Дискурсната етика като проект
Рецензираният сборник е етап от разгръщането на една интелектуална традиция, породена и грижливо поддържана от Дома на науките за човека и обществото (София) в сътрудничество с такива европейски институции, като Ecole des Hautes Etudes en Sciences Sociales (Paris) и Kulturwissenschaftliches Institut im Wissenschaftszentrum Nordrhein -Westfalen (Essen). Технически тя се развива под формата на годишни международни конференции, центрирани около делото на значими европейски мислители, а съдържателно стимулира интердисциплинарния диалог върху проблеми, които най-общо могат да бъдат резюмирани в израза "саморазбиране на съвременното общество". За да оправдаем названието "традиция", достатъчно е да споменем вече проведените конференции, структурирани около творчеството на Пол Рикьор (1997) и около мисловния свят на Макс Вебер (1998), както и наличието на ядро от постоянни участници, независимо от иначе отворения характер на дебатите.
Около Хабермас. Нормативността в модерните общества и идеята за справедливост е отглас от третата международна конференция "Между фактите и нормите. Основи и функциониране на демокрацията в комплексните общества" (1999 г.), посветена на Юрген Хабермас. Един пасаж от въведението към книгата на Хабермас "Faktizitaet und Geltung" ще даде представа за нагласата, очертаваща най-общата перспектива на сборника (многозначително е, че този пасаж е цитиран одобрително и от Джон Ролс, представител на "конкурентния" политически либерализъм, в спора му с Хабермас): "Теорията на дискурса се опитва да редуцира това саморазбиране (на едно универсалистко морално съзнание) по начин, позволяващ на присъщите му нормативен смисъл и логика да се съпротивяват на научния редукционизъм и на естетическите асимилации... След един век, който повече от всеки друг ни даде познание за ужаса на наличното неразумие, са разрушени и последните останки от есенциалистка истина в разума. Всъщност модерността, съзнаваща понастоящем своята случайност, зависи толкова повече от процедурен разум, т.е. от разум, който подлага сам себе си на проверка. Критиката на разума е негово собствено дело: този кантиански двоен смисъл се дължи на радикално антиплатонисткото прозрение, че не съществува нито по-висша, нито по-дълбока реалност, на която бихме могли да се позовем - ние, които откриваме себе си вече ситуирани в нашите лингвистично структурирани форми на живот".
Идеите на Хабермасовата дискурсна етика са интегративен фокус на сборника в трояк смисъл. Най-напред те са предмет на по-широки интерпретативни изследвания, към които можем да причислим студиите на Стилиян Йотов "Хабермас и перспективите за едно постметафизическо обосноваване на справедливостта", на Димитри Гинев "Постнационалната констелация в херменевтична перспектива", на Ханс-Клаус Койл "Субективност и интерсубективност. Към понятието свобода у Кант и Хабермас", на Димитър Зашев "Спирки по пътя на трансформацията на критическата теория до теория на комуникационния акт. Хабермас като историк на философията", както и "репликата" на Жан-Марк Фери към Хабермас и към Карл-Ото Апел "Може ли законът на най-убедителния аргумент да важи като морален закон?".
На второ място бих обособил група статии, оттласкващи се така или иначе от Хабермасиански теми и ориентирани към диагностика на посткомунистическата ситуация ("Състояние на шемет - посткомунистически напрежения между фактичност и нормативност" на Ивайло Знеполски и "Университетът между фактите и нормите" на Александър Кьосев) или по-общо към изследване на напрежението между фактичност и нормативност в контекста на съвременната демокрация ("Ситуацията на модерния човек: привилегии, терор или администрация" на Хайнц Висман, "Делиберативната демокрация" на Георги Фотев и "Границите на неморалното право" на Роберт Алекси).
