Варненско лято
На финалната права на "Варненско лято", от 9 до 16 юли, концертите, включени във фестивала бяха главно камерни - както по отношение на жанра, така и на публиката в залите. На 9 юли концерт изнесе пианистът Лазар Берман. Роден през 1930 година, Берман има няколко ярки прояви, открояващи се в кариерата му. През 1976 - триумфален дебют в САЩ, концерти в ООН с Антал Дорати и Националния симфоничен оркестър, концерти с Бърнстейн и Нюйоркската филхармония, с Ойген Орманди и Филаделфийския оркестър, многобройни рецитали в Карнеги Хол в Ню Йорк. В Европа е концертирал с Клаудио Абадо и Лондонския СО в Ройъл Фестивал хол - Лондон, и с Карло Мария Джулини и Виенския симфоничен оркестър, изнасял е концерти в Париж, Монако, Бон, Хамбург, Осло. Осъществил е над 30 записа с най-големите световни звукозаписни фирми и е носител на множество ордени и отличия.
Естествено беше биография като тази на Берман, съчетана с програма, включваща Шуберт, Соната си бемол мажор, посмъртен опус, и Мусоргски - "Картини от една изложба", да привлече в залата много любители на клавирното изкуство. За съжаление се оказа, че те трябва да се задоволят само със славата на едно вече "бивше" величие. Гостуването на Лазар Берман поразително ми напомни едно друго, предишно "Варненско лято", когато публиката се беше стекла в Драматичния театър, за да посети концерта на една друга "бивша" световна звезда - цигуларя Руджиеро Ричи, също вече в заника на кариерата си. Не зная дали това е практика на фестивала, или просто самите изпълнители, идващи тук да водят майсторски класове на международната лятна академия, решават междувременно и да си припомнят славното концертно минало и самите те да посвирят още веднъж пред публика... Лично за мен имаше нещо тъжно и същевременно трогателно в концерта на Лазар Берман. Един самотен, все още достолепен, но вече много уморен и поддал се на тежестта на годините "патриарх на пианото", който свиреше и си припяваше на глас - сякаш бе сам в дома си и репетираше. Той подсъзнателно се пазеше от по-бързи темпа и сам си наложи един, бих казала, предпазлив интерпретаторски стил - за съжаление неподходящ за творба от ранга на "Картини от една изложба". Това сякаш беше един прощален разговор между музиканта и неговия инструмент, нещо споделено насаме само между тях, което аз неволно бях подслушала, и от което се чувствах още повече "не на място"...
Концертът от 10 юли беше пълна противоположност. В залата на Художествената галерия така кипеше, че чак "преливаше" от младост и жизненост. Виновници бяха двамина млади музиканти, допаднали си по темперамент и репертоарни предпочитания, и решили да се обединят в едно малко необичайно дуо: виолончело и китара. Виолончелистът Пламен Саманджиев, роден в Русе и завършил Музикалната академия в София при професор Здравко Йорданов е специализирал във Виенската консерватория и от 1993 г. започва международната си кариера като солист и камерен музикант във Виенско концертно дуо (чело и китара) и "Виенски концертен квинтет, с който реализира много концерти и 4 компактидска. От 1999 свири с китариста Алфредо Гарсия, с когото се представи и сега пред варненската публика.
На този концерт всичко беше в изобилие - темперамент, емоции, смях и атрактивност; аплодисменти, цветя и... непоносима горещина, подсилвана от светлините на прожекторите. Не достигаше може би малко интонационна чистота и прецизност, но въпреки това публиката остана много доволна, защото програмата беше изградена от творби на Гранадос, Вила Лобос, Федерико Морена Тороба и Астор Пиацола. Имаше дори и една Соната "Арпежионе" на Шуберт - като самотен класически остров в това море от южни страсти, танга, интермеци и бахиани. А като добавка прозвуча и "бис" - тангото "Ревност", с което възбудата в залата достигна връхната си точка.
Отново виолончело, но този път в доста по-академичната комбинация с пиано, звуча и на следващата вечер. Изпълнителки бяха две чаровни дами - виолончелистката Ксения Янкович и пианистката Ружка Чаракчиева. Великолепни музикантки, обединили качествата си по един прекрасен начин, макар и с една-единствена репетиция преди концерта. Ксения Янкович е от сръбско-руско семейство на музиканти, 9-годишна дебютира с Белградската филхармония. Носителка е на награди, в момента се е установила в Германия и свири с оркестри като Лондонската филхармония, радиооркестрите на Берлин и Копенхаген, Унгарската филхармония, Московски симфоници и др. Изнася рецитали, свири и съвременна музика, като някои от композициите са написани специално за нея.
Великолепен тон, перфектна техника, тънък усет за стил - тези основни качества на Ксения Янкович, съчетани с невероятната чувствителност и ансамблов усет на Ружка Чаракчиева, превърнаха вечерта в триумф, а концерта - в централно събитие на седмицата. Бах, Сюита -1 за соло виолончело в G dur, Шуберт - соната "Арпежионе" и Брамс - Соната оп. 38 в ми минор се оказаха недостатъчни за ненаситните слушатели, които викаха "Браво" и искаха още и още. Бяха изпълнени и три биса - Вокализ от Рахманинов и две пиеси от Де Файя. Сигурна съм, че този концерт ще се помни още дълго - и от публиката, и от самите изпълнителки.
