17 юни
на Симеон Сакскобургготски
"Хегел отбелязва някъде, че всички велики световноисторически събития и личности се появяват, така да се каже, два пъти. Той е забравил да добави: първият път като трагедия, втория път като фарс". Ако продължим това положение, с което започва знаменитият анализ на Маркс "18 брюмер на Луи Бонапарт", то може да придобие за България след 17 юни 2001 г. следната форма: понякога музикалният фон е чалга, понякога - симфония. Независимо дали зад трагедията звучи чалга, а зад фарса - симфония, все имаме буфонада.
С това естетико-историческо допълнение може да се запълни категориалната рамка на случващото се у нас, което кулминира в историческия 17 юни. Очевидно тя ще е и рамката на този опит да се осмисли едно куриозно, почти идиотско в първичния смисъл на думата събитие, което - нека си позволя суетата на прогнозата - ще бъде равноположено със символните дати на т. нар. преход към демокрация и ще е начало - било буквално, било иронично - на "ново време" поне в близките 800 дни. Опитът исторически, политологически, социологически или етнопсихологически да се описва и осмисля непосредствено случващото се напоследък върви в жанра "транзитология", който даде и у нас работи, които имат несъмнен принос в разбиране на съвременната българска история. Ще спомена - от различни дисциплинарни, методически и политически позиции - "Българските преходи" на Искра Баева и Е. Калинова, "Политическият дебат и преходът в България" на Евгени Дайнов, "Какво става?" на Георги Найденов, "двата етажа" на Костадин Чакъров в оценките на Живков и преходния период, "Отвъд политическия театър" на Жан Виденов, спомените на Желю Желев за пребиваването му в "голямата политика", сборника "Медии и преход", съставен от Лиляна Деянова, Георги Лозанов и Орлин Спасов, както и някои социологически изследвания. Рядко обаче те имат и собствено теоретически характер, който да ги изведе извън обсега на онова, което Стефан Попов нарече оперативна политология и го противопостави на теологията (философията) на политическото. Вероятно защото не е имала и за цел извън описанието и приложното обяснение, никоя от тях не успя да предвиди начинa, по който ще се затвори кръгът на българския преход от държавен социализъм към демократично политическо устройство и свободен пазар.
Катастрофичните, оптимистични или неутрални сюжети изобщо не включваха намесата на такъв решаващ фактор, какъвто се оказа появата на една личностна харизма и на една архаична институция на фона на обществената умора и принципно недоверие към политическото действие. Бидейки всички политически, предпоставяйки един по-скоро желан, отколкото реален демократизъм, сюжетите изключваха намесата и на квазиприродни условия, полагащи като решаващи фактори именно политическо неравноправие по рождение.
Това вече е достатъчен повод да се обърне особено внимание на личностния момент в края на прехода, който започна именно със снемането на една друга личност, олицетворила държавния социализъм. (Забележително е, че единственият противопоставил се на смяната на Живков на прословутия пленум на 10 ноември, акад. Николай Ирибаджаков, мотивира гласуването си с това, че една партия, построена на личностен принцип, не бива да прави промяна в момент, когато няма подготвена личност. Трябва да отбележа, че Ирибаджаков, бидейки последователен марксист-ленинец, лично съвсем не обичаше Живков и семейството му.) Също така случилото се е достатъчен повод най-сетне да се организира и научно-прогностична институция, която именно със съчиняване на най-невъзможни сюжети би налучкала и адекватно политическо поведение за клиентите на възможните си продукти.
