Шоуто на Слави в 3
"Шоуто на Слави Трифонов" чукна стотното свое излъчване, но съвсем не това количествено число, а качественото (или литературното, както твърди Пол Остър) три е структурно- и процесуалноопределящо за предаването и неговия екип. Най-напред самото шоу е разделено на три: язвителен анализ на политическите събития - I част; фамилиарно-фриволен разговор с поредния гост - II част; музикална със заключителен виц - III част. Но не е само тази подредба, правеща тройката1 така важна - три са и китовете, на които предаването стъпва: оркестърът "Ку-ку бенд" заедно с балет "Сатен" и епизодично появяващите се в разни скечове актьори (макар танцът да е повече миманс и фон, отколкото съществена част), самият водещ с неговия неподражаем начин на присъствие пред камерата и, разбира се, хората зад кадър2, на които обаче Слави Трифонов често се позовава - сценаристите, същинскитe автори на зевзеклийските хрумки. Отново три са и предаванията преди шоуто, помогнали му да придобие сегашния си вид - "Ку-ку", "Каналето", "Хъшове"; и от трите то е взело обогатяващ опит, макар вариантът по bTV да припознава преди всичко последното за свой предшественик. И, накрая, три са телевизиите, през които мина популярният български шоумен, за да си извоюва тази "хвръкнала нагоре" популярност, а именно: Канал 1 на БНТ, телевизия "7 дни" и, разбира се, кабеларките. За да намери най-сетне сигурен пристан в студията на първата национална частна ефирна телевизия.
Подчертавам така дебело значимостта на тройката за "Шоуто на Слави Трифонов", защото и аз самият смятам да съградя обговарящия го текст според това "сакрално" число. Всъщност предаването именно в 3 си струва да се анализира - във формата, съдържанието и идеологията, защото тъкмо тази "троична" сплав го превърна в това, което е - национален медиен феномен, чиято популярност е по-голяма дори от изборния резултат на царското движение, а рейтингът на водещия гони този на най-първите политически мъже. Свидетели сме следователно на прецедент, който трябва да видим с разбиращите очи на критиката, не с "антиварварските" на агитацията.