Третото, поддаващо се на условно отграничаване структурно равнище включва текстове, обсъждащи предизвикателствата на глобализационния прелом към разбирането на модерната демокрация (проблемно поле, което е в центъра на вниманието на Хабермас през последните години): Паул Михаел Лютцелер, "Една мултикултурална европейска идентичност: исторически перспективи"; Рихард Мюнх, "Диалектиката на отваряне и затваряне: от национален към наднационален и глобален ред"; Хауке Брункхорст, "Парадокси на глобализацията. Двойният проблем за включването на модерното общество".
Своя самостоятелна ниша в сборника заема студията на Пол Рикьор "От морала към етиката и етиките". Като казвам това, имам предвид дългия и сложен мисловен път на автора към разгръщане на собствена херменевтика на себестта, намерила най-красноречив израз в книгата му Себе си като друг, където проблематиката на себестта се развива като отговор на четири "Кой"-въпроса: Кой говори?, Кой действа?, Кой разказва?, Кой е субектът на морално вменяване? Тъкмо с отговора на последния въпрос е ангажирана т. нар. от Рикьор "малка етика" в рамките на споменатия труд, а самият той разглежда текста си в настоящия сборник като един вид "пренаписване" на "малката етика". От друга страна обаче аргументацията на "малката етика" кристализира от интензивен диалог, особено с Карл-Ото Апел и с Юрген Хабермас, като критичният патос по отношение на дискурсната етика е насочен (по думите на Рикьор в девета глава от Себе си като друг) срещу реконструктивната "стратегия на прочистване", която "обезсмисля контекстуалното опосредяване". В този смисъл можем да разглеждаме текста на Пол Рикьор като продължение на дебата му с Хабермас чрез отчитане на едно двойно контекстуализиране на моралните норми - веднъж в желанието (при т.нар "фундаментална" или "предшестваща" морала етика) и втори път в практическото решение, опосредено от "регионалните етики", които преинтерпретират и придават всекидневна "видимост" на "фундаменталната" етика. И заедно с това можем да го обособим като своеобразен втори център на сборника.
Във формираната от Рикьор ниша повече или по-малко попада статията на Ханс Йоас "Ценностен плурализъм и морален универсализъм" със стремежа си да анализира напрежението между универсалистката концепция за морала и схващането за случайния произход на ценностите, две концепции, обединени в етиката на прагматизма. Тук контекстуалното приземяване се осигурява от креативността на етическите действия, които обаче, тъкмо защото са по необходимост социални, поставят в отношение на допълнителност (не и на подчиненост) гледната точка на "справедливото" и ориентациите на "доброто". Справедливото, според автора, като просто една от перспективите в ситуацията на дееца, представлява "универсално сито на нормите" (Рикьор), през което преминава "ситуативната ревизия на нашите цели", за да не "дегенерира в произвол".
Що се отнася до първия център (при цялата условност на представеното от мен структуриране), той има своя конкретен образ в статията на Юрген Хабермас "Демократичната правова държава - парадоксално свързване на противоречащи си принципи?". Тя е вариация на тема, обстойно анализирана в Faktizitaet und Geltung, Die Einbeziehung des Anderen и в Die postnazionale Konstellation, което ще рече, че става дума за проблематика, привлякла трайно вниманието на Хабермас през последните години. Има ли някакъв приоритет на обосноваването в отношението между "свобода на модерните" и "свобода на древните", между "народен суверенитет" и човешки права", между демокрация и правова държава? Не трябва ли да се търси "равенство в произхода" на двата принципа? За Хабермас това в крайна сметка е взаимното изискване между "воля" и "разум", което "може да се разгърне само в измеренията на времето - като самокоригиращ се исторически процес". Мнимият парадокс на отношението между демокрация и правова държава, придобиване на валидност на единия принцип единствено за сметка на другия, може да бъде разрешен според Хабермас в светлината на дискурсната теория чрез процедуралистко тълкуване на демократичното самоконституиране на конституционната държава, на акта на пораждане на конституцията и на постоянстването й като подлежащ на интерпретиране проект през поколенията с посредничеството на модерното позитивно право. Този процес се реализира в контекста на разединяване на монолитната морална автономия на частна и публична автономия