Че тези личности се случиха да са Тодор Живков и Симеон Сакскобургготски, тук ще е интересно най-вече в символичен план - като сивмоли и симптоми на институции на обществото и структури на обществените нагласи, дълбинни процеси и типови медийни реакции. Сигурно оттук нататък ще се радваме и на чисто биографично-психологически, семейно-династични работи, които ще описват кръста, саможертвата, илюзиите и надеждите на бившия монарх. Както Тодор Живков бе преоткрит и реабилитиран от Костадин Чакъров тъкмо в разгара на последната изборна кампания в книгата "От втория етаж към нашествието на демократите", така и Симеон II ще намери своя Стефан Груев, който ще опише обаче не "короната от тръни", а може би "из трънките на републиката". Ето защо чисто личностният момент в случая ще бъде оставен встрани, за да се съсредоточим преди всичко в обяснение на прехода между колебливото изчезване на Живков в началото му и колебливата поява на Симеон II в неговия край. За удобство на разбирането ще следвам принципите на една обърната телеология и ще привилегировам именно края, доколкото собствено той е знаменателен и привидната му неочакваност хвърля особена светлина върху интересуващия ни период. Казано иначе, периодът е интересен най-вече поради куриозния му изход, а не поради неочакваното му начало.
Най-общо 17 юни бележи край, съответно начало на различно състояние на обществото. Това нека не се приема в смисъл, че са изпълнени целите на българския преход от държавен социализъм към пазарно стопанство, демократично устройство на обществото и гражданско самосъзнание на индивидите, както и че той просто е завършил. Казаното само значи, че коренно са преформулирани основните цели и то може би в степен, която позволява да се говори и за тяхна подмяна. Също така изглежда, че това е съобразено с обективните дадености на обществото и с чисто субективен натиск, изразил се в просто нехаресване или неудържане на нарастващите изисквания за самостойност спрямо отделния индивид.
Несъмнено приказките за край не означават, че имаме напълно осъзнат процес, т.е. че при избора на 17 юни е имало пряк израз на реални и актуални интереси при всички онези, които дадоха своя глас за Националното движение Симеон Втори. Тъй като ще се спра по-обстойно на това в хода на изложението, нека продължа сега с мотивите за тази работа. Донякъде те са и нейни тези.
Както се каза, исторически 17 юни сигурно ще е една от по-особено отбелязваните в България дати на новия век, каквото и да се случи по-нататък. Освен завършек на поредния преходен период, маркиран от личностно присъствие под гребена на обществени процеси (подобни са например за Борис III 9 юни 1923, 19 май 1934, Априлският пленум от 1956 или Деветият конгрес на БКП за Тодор Живков) и от забележимо отсъствие на самото общество зад личността, тук просто имаме и историческият прецедент едно водено от бивш цар движение да спечели избори в република. На всичко отгоре това стана не в ситуация на драматични обществени сблъсъци, а в почти скучно, рутинно и все пак рязко и отмъстително като резултат гласоподаване. Сякаш под повърхността на спокойствието и търпението, които даваха отвън образ на страната като изключение сред сътресенията на Балканите, а на хората - като безкрайно адаптивни, са протичали същностни процеси, намерили израз в изборните резултати на 17 юни.
Разбира се, Симеон II и кръгът около него сигурно са ги уловили, за да се възползват от тяхната сила. Това далеч не убеждава, че тъкмо те са автентичните изразители на масовите нагласи. Защото една от особеностите на личностното присъствие в политиката е и да изкривява в представите си обществените тенденции, за да оправдава преди всичко собственото индивидуално поведение. (Дотолкова може да се говори и за политически морал). В този смисъл имаме работа с обичайна човешка суета, която несъмнено е налице под формата на саможертва за благото на народа. Дори с риск да бъда обвинен в плебейска подозрителност, вродена на третото съсловие така, както е вродено благородството на първото и благочестието на второто, бих казал, че суетата не е чужда и на най-царствените особи. Особено пък когато те се явяват на избори пред бившите си поданици с условието, че трябва да получат мощна подкрепа, за да снизходят до народа, комуто ще посветят 800 дни в усилен труд по убеждаването, че не е сбъркал в избора си. А "народът" изглежда осъзнаваше, че е бъркал няколко пъти; избирателите на Симеон все пак в мнозинството си бяха от онези, които редовно меняха вота при досегашните избори.
На 17 юни в мнозинството си този гласоподавател не сбърка; той оправда очакванията, заявени от Симеон на 6 април, и вероятно надеждите си да престане политическото противоборство по линията комунизъм-демокрация. Илюзия е да се мисли, че това противоборство бе решено окончателно; по-скоро то бе снето в стария хегелиански смисъл и премина на по-висока и принципна, неполитическа степен - тази на делегираната отговорност и признатата непълноценност. Това е симптом и за несъстояло се Просвещение.
