Куфар или видрица
Куфарът беше овехтял и лек, облепен с екзотични етикети от Германия (два спектакъла), Великобритания, Черна гора, Словения, Австрия, Монголия, Украйна, Сърбия. С такива странстват пътуващи актьори, които играят скромните си действа по площади и градинки, в схлупени помещения и много по-рядко в истински зали за театър. Не знам дали зала 2 и зала МТИ на НДК са "истински зали за театър" (може би за някои спектакли стават, за други - не), но именно тук от 2 до 13 юни се проведе поредното издание на Международния фестивал "Театър в куфар". Афишът включваше девет спектакъла, шест от които гледах. Като небрежен митничар през юнските жеги само ще надникна в куфара, който отворих.
"Тимон Атински" на Бременската шекспирова компания, Германия, даде слабо, неинтересно начало на фестивала. Толкова е по-странно, защото спектакълът не разчита почти на нищо друго освен на прякото общуване със зрителите. А те да вземат да си излизат. Това бе театър на представянето на един сюжет, на една идея, на по немски добросъвестното им разказване с елементи на осъвременяване. Беше предсказуемо и твърде протяжно.
Съдбата постави на изпитание танцовия спектакъл на трупа "Шулер & Камникар" от Любляна. Грегор Камникар пристигна в София сам, без партньорката си, но не загуби самообладание и ни разказа техния спектакъл "Лава". Сам ни въведе в замисъла, показа ни кой от къде влиза и излиза, пускаше си сам видеомагнетофона, изиграваше своите "партии" и с такава лекота преминаваше от заиграването към разказа, че Брехт щеше да му се радва. Не стана много ясно какъв е самият спектакъл, но пък видяхме какъв е Грегор Камникар. Очевидно е спокоен чаровник, професионалист. Последното знаем и от други негови хореографски изяви в българския театър.
Не зная дали не бях спечелен от екзотичността, но най ме впечатлиха спектаклите "Миниатюри" на "Ню данс компания" от Улан Батор и "Вертеп" на Володимир Завалнюк от Киев. Първият - с енергията си и с младостта си, вторият - с благостта си и с респектиращото уважение към традициите.
Със средствата на танца монголските млади артисти ни разказаха (поне така разбрах!) една легенда за любовта, за свободата и смъртта. В нея имаше елементи, които сигурно са национални, а на няколко пъти беше призован бог, чието име разпознах като Тангра. Това беше интересно, но нямаше да е достатъчно, ако не беше всеотдайността и пълното проникване от ритъма, ако професионализмът им не беше впечатляващ. Езикът на тялото бездруго е английският на театъра днес. Монголските колеги го владеят и успяват да ни говорят за своите проблеми по начин, който ни е достъпен. Въпреки пустините, степите, планините и моретата, които ни делят, ги чувствах близки.
Много по-близо до нас е Украйна, но отново бяхме призовани на път - този път през времето. "Вертеп" беше прецизна възстановка на един останал в миналото вид куклен театър. Това беше идеалът за "театър в куфар" - сам актьор, всичко, което му е нужно, се побира в един куфар, спектакълът може да се играе и на открито, и в мазе, в преддверието на църква и в класна стая... Володимир Завалнюк е подбрал стари диалози, които изпълнява на староукраински, от който се разбират цели пасажи. Сюжетите са евангелски, свързани с Рождество Христово и т. н., но в тях са вкарани и някои светски моменти. Простичко, без да бърза и ведро Завалнюк хем богобоязливо, хем и с лек хумор разиграва своите малки кукли. Светът на спектакъла е семпъл, но ни кара внимателно да се вглеждаме в малките детайли, в отношението на ласкавите му ръце към персонажите.
Бисерка Колевска Белова е поставила в Градския театър на Подгорица (Черна гора, Югославия) спектакъла "Между нас и синьото небе". Този театър на сенките се игра на сцената на театър "Българска армия" и беше достатъчно богат като визия и въображение. Но решително не ми достигаше смисъл, увлеченост, моментна страстност поне. Очевидно режисьорката е овладяла тези интересни средства, но за какво са й необичайните оръдия, ако бяга от битката?
Когато разглеждах предварително няколко снимки от сръбския спектакъл "Оскар Уайлд и непостоянният принц" на "Плаво позорище", Белград, си мислех, че представлението трябва да е интересно. След спектакъла, който с претенциозността и многословието си предизвика в мен тиха досада, реших, че на снимки не може да се вярва. Дребен извод, но все пак натрупването на подобен опит може да даде смисъл на загубената вечер.
Имало е и по-силни издания на "Театър в куфар". Организаторите му са имали и сигурно и занапред ще имат проблеми от най-различно естество. И все пак жанрът е "куфар", а не "видрица". Очевидно фестивалът трябва да има по-прецизна селекция, повече изненади, повече спектакли, опитът на които би скъсил пътя на търсенията на нашия театър. Тогава ще има и повече публика.

Никола Вандов