Ами децата...
Извадки от бележника

16 юни 2001. Ден на размисъл. Вместо да умувам кои "сили" да си избера за Парламента, зачетох брой 22 на "Култура" от миналия петък. Най-цененият от мен вестник (нищо, че е с елитарни претенции) проявява толерантност към авторите, която би могла да е основа за дискусии. А мен като читател някои ме смущават с тезите си. Ту ерудиран църковник поставя императивно православни догми, ту учени дами фанатично защищават феминизма или се втурват в трудни за възприемане "концептуални парадигми на патриархалната дискурсивност". (Характерно в балканския ни регион е бързото адаптиране към предпоследни и последни чужди теории.)
Сега ме впечатли заглавието "Мъже в тъмни доби" и приложената снимка от Сентръл парк от 1995, правена очевидно посред бял ден. Виждала съм и на живо подобни сцени - например в един холандски парк край устието на Маас (Мозер), но там имаше и чуруликане на деца, и "хетерогенни двойки" - техните създатели, които им се радваха... Мен скоро няма да ме има, но ме тревожи съдбата на децата.
В "Мъже в тъмни доби" Владимир Градев, университетски мъж, базирайки се предимно на преведената книга на Дидие Ерибон, разглежда темата за "гей култура" едва ли не като най-актуална и същностна в живота. Нейна задача било да "подсече господстващата идеология, вкаменяваща сексуалните и социални роли в неизменни статути..." В подобен смисъл директно се укорява семейството и обществото, че "се грижат детето да стане истински мъж или истинска жена". Ами какво би станало ако не го оставят да "стане"?
И преди, и след намесата на църквата и властта нормалните мъже и жени през хилядолетията се възпроизвеждат в най-буквален смисъл. Поне 90% от човешкия биологически потенциал и хетерогенният "начин" за възпроизводство не се променят - доказано е от науката. С увеличаване на културата контактът между двата пола би трябвало да се съпътства с по-голямо разбиране, привързаност, любов и хармония. Където отношенията са загрубявали, са настъпвали не само лични трагедии, но и разрухи на хуманизма, морални катастрофи на обществото...
Дано криво да съм разбрала, но според г-н Градев било нелепо имането или нямането на един орган да предопределя битието: "Заслугата на гей културата е, че предлага изумително, несвършващо иронизиране, обръщане, подриване на съществуващите форми на господство и йерархични опозиции..." (Но освен самите гейове, има ли друг убеден, че "гей културата" може да промени естествените отношения между хората от двата пола? У нас гейовете също са навлезли в публичното, дори в политическото пространство, макар той да твърди, че "това не се е състояло". В парламента вече от години има и сини, и червени гейове...
Колкото за нашите феминистки, те ми напомнят едно участие в Монреал през 1975 на годишната Международна квебекска среща на писатели на тема "Женското писане". Съвпадаше с Международна година на жената, провеждана от ЮНЕСКО. В изявите на бушуващия преди трийсетина години феминизъм в Квебек - където официален език е френският - дойдоха предимно френски писатели-гейове и писателки-върли и демонстративни феминистки. В дебатите те широко ползваха метафората, че пишат със своето тяло. А най-очарователната, красива и млада Ноел Шатле, асистентка по писмени и устни техники на изразяване в СКО, порази квебекската публика, позовавайки се на Жорж Гродек, че мъжете "имитират с коремите си бременност, а хемороидите им са бледи и детински реплики на мензиса...", докато жените "парадоксално се възползват от своя прародителски статут да бъдат потискани, защото по такъв начин, без да хитруват, реализират фантасмагоричното си желание да искат и предявяват същите права като мъжа".
Настояването за равенство е съзнателно и утвърдено. Жените нямат нужда от заместител; воюват открито. При мъжете настойчивостта е грижливо камуфлирана: виновати, те осъзнават преимуществата си пред "партньорките", стимулирани от несправедливостта...
Пленителната изразителка на тези мисли шокира публиката и с твърдението, че не се осъзнава нито като жена, нито като мъж, при което духовитият американец Хербърт Голд, професор в няколко университета, романист, сътрудник на много списания (и на "Плейбой") репликира, че би опитал да го установи...
Това беше отдавна-отдавна, а в края на 1999 (на поредна медицинска консултация в Париж) гледах интересни предавания по ТV Paris 1. Френските лесбийки и гейове бурно пледираха за пълни граждански права на брак, семейство, легализиране на наследство и отглеждане на деца - нещо, вече регламентирано в някои американски щати.
Една вечер на екрана мъжкарят представи партньора си и разказа личната им история. Запознават се с две лесбийки, едната от тях, осеменена, родила момченце. Споразумяват се гейовете да осиновят детето. Показваха го ту в прегръдките на двете майки, ту на единия или на другия поемен "баща". Горкото беше съвсем объркано... У нас се канят да налагат тежки присъди на перверзни типове, изнасилвачи-педофили. Доколкото моралните задръжки са дефицитни, понякога те са родните бащи на жертвите. Перверзиите в интимните отношения, според мен, започват от психопатология, примитивизъм, но и от отчаяние, а често - в други среди - като мода, забавление. И законът не може да се наложи над недоразвития морал на оскотели от мизерия, неграмотност, атавизъм... Създават цели поколения психически увредени деца, а няма да стигнат страници да се опише трагедията на ромите, жертви на социалната несправедливост...