На 17 юни България се записа от една страна с онези симпатични в изключителността си факти, привличащи вниманието сред обичайната и предвидима събитийност. От друга обаче внезапността и чудатостта на изборните резултати е достатъчно силна симптоматика за дълбинни процеси, способни да объркат каквато и да е предвидимост и надеждност на обществените нагласи. Те могат да се тълкуват и в режима на общественото вдетиняване, в гражданската непълнолетност. От това има няколко последствия, но едно, струва ми се, е най-важно. То вече се прояви.
Тъй като Балканският регион все е в състояние на ограничен държавен и политически суверенитет, а обществата - в станало естествено състояние на невменяемост и ограничена отговорност, изборният резултат в България укрепва това масово споделяно отвън мнение с впечатлителен вътрешен факт. Тези резултати като че ли са самоосъзнато приемане на натрапваните от т. нар. "международна общност" определения, които и днес могат да се препрочетат в "сериозните" коментари на българския случай. Някои от тях се преповториха и у нас. Сигурно те ще бъдат ориентири и за по-нататъшни оценки: било за охулване, било за превъзнасяне на процеса, тръгнал след 17 юни. Това, което е преди, надали ще се радва на значим интерес - просто защото принадлежи към близката история и преходност в един сам по себе си преходен период. В него ще потънат всички онези местни медийни ерупции, които се опитваха да създават историчност просто защото не се забелязват отвън. За радост или за жалост, ние се намираме в исторически момент, при който съществуването се равнополага с мощта на обърнатото и отвън медийно внимание, което по правило се ориентира по ексцесии, особено когато обекти са маргинални, случайно попадащи в полезрението общества или индивиди.
При тази хипотеза за мястото на 17 юни изкусително е да се посяга към образци, които по аналогия биха улеснили работата по осмислянето и теоретическото овладяване на случилото се с подобни, но вече класически, отработени и отиграни в историческото съзнание и социалната теория прецеденти. Разбира се, чевръсти и услужливи български историософи реагираха рефлекторно при името Симеон и взеха да пророкуват нов Златен век, както вече бяха пророкували около раждането му, както бяха твърдели при "принцестването" на Людмила Живкова. Дори наукообразните пресмятания на един депутат (Божидар Димитров, "Коалиция за България"!?) в търсенето на родни прецеденти стигнаха до учудващи съвпадения с царстването на Светослав Тертер, който успял за има-няма седем години преди седем века да върне европейското достойнство на страната.
Извън тези аналогии, които сигурно ще се множат предвид местния обичай научно да се обслужва пряк политически интерес, най-близкият до историческото и теоретическото припомняне случай е несъмнено 18 брюмер на Луи Бонапарт, преутвърден и от Марксовия анализ. Наистина, абсолютната историческа аналогия е глупост, а и е безвкусица да се правят заглавни алюзии с образцови за мисленето на социалността произведения, каквото е споменатото. Още повече, че засега Националното движение Симеон Втори не е стигнало до спечелени от лидера си президентски избори, да не говорим за преврат, интронизация и пролетарски въстания, с които се отличава Дружеството 10 декември, боевата сила на Луи Бонапарт. Ако тук се прави някаква аналогия, тя е при ясното съзнание за историческа и качествена разлика: както за събитията, така и за осмислящите. И все пак се осмелявам на това заглавие, както и на аналогия с Марксовия подход, поради няколко причини. Тяхното изтъкване е необходимо поради нуждата от методическото ориентиране на работата, чийто жанр е не толкова историко-социален, колкото социално-философски.
Първата причина идва от една историческа справедливост и необходимост. Да се направи опит да се осмисли от марксистки, в по-тесен смисъл на думата "леви" позиции случилото се, а в по-широк - в един контекст, който разтваря индивидуалността на събитието в типични исторически необходимости, кой знае защо у нас се смята за лош вкус. Въпреки това надали има друго обществено-историческо учение, което може да съперничи на марксизма в трайното присъствие не само в осмислянето, но и в оформянето на българската обществена действителност. Четейки Маркс, човек може да се изкушени да препише цели пасажи и да ги снабди единствено с български реалии. Това се правеше достатъчно дълго, но не толкова често с Маркс (по-често беше с Енгелс, Ленин, Сталин, Червенков, Живков), това се прави сравнително отскоро, но достатъчно често с нови авторитети - от Попър до Хънтингтън и Фукуяма.