Формата

Естествено, пародийна; може би поради това тъй лесно е завладяващо-обсебваща "масите". Има нещо тайнствено и любопитно в това, че българите приемат именно пародията за свой жанр, че точно на нея те откликват по най-непосредствен и ентусиазиран начин. Естествено, причините за странността са скътани в историята, като поне от "първо четене" можем да отдиференцираме две: най-напред, ситуацията ни на "народ поробен", който едва ли иначе, освен присмивайки се, би могъл да си го върне на властта. Ако не можеш да нараниш физически, нараняваш хумористически, а то е не по-малко болезнено: по-лошо и зло е да направиш някого смешен, отколкото да го наругаеш. Знаем страха на Киркегор, знаем нравите във френските будоари точно преди Революцията, дори има посветен филм за това колко страшно е било тогава да станеш за смях. Превръщайки се в посмешище, ти губиш достойнство, губиш позиции в социалната йерархия; от високо падаш, а така най боли. Всъщност този присмех, тази пародия можем да назовем политическа и тя вероятно е едно от най-ефикасните средства за справяне с волята на могъщите. Те ти разпореждат, ти ги подиграваш и се заливаш от смях. Когато властта е смешна, тя не е чак така страшна.
Специално за българите обаче има и друг вид пародия, нека я наречем естетическа. Наложена е от нашето непрестанно "догонващо" битие, от изоставането от големите образци на световното изкуство и изобщо от развитието на света3. Когато не успяваш да бъдеш велик като другите, да се изкачиш до върха на техните постижения, предпочиташ да ги свалиш до себе си, за да можеш да ги мериш със свой аршин. С други думи, вместо "Илиада" пишеш "Батрахомиомахия". Е, понякога можеш да напишеш и "Дон Кихот", но в това никой не може да бъде сигурен. И няма да сбъркаме, ако кажем, че кажи-речи цялата наша литература е подражателска, сиреч - при по-своеволно разширяване на термина - пародийна, било то на народната песен, било на френските, руските или немските еталони. Пародията все пак е жанр, който е ответен и този ответ не е задължително да бъде непременно снизяващ, понякога е и възходящ. Какво например по-пародийно от патоса на "Епопея на забравените" в една епоха, в която герои са не Раковски, Левски, Бенковски, Волов, а Бай Ганьо и Данчо Хаирсъзина!? Или пък от "Под игото", тази пародия на авантюрен роман, превърнал се обаче в настолна българска книга (прочее, това превращение е също тънка пародия, граничеща направо с иронията). Българското писане е все нечия имитация и поради това е непрестанно на косъм от пародийното.
В една такава ментална ситуация всяко пародийно шоу е наполовина успяло още със своето начеване. Както, прочее, успяват групите, при които пародията е същностен, ключов момент на текстовото творчество - "Обратен ефект", "Джанго Зе", "Ъпсурт", че дори "Уикеда". А нужно ли е да споменавам популярността на Георги Туджаров-Шкумбата", "Замунда Банана бенд" или Влади Въргала? Въпросът е само новото шоу да съумее да удържи първоначалния интерес и да доразгърне доброжелателния ресурс, предоставен му от общността. Разбира се, не всички успяват, някои обаче го правят и сред тях се откроява със завиден имидж точно "Шоуто на Слави".
То е политическа, не естетическа пародия; и е травестия, не бурлеска. Противоответ е на песента на политическото, на амбицията му да бъде всичко и всички в социума, да абсорбира и поглъща изцяло живота. Така обаче и то самото влиза вътре в политическата игра, признавайки със самото себе си основателността на претенциите на политиката. В крайна сметка шоуто снизявайки - признава и признавайки - снизява4. И това забелязваме дори в пародийното подражателство на властовите взаимоотношения, разигравани при всяко излъчване между Слави Трифонов, който е Големият шеф, и Георги Милчев-Годжи - Малкият обикновен човек, приел изискванията на субординацията, но някак си по необходимост, някак си защото не може иначе, готов същевременно да се измъкне от техните рамки всеки път, когато му падне случай. Едно типично българско разиграване и подиграване на властта, която - ако и опасна, никога не е изцяло припозната в правото си да се разпорежда. Шоуто тоест е не просто телевизионно-естетически продукт, то е и модел на, ако мога да се изразя така, полисното функциониране на българското, в което властта никога няма да бъде докрай легитимна. Ала въпреки това, а вероятно и поради това, тя винаги е взета предвид, спрямо нея личностното поведение е винаги с едно на ум. Бог високо, цар далеко, но властта все ни е под носа.

Съдържанието

Обсебеността от политическото, което в своята най-първична същност е полисно, предопределя изворът и насочеността на "Шоуто на Слави": то е градско по произход и обществено-политическо по съдържание. Не случайно началната заставка показва светлините на нощна София, от чиято отворена врата влиза водещият. Големите български градове обаче до голяма степен са селски по природа, а техните жители не са освободени от предубежденията и предразсъдъците, характерни за българския селянин5. Шоуто е прекрасен пример за тази истина: то е като Ганкиното кафене, в което се профанизират големите политически дела, виждат се зад тях обикновените лични интереси и човешки слабости с тази само разлика, че полифонията на множеството е заменена с монофонията на водещия. Не случайно девизът на "Хъшове" важи с пълна сила и тук, което Слави Трифонов подчертава неведнъж: "Светът е кръчма, нека седнем на една маса". Софийското Ларго е в центъра на това говорене, но говорещият е някак отстрани, той го наблюдава, чете вестници и го коментира както си знае и както му позволяват вкоренените народнически и сиромахомилски презумпции. Той не е участник, а сеирджия, прави за смях и си прави смях на гърба на опитващото се да бъде и претендиращо да бъде сериозно политическо действие. Гласът Трифонов е "глас народен".
Но "глас народен" в такава релация с политическото, че без него той остава ням, пресипнал, едва чуващ се. Впрочем шоуто е невъзможно без политиката, ако тя не съществуваше, то щеше да я измисли. В този смисъл тя и то са от една порода6 и това личи дори от преклонението и на едната и на другото от количеството, от масата. За Слави е важно числото на гледащите, медийният рейтинг; за политика е важно числото на гласуващите, политическият рейтинг. И двата феномена са обсебени от бройката и се имат за толкова по-успешни, колкото тази бройка е по-голяма, по-внушителна. Погледнато от такъв ъгъл, "Шоуто на Слави Трифонов" е в огромна степен политическо предаване, ако и да се самоафишира като опозиция на всяка власт, но тъкмо тази му опозиционност го прави пъпно свързано с властта. Не случайно при избухване на скандал или колизия то мигом взема страна, дава трибуна, включва се в дебата7. Става важно, което подсказва, че ако и да се възприема като забавление, то всъщност се взема много насериозно, смята се едва ли не за амвон, откъдето гласът на който и да е може със сигурност да бъде чут. Ето защо непрекъснатата рефлексия върху вестниците е не просто запълване на времето, а същностен елемент на предаването: то схваща себе си като телевизионен вестник, като четвърта власт, а доколкото общото убеждение днес е, че тая власт се е упражнявала досега преди всичко и най-вече от печата, то и самото шоу не крие желанието си да прилича на най-тиражираните вестници. Затова и в "24 часа" продължава да излиза приложението "24 хъша", затова и едни от най-често седящите на синьо-жълтия фотьойл са журналисти и редактори на масовата преса. И нейни герои. Накратко, публичността в шоуто е публичност от ежедневниците и дори малкото писатели, явили се там, са повече популярни от техните страници, отколкото с днешното си творчество - Недялко Йорданов, Виктор Пасков, Христо Калчев. То е типична, непосредствена, откровена масова култура и Слави Трифонов не крие, нито пък има намерение да крие това. Масовостта е негов Бог, на Който количеството е ипостас.