На 12 юли в салона на Драматичния театър с музика от Бах, Бетховен и Брамс се представиха цигуларят Георги Бадев и пианистът Божидар Ноев. Програмата на този концерт беше своеобразна панорама на сонатите за цигулка и пиано в творчеството на тримата "велики Б". Прозвучаха соната -6 в сол мажор от Йохан Себастиян Бах, Соната -9 "Кройцерова" от Лудвиг ван Бетховен и Соната -3 в ре минор от Йоханес Брамс. Един концерт без особени изненади, традиционно приятен - както поради популярността на творбите, включени в програмата, така и заради авторитета на самите изпълнители - отдавна утвърдили се и като солови музиканти, всеки със своята самостоятелна изпълнителска и преподавателска кариера, и като партньори в това дуо, познато и обичано от българската публика. А проф. Бадев предостави хонорара си за този концерт като дарение на ММФ "Варненско лято".
Следващите две вечери - 13 и 14 юли - преминаха под знака на музиката на XX век. Младият австрийски пианист Готлиб Валиш (роден 1978) бе акцентирал в програмата си на творби от Антон Веберн, Пиер Булез и Рихард Щраус. Той изпълни и две Бетховенови пиеси - Фантазия опус 77 и Вариации "Ероика". Подобен "контрастен" подбор на репертоар, който не само че не е рядкост, но дори напоследък се налага и като практика по европейските сцени, се оказа не особено печеливш на Варненска територия. Публиката в залата бе малобройна и намаля още повече след първата част на концерта. Това като че ли понамали ентусиазма на изпълнителя и придаде известна студенина на интерпретацията му, все пак нелишена от зрялост и прецизна техника. Готлиб Валиш е млад музикант, но вече със солиден "актив" зад гърба си. През 1995 той става първият пианист в историята на Международния конкурс по пиано "Наградите Стравински" в Илинойс - САЩ, който печели и четирите най-високи награди: Първа награда и три специални награди - наградата "Йозеф Хайдн", наградата "Игор Стравински" и "Гран При Иво Погорелич". През 1996 печели първа награда на конкурса "Елена Ромбро Степанов", където е най-младият участник, през 1997 е лауреат на фондация "Дьорд Цифра" във Франция, а през 1999 е най-младият финалист на клавирния конкурс "Кралица Елизабет" в Белгия.
Готлиб Валиш концертира много активно в Европа, САЩ, Хонконг, Средния изток, Африка... Издал е 3 компактдиска със солови изпълнения на музика от Моцарт, Хайдн, Шуман, Брамс, Рихард Щраус, Ханс Пфитцнер и Игор Стравински. Сега сред страните, в които вече е свирил, се нарежда и България, за която той твърди, че с удоволствие би я посетил отново.
Интересно преживяване за публиката беше представянето на ансамбъла от Великобритания "Греъм Фиткин груп". Това са десетина симпатични млади музиканти, всеки от които със собствена творческа биография и отделна изпълнителска кариера. През 1996 година се събират, за да свирят музика, която всички харесват. Техен ръководител и диригент е Греъм Фиткин, чиито творби съставляват голяма част от репертоара на групата, но далеч не го изчерпват. "Греъм Фиткин груп" свири още музика от Янис Ксенакис, Арво Пярт, Лорънс Крейн... Тези великолепни музиканти, ентусиазирани и разкрепостени, бяха като свеж полъх. Естествени и непретенциозни, отхвърлили всякакви ограничения и клишета (включително и по отношение на облеклото!), те свиреха с видимо удоволствие и успяха да предадат въодушевлението си и на публиката. А напечатаните програми за концерта, които включваха любопитни разяснителни бележки по отношение на всяка една творба и историята на създаването й, бяха толкова детайлни, че дори имаше указания по отношение на времетраенето на пиесите. И макар че атмосферата, която цареше в залата, по-скоро напомняше репетиция на някакъв съвременен театър на абсурда, концертът премина при изключително голям успех.
Фестивалът "Варненско лято" приключи "неофициално" с концерта на Софийските симфоници под диригентството на Оливър Гилмор (Великобритания). Бяха изпълнени увертюрите към оперите "Набуко" и "Силата на съдбата" от Джузепе Верди, Концерт за две цигулки и оркестър от Михаил Пеков (със солисти небезизвестните Ангел Станков и Йосиф Радионов) и... Симфония -4 от Йоханес Брамс. Доста странно, но не и изненадващо за този състав е такова съчетаване на творби, всяка една от които сама по себе си има достатъчно качества и би заела достойно мястото си в една по-друга програма. Явно Оливър Гилмор бе заложил на популярността на цигулковото дуо Станков - Радионов, които пък от своя страна вече отлично познават условните рефлекси на публиката и не пропускат да се възползват от тях. Концертът премина по познатия сценарий, отработван многократно не само във Варна: ефектни жестове към залата, театрално изпълнени бисове, демонстриране на кавалерско отношение към по-нежната половина от оркестъра... На концерт като на концерт! Или може би - на фестивал като на фестивал?

Аделина Александрова