Да разбъркаш света с език

Когато започнах да чета новите книги на Силвия Чолева, изпитах желанието не толкова да пиша, колкото да играя на асоциации, да трупам думи, които да визуализират представата ми за тях. Тези думи бяха бавно, даже бавното бавно, забелязване, поглед отвсякъде, слабо, разбира се - внимателно (каквото е заглавието на една от книгите), кръг, пулсации на пустотата, изчезване, спомени от неща, техните преживявания... Думи, които в своята сбраност и скупченост, струва ми се, могат да разкажат историята на тези книги, на писането в тях. Защото това са книги, които са си поставили за цел да сглобят пъзела, да подредят мозайката, тоест - да насложат историите, да уяснят някакъв аз, някакво ти, някакво ние, да оформят летата и зимите на човешкото. Като те избират да разказват не толкова чрез аза и неговите огласени чувства, колкото чрез пространството, придвижването, чрез вещите, чрез човешките притежания, иначе изречено. Затова и този разказ е по-грабващ, картината на напластените състояния - по-въздействаща. Тя в крайна сметка е снимка на заглъхващите пространства и излиняващите предмети.
Нещо повече, както е и в други книги на Силвия Чолева, и тук разказът е разказ за пътя, тялото и градовете, които на сън, на ум или на живо се посещават. Пътят, който винаги се смалява и се превръща просто в желание, в точка, градовете с тяхното минало, но и с тяхното сега, с паметта за случките, но и с обещанията, градовете на архиварите, но и на туристите, а не градовете, в които се живее; и тялото, което все гледа да се проектира навън и да не позволи никакво отсядане в себе си...
И понеже на такова писане като че ли най-адекватни са следите, книгите на Силивя Чолева могат да бъдат онагледени и чрез знаци, чрез стрелките в играта на стражари и апаши, чрез нишките, които завеждат към и отвеждат от лабиринтите и пр., и пр. Неслучайно книгите налагат образа за докосваемостта и обозримостта на света, света, заключен в някакво кълбо, в топка, която се подхвърля от ръка на ръка, свеждат го до графика, оставена от пръст, следващ посоките на компаса, линиите в картата, до циферблат...
На такива, хипнотизирани от следите книги, съответства и визия за писането, мислеща го като по-важно от устното. Защото независимо че
и щом се появи написаното
изчезва желаното
в писането на Силвия Чолева вярата в буквата прави нещата по-истински. Четенето е, което ги открива и налага. Оттук и проекциите, които подобна вяра има в самия начин, по който Силвия Чолева модулира собствения си език. Текстовете й залагат на накъсаността, на потока на съзнанието, на оксиморонността, на пестеливостта. Езикът й не обича обясненията, той е някак отривист, склонен да не се доизказва, клонящ към ефимерността на думите и неясния смисъл. Защото - казват ни тези книги - с лекота може да се прекрачва тук и там, в смисъла и отвъд него, в живота и отвъд него, в стереотипите и отвъд тях, в любимите персонажи като Силвия Плат и Алиса и отвъд тях... И писането не трябва да прави нищо друго освен да разказва истории, които никога не свършват, защото никога не са ясни...

Амелия Личева







Думи
с/у думи





Силвия Чолева.
Внимателно
. ИК Жанет-45.
Пловдив.
2001.
Силвия Чолева.
Зими и лета.
ИК Жанет-45. Пловдив.
2001.