Идеологията

Така "Шоуто на Слави" може да се приеме като екстрат на масовото съзнание, на митовете, идеологемите, предразсъдъците и убежденията на българското общество в неговия профанен, всекидневен образ. То носи неговите мисловни предпоставяния, колективното безсъзнателно. Каквото шоуто, такъв и социумът; както то е сантиментално-националистическо, патриархално-сексистко, откровено хомофобско, такова е и обществото ни. Тук е добре да си мъничко националист, да си горд, че си българин (наричайки тая си горделивост с благозвучното име "патриотизъм"), да не си от "втория пол", сиреч да си мъж, който не е "обратен". Направо е умилително как Слави Трифонов се държи с "примабалерината" на танцьорките: непрестанно я прегръща, целува ръце, хваща я и повежда, където си иска, с жест на господар и неин собственик. Прочее, ако беше в Съединените щати, тия му действия отдавна биха го пратили в съда като обвиняем за "сексуален тормоз". (Човек понякога има чувството, бе балетът в шоуто е само заради това - да се доказва "мъжкарството" на водещия и на всички останали.) По същия начин той прави "по-така" намеци и на гостуващите му жени, без значение българки или чужденки: шоуто, види ли жена, не се сдържа и веднага й отправя "Неприлично предложение". За него няма друго по-достойно женско качество от външния вид - добър ли е той, останалото минава на заден план, губи се. Както, впрочем, няма по-достойно мъжко от това "да ти става на кокалче", не случайно баскетболният треньор Тити Папазов го изтъкна. А заигравките на тема "мъжка" сила в течение на цялото предаване просто нямат чет.
За водещия пък едва ли има по-достойно нещо от това да си българин. Той непрекъснато изтъква тая важност, тая привилегия, непрекъснато я набива в очите на гостуващите му чужденци, кара ги и ги предизвиква да се преклонят пред българското, да му ръкопляскат и възхищават. От българите пък, които са придобили известност в чужбина, винаги иска да узнае доколко се чувстват все още такива, доколко не са скъсали пъпната връв с родината, дали не са забравили, че са синове и дъщери на "един малък, но храбър народ". Въобще Слави Трифонов не усеща българското като комплекс, напротив, за него то е шанс, късмет, който не на всеки може да се падне. Дори и абсолютната му спънатост по отношение на чуждите езици е част от тази "напомпаност" - не е толкова важно дали знаеш английски, важното е да говориш български.
Толкова важно, колкото да си мъж, който не си пада по мъже. В шоуто често става дума за педерастията, за гея като не чак дотам пълноценен човек8. Сексизмът е едновременно и мачистки, и хомофобски; може би дори повече второто, не първото. Но хомофобията на водещия не е агресивно-"скинхедска", а иронично-снизходителна: единственото оправдано съществувание на гея сякаш е, за да изтъкне "истинският" мъж своето "превъзходство". Между другото, същото се отнася и до жените: показното "джентълменство", демонстрирано от Слави, е всъщност израз на убеждението, че те са не само "по-нежната", но и "по-слабата" половина от човечеството. В този смисъл от шоуто изтича сила, мъжка сила в "мъжки времена" и за него няма нищо по-важно от тази еманация. Неговият образец е маскулинен и, сигурен съм, ако се направи социологическо проучване, което да опише зрителите му, ще се окаже, че то е предпочитано повече от мъжете, отколкото от жените. Защото моделът му е мъжки, по-точно казано мъжкарски.
Пародия на политическото, но обсебена от политиката и с мачистки уклон - не е ли тъкмо това образът на българското общество в началото на ХХI век и не ви ли напомня този образ на един друг, от края на ХIХ, а именно на Бай Ганьо? Просто са сменени изразните средства: ако на Алеко някога му се е налагало да го пише, то Слави днес ни го показва: един Балкански без мустаци и с бръсната глава. За да се видим ние самите "без маска и без грим" такива, каквито сме, въпреки изминалото време. И да отсъдим, но честно, че спрямо българските същност и менталност ХХ век все едно не е бил. Едно цяло столетие като дупка в съзнанието, през която са изтекли всички опити за цивилизационно одругостяване на българина. Който всяка делнична вечер от 22.30 до 23.30 се вторачва в екрана на bTV и заедно със Слави Трифонов повтаря в унес: "Знам ги аз тях!" и "Булгар, булгар!", пропускайки обаче да разпознае себе си в това, което гледа, слуша и повтаря.

