Спи градът
"Една нощ навън" на Пловдивския театър разказва реалистична история, доста типична и правдоподобна, но нещо в ритъма на представлението, в бавното натрупване на неумолими събития, всяко от които е малка катастрофа, оставят вкуса на нощен кошмар. Сякаш сънуваш наглед обикновени кратки сблъсъци с хората, които виждаш през деня, но всичко има друг смисъл, скрит и опасен. Опитите да излезеш от лабиринта на смълчания град и да избегнеш необяснимо тягостни срещи само те връщат на същите места и обтягат безсилните нерви. Наоколо властва мракът на Града, напластен по фасадите на къщите, над тъмните улици и влакови депа, той притиска в клещи ореолите на немощни фенери и гнети душите на жителите си. Атмосферата на представлението напомня разказ на Кафка или Джойс, такава е и пиесата на Пинтър, първоначално написана за радио - няколко сцени от една нощ, в които се оглежда целият живот на протагониста Албърт Стоукс. Той води скучното и затворено съществуване на дребен чиновник, ограничено в рамките на дома и службата. Водещата нишка на концентрирания сюжет са взаимоотношенията с властната му майка. Обсебила изцяло съществуването на сина си, тя го държи в капана на подчинението чрез системно насаждано чувство за малоценност и вина, парирайки всеки негов бунт с емоционално изнудване. Патологично деформираната им връзка предопределя поведението на Албърт към външния свят. Апатията и унинието му преминават в нервност и агресия при срещите с приятели и с другия пол (в лицето на една случайна непозната). Тук няма неидентифицирана опасност, битките за вербално надмощие имат лесно четимо психологическо обяснение, ситуациите са напълно в реалистична логика, репликите достигат абсурдно несъответствие само в сцената между Албърт и Момичето, която е решена като истерична поанта на спектакъла. Пинтъровият сарказъм прозира само в техниката на диалозите, в които думите са средство за изобретателно насилие.
Режисурата на Пламен Марков изгражда дискретно психологическата криза на Албърт Стоукс. В изпълнението на Пенко Господинов образът е изчистен от индивидуалност - той е обект на влиянието на другите върху него (подобно на Войцек от пиесата на Бюхнер). Реакциите на Албърт градират от безхарактерни опити за противопоставяне, през глухо раздразнение и безпомощно отчаяние, до изблици на внезапно и сляпо насилие, все като отговор на външен натиск. Търсената му "безличност" извежда разказа от частния случай към екзистенциалното обобщение - Албърт е просто човекът в неговата самота, седнал под уличния фенер, насред нощта на неразрешимото съществуване. Дори инфантилността му, функция на едиповата му зависимост, не го характеризира и отличава, а го показва в изначалната ситуация на човека - дете в необхватния и непознаваем свят.
Голяма част от експресията на спектакъла се дължи на визуалното решение на Невена Белева. Тя изгражда от елементите на градския екстериор отломъци от действителност, между чиито фрагменти (къщата на Стоуксови, клаустрофобичното заведение на кипърските турци, таванската стаичка на Момичето) зее пустота. Сценографията чертае и геометрията на действието - двете огледални сцени (между Албърт и мисис Стоукс и тази с Момичето) се разиграват симетрично в двата края на сцената, между тях кръчмата, която прилича на влаково купе, потъва в земята, а по релсите зад нея мотриса настъпва неумолимо и разделя преживяванията на Албърт отвъд ръба на обичайното и поносимо нещастие. Така са визуализирани двете основни посоки в действието - натиск и пропадане. Невена Белева естетизира в един познат стил разрухата и разпада на интериорите. Изобилието от автентични детайли, с които е разработено всяко кътче от вътрешните пространства, придава реалистична плътност на символичния схематизъм в декора, в съответствие с концепцията на режисурата за пределна конкретност, която да води към метафизична дълбочина на разказа. Овехтелият и жалък бит говори по-скоро за схлупения и прашен живот на героите, отколкото за мястото им в социалната стълбица; както и фактът, че Албърт облича костюма на починалия си баща, който очевидно му е голям, не описва бедността на Стоуксови, а лимитирания мироглед и на майката, и на сина, затворническата присъда над Албърт, който трябва не просто да следва, а да бъде баща си. В един от най-смешните и жестоки моменти на спектакъла Албърт обръща към стената фотографията на баща си, на чийто авторитет майка му непрестанно се позовава. Мисис Стоукс обаче веднага го обръща обратно към Алберт. Жест, моментален и категоричен, издаващ безпрекословна, неподлежаща на съмнение власт. В най-голяма степен Пинтъровият принцип на насилие, което едновременно разсмива и плаши, е проявен в образа на мисис Стоукс.
Меглена Караламбова изгражда изключително сложно ролята - всяка отделна реплика има различен смисъл, различно настроение и подтекст, а заедно рисуват цялостния характер на невинен вампир, в който хитростта е смесена с истинска и изиграна наивност. Тя се опива от страданията си (истински и въображаеми) и жадува за страданията на сина си. На финала разрушителните и саморазрушителни инстинкти, които я управляват, са удовлетворени и тя потъва в неосъзнатото удоволствие от нещастието.

Асен Константинов