в правната сфера, от което се извеждат и основните права на участващите в акта на пораждане, признаващи се взаимно за носители на субективни свободи ("адресати на правото"). И заедно с това, за да могат да закрепят и занапред практиката си на самоопределяне, те трябва да се самоовластят в качеството си на носители на права за равно участие в политическото законодателство ("автори на правото"). Първоначалното формиране на "статусен ред", определящ участниците като носители на субективни права, е ресурс, от който се ползват политическите права, но политическите права от своя страна влияят върху оформянето на субективните права, без тях те няма как да придобият конкретно съдържание. По този начин, както показва Хабермас, "взаимната зависимост между правовата държава и демокрацията става очевидна в отношението на допълване между частна и гражданска автономия: всяка от двете се подхранва от ресурси, които те предоставят една на друга". Ако леко модифицираме една критика на Хабермас към Джон Ролс, можем да кажем, че конструирането на подобна "първоначална ситуация" позволява публичната употреба на разума да придобие характера на действително упражняване на политическа автономност, а не на средство за "ненасилствено съхраняване на политическата стабилност", при което конституцията се схваща като проект, позволяващ на съответно следващо законодателство да пренаписва системата от права, съобразно актуалните обстоятелства. Нещо повече, това тълкуване отчита погрешимостта на процеса на осъществяване и възможността за самокоригиране чрез критически прочит на историята на конституцията, стига по-късните поколения през дистанцията на времето да разпознават проекта като "същия" и да го преценяват от перспективата на учредителите.
Позволих си малко по-обстойно (макар и по неизбежност схематично) представяне на тезата на Хабермас, защото, струва ми се, тя показва как бихме могли да разглеждаме самата дискурсна теория като проект, осъществяващ се в динамична аргументативна среда и изпробващ възможностите си в една бързо променяща се социална практика; като проект, позволяващ пренаписвания и вграждания на чужди перспективи в процеса на своето развитие. Впрочем самият сборник предоставя подобна аргументативна среда. Така например Димитри Гинев поставя на обсъждане проблемите, на които се натъква теорията на Хабермас в ситуация на умножаване на "рецесивни (субкултурни) жизнени светове" и по-общо възможността да се удържи идеята за делиберативна демокрация в контекста на мултикултурални общества. Подобни предизвикателства в социологически план откроява в статията си и Рихард Мюнх. Жан-Марк Фери, разглеждайки случая с аргументирането на смъртното наказание, демонстрира необходимостта от разширяване на регистъра на дискурсната етика чрез включване на еспресивния наратив, "като изразяващ най-отблизо идентичността на личностите, а следователно и призива им да бъдат признати". Ивайло Знеполски от своя страна съпоставя перспективите на Хабермас и на Джон Ролс в контекста на едно "несвикнало със свободата" (ако модифицираме един често повтарян от Хабермас израз) посткомунистическо общество. Роберт Алекси предлага радикализиране на напрежението между морал и право (обсъждано от Хабермас в "Faktizitaet und Geltung"), като използва известната формула на немския юрист Густав Радбрух относно конфликта между справедливост и правова сигурност, за да дискутира двата ключови случая на юридическа саморефлексия върху миналото на неправовата държава в Германия - върху правните системи на националсоциализма и на Германската демократична република.
Озаглавих рецензията си "Дискурсната етика като проект", с което се поставя несъмнен акцент върху откритостта на Хабермасовата концепция, върху способността й да се самообновява в своето развитие. Заедно с това в идеята за проект присъства едно нередуцируемо теоретично начало. В хода на разгръщането на всеки мощен проект внимателният наблюдател може да стигне до изводи както за качеството на социалната практика, към която е координиран проектът, така и за потенциите му да се самовъзпроизвежда; но също и за пунктовете на разрив с тази практика (границите на теоретичното). Безспорно достойнство на рецензирания сборник е, че дава богати възможности за размисъл във всички тези посоки.

Кольо Коев



Около Хабермас. Нормативността в модерните общества и идеята за справедливост. Дом на науките за човека и обществото. София. 2000.