Затова тук марксизмът ще присъства само като методическа насока. Това ще покаже не толкова актуалността на класика на социално-политическия анализ, колкото една все още валидна класическа механика на социален анализ, насочен към разбулване на видимости и типови ситуации в обществото. В тази работа ще се опитам да избегна привичното социално типологизиране, с което се стига до една почти извънвремева структура, осъждаща на епигонална деградация всяко историческо събитие и всяка рефлексия върху него. Впрочем, риторическата фигура на повторената във фарс трагедия и у Маркс е в руслото на разочарованието от съвременната размитост на предишните ясни контури, не се ли отчете и ранният биографичен момент - бонапартизмът на самия Маркс, отлял се и в приемането на негативното тълкуване на идеологията като "илюзорно съзнание".
Ето защо тук по-скоро внимание ще се обръща на фонови условия и на констелативните им точки. Според класическата нагласа, която си струва да бъде отстоявана дори и под заплахите за обвиняване в "немодерност" или "догматизъм", това означава да се търсят само същностни обяснения зад видимостта, която иначе впечатлява със своята непосредственост. За разлика обаче от търсенето на класическите обществени и класови структури, които очевидно са размити днес в една гъста мрежа от опосредствания най-вече чрез медии и нов тип взаимодействия между хората и групите, тук интересът ще е насочен към симптоматичните преплитания на стоящите зад конкретното събитие структури и функции на едно неструктурирано и нефункциониращо "по понятие" общество, каквото е българското. Неслучайно то се самоосмисля и в термини като "ненормално", "преходно", "посттоталитарно", та дори "балканско", "евроазиатско", да не стигаме до "мафиотско", "корумпирано" или "братовчедско". В определен смисъл това ориентира към критика на идеологията и нейните видимости, което е другата връзка с типа марксистки анализ.
Ако има някаква същност, тя е най-вече в заедността на несъществени сами по себе си струпвания, чието количество обаче води до префункционирането им в съществености. Например сами по себе си депутатите на която и да е парламентарна група нямат решаващото качество на изразители на народна воля; такива те стават именно в съвкупността си около програма, изразила по най-добър начин реалните обществени тенденции. Какво става обаче, когато в една личност кулминират множество очаквания и нейната поява е достатъчна тя да събере същностните обществени надежди? Дали те са симулативно отиграни или пък действително изразени в появата й; дали това може да има достатъчен мобилизационен за обществото ресурс, за да може то да премине в ново - било то и въобразено - състояние; и ако е достатъчно, какво не е достигнало на самото общество да се справи само с проблемите си? Доколко тук влияят медийни образци, които нивелират разликата между действителност и илюзия и по същество произвеждат политически убеждения, противоречащи на индивидуалния интерес?
С тези питания сме извън класическата ситуация на класово структуриране и идеологизация на интересите, така добре описана от Маркс в "18 брюмер на Луи Бонапарт". По-скоро тук имаме призрачната препоява на вече опитани социални техники за делегиране на отговорност и натоварване с очаквания на лице, предвидяно като същностно. В този отказ личи особената онтопология на квазимодерното общество, което има историческия шанс или нещастие да съсъществува в глобална образна среда, да преповтаря според възможностите си образци или да си внушава образцовост на самото себе си. В по-нататъшния анализ ще се опитам да покажа как и защо това е станало възможно. Тук използвам това, за да изтъкна едно следващо методическо съображение и да насоча към друго, релевантно към предмета ни произведение. Този път то има френски автор и марксистка тематика. Става дума за "Призраците на Маркс" на Дерида. В изследването на Дерида се посочва текстовата оправданост на марксовата "онтопология", която разбулва идеологическите илюзии, но все пак се води от характерната за цялото Ново време "реализация" на призраците. Удвояването на призрачността в режима на неочаквана и все пак винаги местна поява създава топосите на очакваната изненада именно в това място. Ние сякаш съществуваме тъкмо на такива места. Но интересът на Дерида, двусмислено водещ от питането "Кой говори?" до отговори "Няма нищо в текста, освен текст", не е патос на това изследване, което иска все пак да покаже какво има в действителност зад случая 17 юни. И ако зад текста има най-малкото хартия, то зад 17 юни има най-малкото топъл изборен ден, в чиято мараня кристализираха ясните числови съотношения на гласувалите български граждани.
