Глас на Ангел в тишината


Моят път е натам,
накъдето съм тръгнал
и кой ще ме върне обратно?

Така им каза Рицарят.


Така следваше своя път и Маргарит Минков - натам, накъдето бе тръгнал.
Чета отново пиесите и текстовете му от 90-те в книгата му "Пиеси I", която не дочака, и отново ме стъписва онова, което винаги ме е стъписвало, което винаги съм харесвала, в неговите последни пиеси и в стиховете му - тишината в тях. Театърът в тях се явява възможност човек да говори и играе, за да разбере какво се крие там - където не може да види и не може да из-каже - в тишината. Накрая Фернандо казва: "Така. Само тихо." ("Втора сряда"). В едно свое интервю Маргарит Минков казва: "Много обичам в почивките на репетициите да оставам сам в залата и да гледам празната сцена." Едва ли има нещо по-празно и по-тихо от празната сцена. Не зная, къде е правена снимката от корицата на книгата, но Маргарит Минков на нея сякаш се е загледал точно в празнотата на сцената и се е заслушал в тишината й, за да долови гласа на Ангела си.
Ако е вярно, че драматургът цял живот пише една пиеса, струва ми се, че Маргарит Минков е пишел една голяма пиеса, в която се е опитвал да чуе, какво му казва тишината, да види, какво се крие зад видимото, зад оче-видностите. И оттам, по пътя, от който никой не може да го върне обратно, в неговите текстове се долавя гласът и се вижда образът на твореца - и зад картината с овцете ("Въведение в тяхната картина") и резбарят Матеус ("Втора сряда"). Изобщо, твърде видимият абсурдизъм на неговите пиеси издава убеждението, че нищо не е случайно в нашия живот, че зад неочакваните "абсурдности" в бита, в ежедневието ни има загадъчна, плътна тишина, в която живее Творецът, Създателят. Вероятно е така. Вероятно нищо наистина не е случайно, щом седя сега точно като в монолога на неговия Хенри от "Камината" - "лято, юли, жега" - и, отчитайки условията, пиша тези редове за книгата на Маргарит Минков.
В книгата съставителят Никола Вандов е включил и текстове, главно писани през 90-те, които представят контекста на пиесите. Почти всички от тях съм чела, когато са се появявали в пресата. Но сега, чрез тази книга, си дадох сметка, колко различни са те от пиесите, как пиесите му се опитват да погледнат в невидимото, а другите текстове повече да разберат видимото, заобикалящото ни. И чак след това прочетох в едно интервю: "човекът, който разговаря с вас, не е тоя човек, който стои зад машината."
Пак чрез тази книга видях, че Маргарит Минков в тези текстове никъде не използва понятието "интелектуалец". Навсякъде той говори за "интелигенция": "Не мисля, че е особено достойно интелигенцията да се отдръпва встрани"; "Духовното обединение трябва да бъде извършено от интелигенцията, върху прости и същевременно велики житейски истини." Кой ли вече не говори за "интелектуалеца" и "интелектуалците", какви ли не странни формирования от "интелектуалци" не се появиха (сякаш per definition интелектуалецът не е самотна критическа фигура), за да подпират разни политически линии и фигури. Маргарит Минков неслучайно винаги говори за интелигенцията и се е чувствал част от нея. Има множество обяснения, но тук бих посочила само едно: Защото като всеки Автор и като всеки Драматург е знаел цената на думите. Защото Драматургът пише "говорещи" хора и в добрата пиеса, повече от всеки друг жанр, всяка дума има изключителна стойност за Театъра - който е в тях и между тях. И преди да го видим на сцената, трябва внимателно да го "прочетем". "Аз и досега вярвам, че човек може да чете пиеси, те са и литература. И досега ми се струва, че в драматургията има нещо много по-свободно от прозата", казва и Авторът в едно свое интервю.
В послеслова Весела Груева с основание пише, че не сцената, а "текстологията е в дълг към пиесите на Маргарит Минков". Най-сетне появилата се книга с негови пиеси и изчерпателната библиография в нея са възможност не само да ги прочетем. Тази книга отново напомни, че издаването на пиеси е не по-малко важно от техните сценични интерпретации.

Лято, юли, жега, 2001

Виолета Дечева



















Реплика
от ложата



Маргарит Минков. Пиеси I. Издание на Сдружение ЛТУ. С. 2001.