Дебют и традиция

Първият роман на Теодора Димова, досега известна единствено като авторка на пиеси, още на пръв поглед обещава да бъде събитие в най-новата ни литература. Той щастливо съвпада със самото начало на новия век, но всъщност е още по-интересен като потвърждение за реалността на една нова традиция, изпъкнала през 90-те години с книгите на Емилия Дворянова и крехко отекнала в романа "Сутрешни залези" на Ангел. Г. Ангелов. В полето на тази традиция вече можем да дефинираме някои общи ефекти като алегоричния реализъм на повествователното изображение, психологизъм на алтернативното преживяване, богато напластена символика на културни значения от различни цивилизационни пластове, магическо преплитане на темпорални явления и зависимости, синкретизъм на изкуствата - между които живописта и музиката придобиват силно конструктивно присъствие, сложна и донякъде декоративна постройка на сюжетната цялост, конструиране на стила чрез лабиринтообразно налепване на разнородни фрази, почти приключенска страст в търсенето на алюзии с други текстове, с друга и своя литературност...
Романът на Теодора Димова е композиран в кръг. Той започва с края на фабулата и след това, през причините за събитията, още веднъж върви по неизбежната логика на тяхното случване - точно като известната фигура на митичния уроборос: змия, захапала опашката си. Както в предисторията на човешкото мислене, така и сега уроборосът означава мистиката на синхронното случване в кръга на вселената, преливането на всички крайности в общата причина на тяхното съществуване, идеята за циклично възвръщане на някакви архаични модели. Със или без съгласието на своята авторка романът "Емине" настоява да бъде разбиран от фокуса на способността си да бъде алегорична картина на човешкото битие, кодирано в образа на главната героиня - Яна Илинда или Емине.
Екзотиката на имената в книгата (както и самата игра на имена, на способността да се именува неназовимото) се опитва да свърже различни пластове и генеалогични модели на културното преживяване. Тя изглежда част от един много по-обширен проект за реализация на символното внушение, в който можем да включим още много неща като например магическата алтернатива на живописния (принадлежащ на живописта) език, ониричното преживяване (липсва ясна граница между съновидение и будна действителност), профетичният аспект в поведението на героинята...
Психологизмът на книгата е плътно вписан в традицията, за която вече говорих - на границата между реалностите на човешкото битие; в процепите между спомен и настояще, между видение и действителност; между архетипа и злободневния бит. Както "Passion или смъртта на Алиса", както "Сутрешни залези" - това е книга за Душата на човека, за нейната история, която е лишена от историчност, а притежава свръхисторически, надвремеви характер - колкото история, толкова и онтология на Душата. Едва ли случайно и при тримата автори Душата е образ в женски род; не на последно място, защото именно "женски" характер притежава стереотипът на патриархалната идея за душевна чувствителност. И все пак, извън крехката традиция от края на ХХ век, трябва да споменем, че "Емине" е силно задължена на една друга книга, на един странен за своя тоталитарен контекст роман - "Бариерата" на Павел Вежинов.
В опит да резюмирам текста на Теодора Димова може би трябва да кажа, че това е книга за невъзможната възможност на човешките отношения - между родители и деца, между мъжа и жената (идеята за приятелство тук просто липсва; приятелството очевидно не се усеща с архетипен характер). Връзките между хората се случват действително само в някаква абсолютна реалност, достижима през праговете на граничните състояния - в болестта, в съня и бълнуването... Социалната реалност на ежедневния свят е тъжно разфокусирана алтернатива на истинската, на магически архетипната човешка реалност. Срещата между двете реалности е колкото неизбежна, толкова и трагично неосъществима. Идеално роден в света на вечните стойности, човекът е драматично обречен да страда в своята собствена непостижимост (в това, разбира се, е неговата красота, която единствена заслужава да бъде изписвана), затегнат в мрежите на всички действителни светове, които е принуден да обитава. Любовта, родителството, детството... са само роли на абсолютно човешкото. Всъщност това дали ще бъдат изиграни добре или зле, не може да промени нещата. Докато играе живота, Душата винаги ще копнее да бъде у себе си, в синкретизма на някаква архаична предвечност, където всички роли са слети в божествена пълнота.
И непременно би трябвало да кажа нещо за езика на книгата, колкото и да не ми стига вече мястото. Това е новороденият в българската литература език на удоволствието; струящи фрази с лабиринтообразен характер, втечненият синтаксис на огромните изречения... Стилът не е така чувствено бароков, както при Емилия Дворянова, по-скоро целенасочено изчистен до умението на думите да значат самостоятелно валидни неща. Акцентът е преместен от умението на словото да увлича, да повлича удоволствието от четенето към странното съчетание между удоволствие и логика, неосъзнат трепет и здрав смисъл. Наистина рядко се среща толкова убедителен дебют, и то в един много труден за българската литература жанр, какъвто е романът.

Милена Кирова







Думи
с/у думи





Теодора Димова. Емине.
ИК Жанет-45.
Пловдив.
2001