Според Владимир Градев "Господстващата идеология вкаменява сексуалните и социални роли в неизменни статути...", а средновековните теолози като "схващали опасността от дестабилизиране на сексуалната идентичност, подчинили сексуалността на любовта."
Но на естествената мъжка любов към жените и естествената женска любов към мъжете се дължат не само децата, а и цялата създадена духовна култура. Поезията и изкуството се помнят и съпреживяват от цели поколения с различни естетически нагласи.
За кого е предназначена поезията за пениса на непознатия мъж, с когото една българска поетеса пътува под оранжевите лампи на Белгия? Как въздейства на нормалните хора стихотворението на Гинсбърг: "...Еби ме, моля те, Господарю, намажи ми ташаците и косматото тяло със сладък вазелин, моля те, Господарю, помилвай чепа си с бели кремове... докосни с главата на кура си сбръчканата дупка на аз-а ми..." и т.н. Извинявам се за цитата!
Любовта, а не сексът, е силата, различаваща човека от животното, силата за облагородяване, без която в третото хилядолетие, дори в апогея на цивилизацията, трябва да се пречисти замърсената от мизерията на съществуването природа.
А хуманизмът няма да загине, само ако се създават щастливи деца и човечеството възстанови своята духовна идентичност.
17 юни 2001. Мина денят на размисъл. Сутринта синът ми ме закара до избирателния пункт - училището, дето при всяка политическа система претърпяваше смяна на името. Суверенното право ми даде възможност да зачеркна една партия и да пусна плика. Изпълних своя граждански дълг, и мога да продължа старомодния размисъл за майчинството, бащинството, децата. Дали някой не знае, че душевното "благоустройство" и поведение се определят от домашното възпитание, после от самовъзпитанието и последващата социална среда?
Но и черковници (често гейове) забравят Христовото "Оставете децата да дойдат при мене!". Връзката с децата не е само в тяхна полза и необходимост: тя стимулира и творци, и социолози в моралната им отговорност пред цялото общество.
Примерите от изповяданото в книгите са различни. В "Памяти детства" Лидия Чуковска, дъщерята на известния руски писател Корней Чуковски, също отлична литераторка, разказва за връзката с баща им, бащиното прехласване в игрите, неговите възпитателни методи за възприемане на поезия, учене на чужди езици и превеждане, което разгаря страст към красивото, страст към писането, а само с това се е поддържала силата за противостоене на ужасяващата съветска действителност...
Докато "Един баща" е книгата-пъзел на Сибил Лакан, дъщерята на Жак Лакан, писана десет години след смъртта на прочутия психоаналитик и дописвана през 1994 (издание на "Галимар").
Тя ревнува от Жудит, предпочитаната дъщеря от следващия му брак с бившата съпруга на Батай, боледува (депресията се превръща в психосоматика), страшно го обича, мрази, дебне, в подробности помни всяка среща с него, когато я кани и храни в луксозни парижки ресторанти, и макар повече да мълчат, изпитва "грамадно щастие" да държи ръката му... "Малко е баща, но все пак ми е баща..."
Книгата на Лидия Чуковска е за началото на ХХ в, а книгата на Сибил Лакан - почти за края му. Те са писани в Русия и Франция.
Но и тук, в затънтения край на Европа, поне някои от нас сме имали любящи се помежду си бащи и майки, отглеждали са ни с нежност, тревожели се за нас, та сме имали късмета да се развиваме свободно, според наклонностите си, да си изберем образование, собствени възгледи, свой начин на живот. В третото хилядолетие би трябвало да ги получават всички деца...
18 юни 2001. От нощес вече е явно главоломното падане на СДС, тази претендираща за демокрация партия-конгломерат, която боядиса със синка бивши комсомолци, легионери, всякакви... Новата, все още неясна формация бе избрана от отчаяните маси. Откакто свят светува, в такива времена те са привличани (и мамени) от личности с харизми, месии и мошеници. Дано сега новите властници помислят за децата на тоя народ, който е изпаднал в колапс и катастрофално намалява прираста си.
На гейовете и лесбийките нищо не пречи да си обмислят своята култура за себе си, както пък няма да е вредно за феминистките да не се капсулират в университетската си среда, да влизат и в конкретно общуване с обществото. То разчита на личности, а не на "театралните маски".

Невена Стефанова

Невена Стефанова е възпитаница на Държавната художествена академия. Поетеса, белетристка и преводачка, един от основателите на Клуба за гласност и преустройство през 1988. Дебютира с поемата "Без име" през 1945. Последните й книги са личната антология "Помръкнали сияния", "Книга за Михаил Величков" и "Авантюри. Опит за автобиография".