Не толкова "Какво стои зад тези резултати", а "Какъв е общественият фон, направил ги възможни?", е един от проблемите на тази работа.
Втората причина е точно посредствеността, с която се реагира теоретически на появата на Симеон II в българския политически живот и обяснението на резултатите най-вече по посока на наказателен вот, досада от двупартийната система, нескопосана пропаганда на управляващите, неизпълнени обещания и корупция, умора от разделеното общество, заблуда и демагогия, самопогребване на гражданското общество, деградация на гражданите до народ и т.н. Тези самосбъдващи се прогнози, най-страшната от които така и не бе изказана - а именно, че този вот е пореден опит за самоубийство на обществото от 90% собственици на някакво, но все пак недвижимо имущество - изчерпват почти всичко, което може да бъде дадено като обяснение, изключим ли все още непоявилите се, но подготвяни обяснения за личната гениалност на Н.В. или конспиративните теории, които вече намериха място в пропагандата срещу него. Това услужливо политологично реагиране вече бе забелязано от Стефан Попов, който в поредица статии във в. "Дневник", "Капитал" и накрая в "Култура" направи разликата между оперативна политология и философия на политическото, за да компенсира донякъде прогностичния и пропаганден провал на самоопределилите се политолози. Те дадоха един стестнен набор от обяснения, с който показаха почти традиционното недоволство на управляващите от невъзможността на субективния фактор да оцени рационално реалното си състояние. Никой обаче не видя "реалното състояние": казано идиоматично, то не е и за гледане. Иначе отличен критик на идеологическите фикции, Стефан Попов започна да търси обяснения по посока на институционалната легитимност, както и да опитва спасителни най-вече за десницата стратегически ходове спрямо Национално движение Симеон Втори.
Настоящата работа няма да компенсира това и да допълва обясненията с кой знае колко остроумни нововъведения или стратегии например за левицата. В нея ще се направи опит да се подведат под обяснението на самото събитие множеството разсеяни, пръснати наблюдения именно на оперативната журналистика и самопозоваващата се политология. Те се срещат в отделни работи на Георги Коритаров, Таня Генева, Ива Николова, Валерия Велева, Андрей Бунджулов, Андрей Райчев, Евгений Дайнов, Юлиян Попов, Иван Кръстев, Юрий Асланов и др. - все изразители на интереси, чиято непосредствена изява е поне толкова идеологически необходима, колкото е необходима и тяхната маргинализация в хода на непосредствената събитийност.
С това съвсем не искам да кажа, че 17 юни се нуждае от допълнителни текстови усилия за отличеното му присъствие между рождените дни на Симеон Сакскобургготски и Георги Димитров, а само да повторя по друг начин вече казаното - зад симптоматиката, изявена на 17 юни, стоят дъблинни процеси на социално преструктуриране, чието незабелязване винаги ще "изненадва" самоназначаващите се политически субекти. Зад всяка политическа субективност впрочем е налична една обществена суб-активност, която - ако не намери адекватен израз и задоволяване на потребностите - води до хронични кризи.
Следователно тази работа не се води от избягване на опасението, че 17 юни ще мине и ще замине така, както преминаха в сякаш неслучилото се всички онези ключови събития на последните дванадесет години. Ето защо събирането на разпръснати мнения, посочването на нетематизирани, но обясняващи не по-зле нещата условия, отиването отвъд непосредствеността е сред основанията на предлаганото осмисляне.
