Текстът като гравитация
Първият вариант на "Виена" срещнахме в списание "Сезон" (Есен' 2000) със заглавието "Европа, Европа".
Показателна колебливост на текстовата идентификация: най-напред е континент, после град; в своя първи вариант започва: "Аз се казвам Антони Георгиев. Или може би не се казвам така. Може би се казвам Георги Антониев? Или Георги Георгиев?", а в своя втори: "При първата ми среща с Алберт - помня деня много добре (макар да не мога да се сетя дали годината беше 1991 или 1992, или може би 1993), тъй като читателите на вестници бяха шокирани от разпространените за пръв път подробности за жестокостите в сръбските лагери в Босна - аз бях в очевидно неизгодната позиция". Ала в същото време: показателна стабилност на текстовата колебливост - в "Сезон" относно името, в книжното тяло - относно годината. Ясно, ще кажат проницателните, похват на разколебаване на действителността, на превръщането й в неустойчивост, в мъгла, в майа - нека се изразим по староиндийски - нещо, което в епохата на постмодерното не е нито странно, нито изненадващо. Обаче мнение, основано на пропуск, на недовиждане, на неотчитане - защото разколебана е не действителността сама по себе си, а фикционалната действителност; нестабилностите, неустановеностите, разлюляванията са не спрямо реалното, а спрямо иреалното, въображаемото, докато в същото време реалното си кротува в най-кристална форма, като материал, който е най-чиста проба проверен и доказан - събитията в Босна, събитията в Аушвиц, събитията в България - всички са се случили, всички са били факт. На фона на стабилното истинско се (само)гради нестабилното измислено; следователно не историческата фикция, а авторовата фикция е подложена на съмнение, тя вече не е категоричната действителност на пишещата воля, а е изплъзваща се виртуалност, над която вече тя няма сила и власт. Релацията автор - фикция, писател - "художествена измислица" е разколебана, дезориентирана, малодушна; текстът е излязъл извън контрол и изглежда няма автор, който да го озапти.
Алберт, героят на "Европа, Европа" и "Виена", също не може. Което ще рече, че сюжетът на цялата разказана ни история е за това как един човек не успява да се справи с четенето, как желанието му за екзистенциална херменевтика го води до екзистенциална фаталност. Текстът е по-силен от героя, целият опит той да бъде обуздан, да бъде вкаран в рамки и обязден, търпи крах. И след като четенето не може да изиграе функцията си на контрольор, на стриктен нормо-пазител, на пъдар срещу неустановеното, Алберт излиза извън себе си. Но това излизане е случай не на изстъпление, на слабост, несъумяла да понесе тежестите на прочита, а е единствено възможният начин да се продължи проследяването на текста, да се постигнат криволиците и подмолията му.
Накратко, значи да се постоянства в четенето, защото всяко истинско четене е излизане извън себе си.
"Виена" е разказ за херменевтиката и за това как в един момент тя така може да обземе съществото ни, че нищо друго извън нея да не ни се струва важно. Но херменевтика, която е закована, предопределена, ние единствено четем, но не ръководим прочита, напротив - прочитът ръководи нас. Херменевтиката като сакралност, като веднъж завинаги даден свещен текст, който ако не прочетем правилно, сме загубени. Алберт е тъкмо в тази неизгодна позиция: неговото четене е не интерпретация, а истина; ала всяко задълбаване в истината, знаем, значи екзистенциално-онтологически поврат, значи преобръщане на житието с хастара навън, при което нито можеш да познаеш собствения си досегашен живот, нито пък досегашния себе си в него. Но това значи също, че всяко четене е следствие, че текстът винаги го предшества, следователно не ние го разкриваме, той се саморазкрива по свои си собствени закони - така природни и неумолими както гравитацията. Ние не можем да влияем върху неговото разгръщане, сме само потърпевши на това разгръщане, сме Албертовци, целият живот на които се оказва изграден върху някаква фалшива представа за идентичност. Всяко четене, всяко херменевтично усилие разкрива тест по необходимост собствената ни фалшива представа за идентичност; ние се оказваме не тези, които сме си мислели, че сме, а някакви съвсем други, абсолютно непознати. Но не за другите, а за себе си; другите продължават да ни налагат с погледа си убеждението, че сме предишната същност, ние обаче вече до болка добре сме познали, че сме вече някаква съвсем непозната тям и нам различност.
Текстът е свършил своята коварна работа, променил ни е до неузнаваемост и единственият начин да заживеем в съгласие с тази неузнаваемост е да избягаме от тия, които не ни провиждат наедно с нея, а настояват, че я няма, че тя не съществува. Когато идентичността е изгубена, изгубена и погубена е всяка предишна установеност.
Из/по-губен си и ти самият, Аз-ът, който някога си бил и в чиято черупка си се чувствал комфортно. Всяко истинско четене е дискомфорт.
От всичко казано дотук следва, че "Виена" може да бъде написана (и е написана) от човек, сменял идентичностите като дрехи - емигрант, скитник, номад. От човек, пред когото въпросите за това Кой е?, Какъв е? са заставали в най-крещящ вид, с най-упорито настояване за отговор. И може би понеже не са открили своите отговори, правят възможно и наложително писането на "Виена". Тя е опит за отговор, но отговор, който не е докрай такъв. Защото ни дава да разберем, че всеки опит за изясняване на идентичността разколебава самата идентичност, че всеки акт на търсене на стабилност всъщност води до по-голяма нестабилност. Нито Алберт Коен е Алберт Коен, нито Антони Георгиев е Антони Георгиев. Те просто са: първият - читател, а вторият - писател на един текст, който ги е употребил, за да заяви в крайна сметка себе си и своята абсолютна власт. И с това да постанови, че никой няма сили да се бърка в природните закони на неговото битие. А сбърка ли да го направи, ще бъде проклет от случайността. Или от гравитацията, което е все същото...

Митко Новков

Митко Новков (1961) е автор на книгите "Изядената ябълка" (1999) и "БАРТвежи" (2001). Литературен критик и публицист, той е и телевизионен наблюдател на в. "Култура".