Митко Новков

















1 Тук Слави Трифонов би вметнал: "Тройка, тройка... Ами то ясно, че ще е важна - и за мен, и за Годжи, особено пък ако е шведска!"





2 На 100-тното предаване обаче те излязоха пред кадър и, следвайки класическите неми филми, "натортиха" водещия "до козирката".
































































3 Евгений Дайнов има любопитното наблюдение, че социумите на българското и американското са се конституирали по приблизително еднакъв начин - не отгоре, а отдолу; не с водеща роля на държавата, а с водеща роля на т.нар. днес гражданско общество. Изхождайки оттук, можем да схванем защо пародията е и толкова американски жанр, доколкото и самите "янки" са преди всичко догонващи старата Европа, особено в първите години на своята история. Впрочем отвъд Атлантика в Холивуд и сега не е по-различно с тази особеност, че американците все повече са принудени да осмиват самите себе си. Какво да се прави, световното лидерство си има и своите недостатъци...




























4 Това се видя и от разговора между Слави и външната министърка Надежда Михайлова - тя беше първият негов гост, с който той не си позволи фамилиарното "ти". По същия начин "ти"-обръщението беше избягнато и към явилите се в последната седмица преди изборите лидери на участващите в тях партии - водещият се държеше с респект, без олекотявания.






























5 Вж. във в. "Култура", бр. 23/15 юни 2001 г. статията на Петър Калинов "Младежко гето".





















6 "Надушвам, че сме от една порода" - имаше преди време една такава реклама, на която Слави Трифонов беше главен герой и прелъстяващо лице.









7 Така стана след нещастието с ученичката Елеонора, след убийството на малкия Петърчо, след протеста на таксиметровите шофьори, след скандала с изказването на Муамар Кадафи, след малтретирането на Валерия Велева от разгневени сини симпатизанти...























































































8 Тази тема се отваряше особено често във връзка с доскорошния председател на Народното събрание, с което веднага приравняваше властта с хомосексуалността. Така и двете бяха принизявани, провиждани като по-нисши сфери на социалното битие. Тъй както да си хетеросексуален е по-достойно от това да си гей, тъй да си вън от властта, да я коментираш отстрани е по-достойно от това да си вътре в нея. Което преплита отношенията по начин, отново поставящ властта в нелегитимност, в донякъде неестественост - една позиция, която, казахме, е много характерна, може би дори е differentia specifica на българското.