Така опираме до третата причина. Тя се движи от съзнанието за отпор на господстващото мнение, че съвременниците нямали нужната дистанция, за да правят исторически обобщения и затова трябвало главно да описват. Без да се дават примери с обратен смисъл, тук човек може да си послужи с тривиалния довод, че и най-прекият наблюдател има достатъчно възможности да се отдели от наблюдаваното и да го опише откъм неговата, така да са каже, трансцендентална възможност. Това означава да се избегнат типичните за съвременното съзнание идеологически конструкти и да им се противопоставят други, дори само в игрови режим, приемем ли, че от "идолите на ума" можем да се откъснем само "като че ли". Ето защо много от представеното в тази работа е чисто хипотетично, игрово, несериозно, но също така има изцяло философски претенции - да осмисля непосредствеността с отдалечаване от нея, така необходимо за откриване на истината. Това може и да е илюзия, но нека приемем, че истинно изказаната илюзия и истинно изказаната истина имат нещо общо в акта на преживяването им. Така работата няма претенцията за последна истина от фактическо естество, а е само възможност на обяснение от смислово.
Защото не може да се изключи, че някой хубав ден любителите на конспиративни теории няма да намерят - а някои от тях, и да произведат - доказателства за своите параноични видения, дори без да са чели "Махалото на Фуко" на Умберто Еко или Фуко "сам по себе си". Изобретателността на професионалните конспиратори обаче съвсем не променя смисъла на случилото се на 17 юни, както нищо не би променило в историята на България съобщението, че според най-съвременни ДНК-анализи на кости от северо-източна България се доказала родовата връзка на Симеон Сакскобургготски с рода Дуло. (Несъмнено това е допълнителен довод за почтеност във всичко, следователно в семейния морал, в отговорност към династията, най-накрая - към съдбините на България.)
За да се олекоти все пак безвкусното, претенциозното и донякъде нахалното струпване на основания за тази работа - Маркс, ново обяснение, трансцендентални възможности на непосредствените дадености, ДНК-анализи на синя кръв и прабългарски мощи - нека спомена и последното. Тук то е последно по ред, ала не и по значение; то е последица от всички, но най-вече от възможната неминуемост на прехода от случайност към необходимост. Става въпрос за непосредствения повод, дошъл от чисто случайното звукоподобие между традиционното "юни" е революционното "брюмер", което ми се наби по време на пътуванията ми из страната по проекти на Фондация "Отворено общество" (те нямаха нищо общо с изборите), за да изследвам образователните възможности и реализацията на ромите в България.
Може би тъкмо тук са особено силни акцентите на социалната маргинализация, които се натрапват при една класическа нагласа за обществото като основано на трудов и производителен принцип. По тези места, по ромските махали и пазари, по "световни бизнес и казино центрове" като Илиянци, Димитровград, Сливен, централна гора (без значение коя) или "Новотел Европа", личат действителните представи и принципи на българското общество за пазарно стопанство и спекулативен капитал именно защото са особено оголени: всичко се основава на препродажба на изтъркани от употреба стоки.
Но най-сетне по тези места далеч преди изборите резултатите бяха "нагласени" в съждения и рими от типа "Само царят ще ни оправи", "Муравей да го вей", "БСП-то да си яде дупето" или "Европа е кат на турчина топа: колкото по без кожа, толкова по го може". Затова за мен мотивът по звукоподобие "юни" - "брюмер" не е толкова случаен и произволен, колкото е, разбира се, случайно и произволно историческото сравнение между Симеон Сакскобургготски и Луи Бонапарт, между Дружеството 10 декември и Национално движение Симеон II, най-накрая - колкото е случайно и произволно, безвкусно и манипулативно сравнението между чалгата и симфонията, с което бе допълнен класическият цитат от Карл Маркс. Това звукоподобие е и поличба.
