Епифании. По Остър
Ще започна с нещо тривиално, изтъркано, но функционално за староевропейската оперативна критика, което у нас днес се счита за нелепо, едва ли не обидно за книгите и авторите им. Става дума за контекстите, в които, пишейки за тях, ги поставяме, за да имаме начално приближение. Това са въпросът за мястото на книгата в ситуацията на актуалната литературна продукция и спрямо актуалните читателски очаквания, въпросът за мястото й в творчеството на своя автор, въпросът за евентуалното авторово намерение и изпълнеността му, въпросът за ролята на това творчество (ако то е по-голямо от рецензираната книга) в пиесата на местната литература, въпросите на жанра. Поставянето на книгата в средата на една дискурсивна традиция, анализ на темата й с оглед развоя на едно по-дълго литературно време. И, разбира се, най-важното - кое как е направено в книгата, къде мазилката не е стъкло, а прави тумбак, къде стената си е направо крива, къде стаите са прекалено големи или малки и т.н. И дали тази сграда върши работа и на кого. Разбира се, не е без значение нито че "Виена" е дебют, нито че авторът й живее в Копенхаген и в журналистическото между градове, храмове, версии и транспортни средства, нито ситуацията с романа в големите литератури днес, нито кризата на българския роман и на българския прозаически опит изобщо. В книга като "Виена" има много отлагания и именно те първи правят впечатление. Дори и да не знае, че Антони Георгиев е западноевропейски журналист, writer, публицист, а това днес означава и антрополог, полеви изследовател, който наблюдава по задължението на професията различни форми на дивачество и етикеция, читателят несъмнено забелязва колко уютно се чувства в ролята на журналист разказвачът. Една рамка може би. Така поне очакваме от белетристиката, художествената измислица. Но във "Виена" има толкова много кърпеж в журналистически стил, че неизбежно се питаме дали любовта/омраза към тази професия не е централният мотив на романа. Защото той наистина много силно конкурира основния сюжет. Така както мнозина съвременни писатели от 60-те насам започнаха да пишат повече за това как пишат и за (без)полезността, ужаса, двусмислеността на писането и на акта на предаване на опит с думи, други превърнаха в проблем номер едно медиите и по-точно медиалността. Като казвам съвременни обаче, имам предвид главно небългарски. Антони Георгиев издаде романа си на български, но това не е текст, който можем да разпознаем - тематично, композиционно, стилово - като български. Затова и пасажът, в който за Бог се говори като за медиен критик, може да бъде разпознат само ако го видим като стоящ извън родната белетристична традиция. Журналистът на "Виена" няма нищо общо с онова, което определяме с това име тук. Така както няма нищо с "тук" темата за Холокоста. И както има много малко с "тук" темата за фундаменталната проблематичност на отношението жертва - палач. Както с "тук" на практика не е съотносима темата за един пропусклив свят, Европа без граници - така, както е описан континентът в романа. Откъм България това са все неща, обвити в мъгла и мрак. Темите на "Виена" изобщо са преводни екзотични теми и единствено способността на читателя тук и сега да ги изследва, да се заинтересува от тях може да внесе оценка. Но какъв е той все пак, гръбнакът на романа? Това е една боготърсаческа история, поне такава става все повече и повече с хода на разказа. И като съвременна боготърсаческа история, тя е иронична. Бих си позволил да я определя дори като полостъровска. Един виенски зъболекар, практикуващ във Виена, евреин, колекционира класическа музика и... нацистки предмети. И както е логично за един роман, в ловуванията си из антикварни дупки героят попада на страшно свидетелство, което го кара да извърши серия от пътувания, да потъне в монтажни експерименти с любимата си музика и накрая да се оттегли от света в едно остъровско-вендерсовско вечно скиталчество. Покрай това майсторски са разказани неоготическата история на една еврейка в лабораторията на д-р Менгеле в Аушвиц, както и авантюрната биография на самия д-р Менгеле. Всичко това, обрамчено от наблюдаващия и изслушващия героите агент на читателя в романа - един журналист. Трябва да призная, че като конструкция романът не прави изключение от вече налагащата се и в българската литература постмодерна дискурсивност - относително свободно свързани пасажи, подчертаващи недоверието в цялостния опит, в завършената визия. Идеята е да имаме гледки и преживявания от различни места, които да разпускат възела на основния разказ. И тук Антони Георгиев се е справил относително добре. То тук не се и изисква кой знае каква техника. Големият успех на Антони Георгиев обаче се състои в това, че за разлика от връстниците си, той е избрал значима, възвишена тема. Че вдига доста високи топки, които биха затруднили всекиго и които са истинското предизвикателство за прозата. Способността да ни въвлече в проблема за нацистките научни експерименти или за ксенофобията, така типична за Европа и днес - при това в повечето случаи умело, с вещина на разказвач. Ако не знаех, че е дебютна книга, никога не бих се усъмнил, когато я чета. Нейната зрялост е изключително нетипична за съвременната българска ситуация в прозата. И я превръща в несъмнен фаворит сред книгите на тази година. Недостатъците се крепят, струва ми се, на липсата на коректив за подобна книга. Антони Георгиев определено е набирал скорост с хода на писането и това личи. Не е изпипал стила и то главно с оглед прекалените публицистични отклонения, които не носят достатъчно дълбочина, но за сметка на това дразнят с откровената си обяснителност. В това число ще спомена и особено неприятните места, в които разказвачът разяснява какви са българските митове, история, география като в популярен гид за чужденци. Дребно, но нагледно доказателство за прохождането на Антони Георгиев в прозата е дори изборът на заглавие. Наистина "Виена" е далеч по-двойно и тройно кодирано от "Европа, Европа", както романът се наричаше в журналната си публикация в списание "Сезон" (есен 2000), но си остава все тъй нравоучително алегорично. Импликациите му са все тъй изброими и тежко предвидими. Що се отнася до отпратките към Пол Остър, с които книгата изобилства, те също са свидетелства за летвата, която авторът си е поставил. Не е добре, че и ние я виждаме, губи се магията, но пък поне знаем, че е на достатъчна височина.

Йордан Ефтимов


Йордан Ефтимов (1971) е старши асистент по теория на литературата в Нов български университет, София. Член на редколегията на "Литературен вестник" от есента на 1993 и до края на 1997 г. Автор на около 30 научни статии и над 100 рецензии.
Антони Георгиев.
Виена
.
Роман.
Изд. Дружество Гражданин.
2000.