От кулата на медиите
Дюрнщайн. Организатор на тези осми дни е отново Виенският институт за публицистика, медийни изследвания и журналистическо образование "Фридрих Фундер". Мястото е същото - тържествената зала на стария манастир на брега на Дунав. Сред идиличната природа - лозя, скали, руини от замъци и други, напълно запазени замъци по хълмовете на хоризонта, австрийските медийни теоретици отново се опитват да намерят баланса между традицията и модерността в своите издания.
Темата този път е "Fun oder Fakten" - игра на думи, която се превежда горе-долу така: "Забавление или факти". Тема, сама по себе си стара колкото самите медии, но винаги разнолика - според пропорциите между двете съставки в тях.
Сред лекторите бяха издатели, хора от рекламни агенции, медийни съветници, както и главният редактор на "Ди пресе" Андреас Унтербергер, на "Дер Стандарт" Герфрийд Шперл, на "Виртшафтсблат" Енгелберт Васхийтл, на ORF Герхард Фогл.
Хуберт Файхтлбауер, журналист и публицист на свободна практика, започна лекцията си, цитирайки интересно проучване. Според анкета, провеждана през 1948 г. в САЩ, 67% от запитаните са отговорили, че "без медии не може". Днес процентът е паднал до 57. Изследователите от Колумбийския университет го обясняват с това, че във все по-разрастващия се свят на комуникациите истинската журналистика изчезва, подменя се с други съдържания. Тях Енгелберт Васхийтл нарече "планини от незначителни неща". Той споделя тезата за "новата комуникативна ситуация", в която работата на повечето хора външно изглежда като журналистика, но всъщност няма нищо общо с професията. Истинската журналистическа работа, според главния редактор на "Виртшафтсблат", е "да се откриват скритите взаимовръзки".
Кои са проблемните зони в така наречената качествена журналистика? Това е, първо, истинността на публикуваното. Широко разпространено явление навсякъде са полуистините или премълчаванията, фината игра между това кое ще кажеш и какво от информацията ще премълчиш. Смята се, че времената, когато политиците са упражнявали директен натиск върху медиите, отдавна са минали. Затова пък днес вездесъща е конюнктурата на рекламите. Това засяга особено политическите и икономическите издания. Един от най-разпространените методи за оказване на влияние е, когато рекламодателят се ангажира да финансира медийна дискусия, рубрика или друга проява на вестника. В замяна обикновено излиза добра статия за фирмата или критиките поне са силно смекчени. Затова Герфрийд Шперл, шефът на "Стандарт", смята, че за рекламодетелите вече не е толкова важен тиражът, колкото конюнктурата.
Друг проблем е езикът. Общо е мнението, че качествената журналистика не е синоним на скука и че понятия като висок тираж и висока квота не е задължително да влизат в противоречие с качеството. Шансът на сериозната журналистика, според Шперл, е във "Fun der Fakten" ("забавата от фактите"). Той говори за "силата на езика", т.е. за прецизните и точни формулировки. Важен е и начинът на поднасяне на информацията. Читателят често не може да различи комерсиалната от информативната страна на текста. Или пък основната идея на текста е сведена до неговото заглавие, което изчерпва и информацията, и коментара. Според шефа на "Стандарт" медията не бива да бъде просто трансмисия на актуално случващото се - отношението към него и коментарът са не по-малко важна част от това, за което читателят плаща, купувайки си вестник.
Разбира се, подобно, хем премерено, хем увлекателно поднасяне на фактите, изисква солидна професионална подготовка на журналистите. Файхтлбауер спомена, че през 50-те години в Австрия се е смятало, че не е необходимо да имаш специално образование, за да бъдеш журналист. Тази теза отдавна е оборена от практиката. В "Стандарт" например работят 80 щатни журналисти и още 30-40, които не са на щат. Работата в отделите е организирана така: един човек се занимава общо с целия поток информация, останалите са специализирани (до 60%) в тясна тематика.
Професионалната подготовка обаче задължително изисква съобразяване с читателя - разбираемост на текста, а не заливането му с терминология (шеговитият синоним за която на немски е "професионален китайски").
Още две задължителни "съобразявания" бяха изтъкнати в разговора за сериозната журналистика. Едното е при разследващата журналистика - съобразяването с интересите на невинния "трети", намесен в случая. Другото е най-общото съобразяване с читателя, който не бива да се чувства менторски назидаван, а да му се даде възможност за достойно участие в комуникационния процес. Решението са добрите страници с читателски мнения.
Колкото до прословутата независимост на медиите, общото мнение е, че колкото и да се регламентира със закони, единствената гаранция за нея е ежедневното й отстояване в практиката.
