Един от едемчаните на театъра

И този моноспектакъл на Мариус Куркински ме спечели. Отново не мога да обясня какви части, какви елементи от някаква простичка архименделеева театрална таблица градят впечатлението, което не ме напуска, а и аз не искам то да отлети много след като актьорът си е тръгнал от сцената... Немотата си обяснявам с баналните думи на Джулиан Барнс: "Но пък кога ли намираме подходящите думи за важните събития?"
Сънят, който ни разказва Мариус Куркински, е на пръв поглед красив. Персонажът сънува, че се събужда и разбира, че се събужда в рая. Кой няма свои претенции за рая? Кой не смята, че поне там ще се наживее. Представите за това "наживяване" са ключовете към "нашия рай". И пак те - извинявам се, че е така (се подсмива авторът и актьорът) - някак елегантно, но непредотвратимо го превръщат в кошмар. В ад.
Човек има мечти. Най-често те не са от "високите", а от по-приятните. Иска любимият му футболен отбор да стане световен шампион, с минимален брой удари да свършва играта на голф, да познава всички знаменитости, да има всички красавици, които пожелае, да ползва рум сървис (тук се е скрила мечтата да не се налага да ставаш от леглото си, за да си изработиш възможността да се храниш), да не се срамува от тялото си, а да изпитва наслада от него, да пътува по света, да пазарува в огромни магазини, да си зададе няколко по-метафизични въпроса - ей така, за самоуважение. Защото малкият човек израства в своите въпроси (поне в собствените си очи, а това е главното).
Сега си представете, че всичко това е възможно. И ще разберете как нашите скуки са дребни цаци, сравнени с белия кит на самотата на осъществените желания. Кажи ми какви са желанията ти и ще ти кажа какъв си. Според спектакъла ние сме досадно еднакви. Но пък имаме нещо, в което е шансът ни: можем да се променяме, дори само в най-безперспективната посока - можем да приключим всичко, можем да поискаме всичко да свърши. Да, може би това е утопията на нирваната, но пък другото какво е? Как се живее кошмара с хилядолетия да бъдеш себе си?
Разбира се, и Джулиан Барнс, и Мариус Куркински не ни плашат, а ни развличат - умно, замислящо, но и освобождаващо. Това е игра - казва на препълнената зала актьорът, - и искам да се усмихнете. Просто се вижте в огледалото, в което и аз непрекъснато се оглеждам. Вие сте работили през деня и сега заслужавате да ви се случи нещо хубаво. Аз работя сега, в този миг - пред вас и за вас - и ще се опитам да го получите. Договорът със зрителя е лаконичен, той не крие някакви капани и тънки провокации. Това е договор между партньори, които се уважават, които намират наслада в работата си, в деловитостта, които държат на отношенията си, които не могат един без друг, които се обичат.
Мариус Куркински излиза на сцената, облечен в нещо като работен гащеризон, оглежда набързо фотьойла, на който ще присяда от време на време, наобикаля запалените свещи, пръснати из сцената, и започва своя разказ. Когато описва невероятната си закуска - се разиграва до самозабрава. И ние слушаме какви са грейпфрутите в рая - не грейпфрути, а самата наслада (и те нагарчат, но за това - по-късно).
Като тези грейпфрути - невероятна и така желана - е вярата на Мариус Куркински, че няма друг, по-кратък и по-очарователен път към теб, зрителю, от този на искреността, всеотдайността и хумора. На тези три струни той свири простичките си мелодии, онези напеви, които често забравяме, че са ни най-потребни. Е, той ни го припомня. И как го прави, този тукашен обитател на театралния Едем!

Никола Вандов


Сънят
моноспектакъл на Мариус Куркински
по Джулиан Барнс (десета глава от "История на света в 10 1/2 глави").
Превод Зорница Димова.
Премиера - 9 май 2001 г.
Копродукция Драматичен театър "Н. О. Масалитинов", Пловдив и Хотел "Лайпциг", Пловдив.