Германия и Италия, Швеция и Норвегия, САЩ и Мексико, в Япония. Гостуващ професор е в САЩ, Англия, Индия, Германия. Избран е още през 1977 г. за член на Международния философски институт (Париж), през 1986 г. - на Международната академия за хуманизъм (Бъфалоу, САЩ), през 1993 г. - на Clare Hall College (Кембридж). Неговата последна книга "Na srpskom delu Titonika" (2000) впечатлява силно с "изкачването" на непосредствената действителност на югославската драма до най-високите етажи на теорията. (Тук публикуваният текст е част от глава от тази книга. Заглавието е на редакцията.) Проф. Стоянович работи в Института по философия и социална теория на Белградския университет, който впечатлява със своя интелектуален и управленски потенциал. Президентът на Югославия д-р Кощуница, министър-председателят д-р Джинджич и председателят на парламента проф. Мичунович са научни сътрудници от този институт. Тяхна колега е проф. Весна Пешич, сега посланик. Не по-малко забележителен е фактът, че в същия институт е ядрото на "вечните" белградски дисиденти - проф. Загорка Голубович, проф. Светозар Стоянович, проф. Божидар Якшич, проф. Небойша Попов, покойният вече проф. Миладин Животич. В историята на източноевропейското дисидентство особена роля изигра списание "Праксис". Списваха го югославски - главно хърватски и сръбски - свободомислещи интелектуалци. Главен редактор на сърбохърватското издание беше покойният проф. Руди Супек от Загреб, а на международното издание "Praxis International" - проф. Светозар Стоянович от Белград.

Петър-Емил Митев

Имиджистичният занаят и имиджистичният свят

































































































































































































































































































































































































































































































































































































































































































































































* В интервю, дадено пред Чарли Роуз по американската телевизия PBS на 23 октомври 1996 г., Горбачов подчерта, че е съществувало "разбиране" между него и Запада, че НАТО няма да се разширява в източната част на обединена Германия, а още по-малко в останалите страни от Варшавския договор, който тогава бе в процес на разпускане. Той с огорчение допълва, че Западът "наруши това обещание". А че то е било дадено, свидетелства в мемоарите си и Джак Ф. Матлок - тогавашен американски посланик в Москва.