Повечето оратори заявяваха съгласието си с известната формула, че както може да има лоша "сериозна журналистика", така има и добър "булевард". Затова трудно може да се каже, че "пледоарията" на Сента Цийглер (от отдел "Общество" на сп. "Нюз") за булевардните издания беше в противовес на дискусията за сериозната журналистика. Темата "Колко булевард е поносим за демокрацията?" тя преформулира като "Колко барут е поносим за демокрацията?", очевидно визирайки булеварда като най-надеждния начин за взривяване на общественото мнение. Отговорът на въпроса "Колко?" е "Всякакво количество". Доказателството й за това: Англия, най-старата демокрация, има най-големите булевардни издания и най-гадните клюкарски вестници в Европа. Другото й доказателство идва от Източна Европа, от фразата на румънски колега, който казал, че в неговата страна без булевард демокрацията би била невъзможна.
Какво всъщност е булевард? Възможни отговори според Сента Цийглер са от рода на: "Онова, пред което т.нар. сериозен журналист би сбърчил нос; Онова, което се занимава с частния живот на политици, банкери и т.н.". На мисълта за размиване на границите навежда припомнянето й на историята на понятието "булевард". То идва оттам, че отначало жълтата преса се е продавала вечер на улицата. После "на улицата" излиза и сериозната преса. А днес с борсовата информация на "Кроненцайтунг" или на "Билд" би могло да се гордее и всяко сериозно издание.
За Цийглер само диктаторите крият частния си живот. Според нейния опит в демократичните общества политиците сами отварят вратите пред журналиста. И тогава от отговора на въпроса "Как е жена ви?" можело да се разбере повече, отколкото от пространната политическа реч.
Възможността да се надникне в частната сфера е задължителна при демокрацията. Защото частният живот неизбежно се отразява на политическия. Въпроси като "болен ли е политикът, или здрав" (Борис Елцин) или "кои са приятелите му" (Андреоти) са част от приноса на булевардната преса към саморегулационните механизми на гражданските общества. Паролата е "прозрачност".
В журналистиката е известна разликата между "тема" и "история", "разказ" - story. Булевардът предпочита "историята" - конкретният, личният разказ, чрез който се обема темата. А тя често пъти може да е повече от сериозна - безработица, данъци, дискриминация. Когато Сента Цийглер твърди, че чрез портрета на финансовия министър може да се коментира данъчната му политика, лично аз (като имам предвид току-що приключилия мандата си български финансов министър) съм склонна да й вярвам.
Другата тема, засегната от Цийглер, беше делът на жените в журналистиката. Тя го изчислява на 50% и разказва за ситуацията преди 30 години, която е изглеждала по съвсем различен начин. Според нея на жените се дължи навлизането в медийното пространство на теми, които преди са били немислими за журналистиката. На жените се дължи и по-психоаналитичния поглед към събитията.
"Медиите не са морални институции. Всеки решава сам за себе си къде са границите на приличието и не бива медиите да се обвиняват, че правят от хората воайори", твърди Цийглер и припомня, че по времето на бабите ни целувката на улицата е била шокиращо нещо.
Шпийд Килс потърси първопричината за опростяването на съдържанията не в медиите, а в политиците. Според него само на пръв поглед изглежда, че хората не искат да се занимават със сложни неща и предпочитат черно-белите тълкувания. За Килс това опростяване датира от времето на "тоталната война" и на "отечеството" - неща, които не търпят обструкции. Бруно Крайски той нарече изобретателя на Sager-Politik (кратко, ясно и властно формулираната политика). Медиаторите на тази политика не се нуждаят от задълбочено проблематизиране. Нуждаят се от впечатляващи фрази и образи. Пример: Джон Кенеди заявява в разделен Берлин "Аз съм берлинчанин". Какво обаче значи това? За медиите не е важно, защото повече не биха могли да изискват от едни "Sager"-политик.
Затова пък стават хубави заглавия. Втори пример: снимките на американските президенти по качество надвишават с класи снимките на политиците от останалата част на света. Получава се чрез старателно проучване на най-подходящите условия за снимки при всяко пътуване на президента и чрез строг контрол върху фотографиите, които се изпращат на информационните агенции. Работата с образа става все по-изобретателна и все по-разпространена. Пример трети: Австрийският канцлер Виктор Клима се е опитал да подражава на американските президенти. Никой австрийски канцлер няма повече снимки - с деца, по футболен екип, при всички големи катастрофи и нещастни случаи. Но личността на Клима се оказва прекалено едноизмерна за подобно вторачване на камерите в него. Резултатът е "загубване на автентичност". Пример четвърти: Провалът на 8-секундното правило на Клинтън. Според него посланието на президента е трябвало да трае 8 секунди, иначе ставало безпредметно за отразяване от телевизията. Но 8 секунди се оказват недостатъчни. На максималната концентрация и опростяване на посланията от страна на политиците Килс, подобно на колегата си Васхийтл, противопоставя търсенето на взаимовръзки и логични обяснения от страна на медиите.
Пропускайки най-модерната част от дискусиите - Интернет-изданията, които обаче не бяха подминати от форума, минавам към една негова традиционна част: теми от актуалното състояние на австрийските медии и сбитите реферати за медийни проблеми в източноевропейските страни, изнесени от журналисти от тези страни.
Австрия. Големият, периодично възпламеняващ се проблем там, е монополът на ORF. Волфганг Лоренц от генералната дирекция на ORF, ръководител на отдел "Планиране и координация", смята, че те правят "най-доброто, което могат", за да задоволят потребностите на публиката, че постигат максимум разнообразие, което е дори в повече за малка страна като Австрия (обществената OFR има 16 плюс 1 програми - международна, радио- и телевизионни). Поради статута си на обществена медия, OFR се финансира от такси, но и от реклами. (За сравнение: В Германия приходите от реклама в обществените телевизии са 15%, при OFR са 50%. В Германия има забрана за реклами в обществените медии след 21 часа и в почивни дни, в Австрия - не.) Гералд Грюнбергер, асистент на държавния секретар по въпросите на изкуството и медиите, определи телевизионната ситуация като "симулация на пазар", защото 63% от "конкуренцията" на ORF се разпространява по кабел и сателит. Наскоро австрийският парламент е блокирал опит за прокарване на закон за частни телевизии. При радиата положението е подобно. Има много части радиа, но те са с локален характер. Фрапиращото в случая е, че в новата история на Австрия именно правителството на Свободната партия подема борба за разрушаване монопола на ORF, което да направи възможно съществуването на частни телевизии и радиа с национално покритие. Самият Йорг Хайдер е обжалвал пред институциите на ЕС този монопол. Иначе обаче никой не отрича необходимостта и от обществени радио и телевизия.
Полша. Представителят на Полша говореше за голям национален пазар, за силна локална преса и за 90% чуждо капиталово участие в ежедневния печат. От електронните медии по закон 33% могат да принадлежат на чужди инвеститори, което създава страхове от политическа намеса отвън.
Румъния. Нейният представител говореше за рояка новообразувани партии след 1989 г., всяка със свой печатен орган; за добре развита локална преса - особено в районите, населени с българи; за добре развита религиозна преса и за държавно подпомагане на изданията на 14 официално признати малцинства в страната.
Словакия. Оттам идват сигнали за "дълбока криза" в професията - за "феминизация" и "подмладяване" на журналистиката, в която обаче работят все по-лошо подготвени и зле образовани хора.
Чехия. Там има пет големи ежедневника, един от тях е на бившите комунисти, а един е бивш "самиздат". От петте вестника четири са със силно германско дялово участие. Най-новата мода в конкуренцията помежду им била организирането на състезания. За да се продава, голям ежедневник като "Лидове новини" публикува на първа страница снимки, да речем, на футболисти, а сериозните материали оставя за вътрешните странци. Тиражът на най-качественото, според чешкия представител, издание - седмичника "Респект", е 20 000.
Унгария. Представителят й заяви, че там "политиката упражнява прекалено голям натиск върху медиите". На самата политика се гледа с лошо око - заради корупцията - и то дотолкова, че това се отразява на тиража на вестниците. Тиражите на най-големите ежедневници са паднали до 50 000 - 60 000 екземпляра. Носят се дори слухове, че големият инвеститор "Бертелсман" смята да продаде дяловете си в унгарските медии. Живее се ден за ден. Не е изключение днес някой ежедневник да е пред спиране, утре да си е намерил нов издател. Националната телевизия четири месеца е стояла без директор.
Това бяха най-важните неща от форума в Дюрнщайн. Единно е заключението, че политиката е отговорна за рамковите условия, а всяко отделно издание и журналист - за собствената си етика и независимост.

Ирина Илиева



Забавление или факти -
записки от Вахауските дни на журналистиката*



* Вахауските дни на журналистиката се провеждат редовно всяка година от 1994 г. насам в малкото курортно градче Дюрнщайн, област Вахау, Долна Австрия. Вестник "Култура" подробно е информирал и за предишни издания на форума. (бел. авт.)