Безвкусните рими, които напомнят пословичните мъдрости, работят при едно характерно и безпроблемно осмисляне, опосредствано от безпроблемната и трайна образна фиксация на желаното. Класическата социална маргинализация днес е изтласкана и компенсирана от медийната илюзия за присъствие и тъкмо това направи възможно в политическата поредица "Иван Костов - Ахмед Доган - Любен Дилов-син - Георги Първанов" да се нареди и фамозният цар Киро с принц Иван и то в момент, когато Симеон приключваше кампанията си с Шостакович в зала "България". Хитрост на разума е и това, че в дните, когато медиите предаваха "мълнии" за Симеоновото самономиниране за премиер и разиграваха пиесата "бивш цар - настоящ премиер", доста по-кротко репортерски екипи описваха драмата "български роми - бъдещи викинги". Тази ирония напомня и за лошия късмет на поредица български управленски символи с като че ли нарочно изпортени от зли сили PR-кампании. Нямало било поличби и призраци! А какво има, когато полицейски "ювелирни акции" завършват със смъртта на полицаи, премиерски хорца предвождат съобщения за изпепелени войничета, а Шенгенските успехи биват следвани от убийства по "непредпазливост и неправилно боравене със служебно оръжие", от таксиджийски размирици и битова лудост. Така политиката, шоуто, трагедията и фарсът, чалгата и симфонията заемат такова място в действителността, което нека бъде последното основание за това, че те трябва да го имат и в теорията.
Но пък защо не: т. нар. преход се придружава от тетаничната неравноделност и титаничната образцовост на родния поп-фолк, чиито звезди заемат твърди, почти мандатни места в медийното пространство и реалното художествено съзнание; пак преходът е насечен от хармонични, направо класически по написване и образцови по неизпълнение партийни програми, пренасящи западноевропейските норми в български контекст; временната неравноделност на изстрелите, с които се озвучава случващото се на Балканите, се разпростира в един дълготраен период (не по Фернан Бродел, а по усет за затегнал се преходен период) и в България при реалните битки за разпределение на различни потоци - от нефта до наркотиците; и най-накрая - в този преход голям брой български граждани се задвижиха по улея на своята маргинализация, десоциализираха се и се върнаха към паразитното първобитно състояние на събирачество на природни и отпадни продукти, в състоянието на видово оцеляване чрез отлагане на обществените и заместването им със силово задоволяване на природните потребности, т.е. обществото ни не само позна в началото на ХХI век, но и заживя в състояние на полуживотинска предсоциалност. Тук не става дума за манипулативен драматизъм, а и за факти, говорещи, че в България вече има деца, които не знаят не само майчин, но и никакъв език, владеят само няколко позивни звука за храна и болка. И ако някой каже, че това засягало ромите или малцинствата, то може да се допълни, че в страна, където има над 90 % собственици на недвижимо имущество, има и над 85 % от тях, които не могат да го поддържат; че над 65 % от младежите биха емигрирали, а вече над 800 000 емигрираха.
Не става дума и за типична аскетична, морализаторска, състрадателна или комунистическа реторика от средата на ХIХ век, а само за обяснение на това, че сблъсъкът с тази реалност ме върна към аналогии с класически заглавия и опити те да се допълнят.
На този фон какво друго, освен буфонада, биха били претенциозните политически проекти и лозунги за нов морал и ново време?
Накрая на това въведение нека обясня и очевидно ключовия термин "буфонада". Това е игрови похват, хиперболизация на смешното до неговата смърт; и дотолкова достига някак в гръб трагичното.
Буфонада имаме тогава, когато фонът не отговаря на експонираните на него предмети, но те много искат или много трябва да им се обърне внимание; самият фон и самите предмети може и да не са смешни сами по себе си. Нелепостта и съответно смешното са в несъответствието по претенция на предрешаването и дистанцията от реалността. Буфонадата като жанр в комичното е несъответствието между орнаменталното и същностното, при което те си разменят нещата и орнаментът придобива същностни черти, а същностното бива снизено до несъщественост. Буфонадата е бутафория, при която на преден план изпъкват излишности.
Като "смешен" жанр тя е онзи предел, от едната страна на който стои възможността за йерархия на изкуството по морален ефект и съвпадение между предмет и фон, когато смехът премине чрез ирония към гротеска, фарс, комедия и трагедия, а от другата - за пълна деморализация, когато превиващият се от смях в търсенето на все повече оправдания на състоянието си започне неистово да се търкаля на земята, превръщайки смеенето в самоцел и забравяйки неговия предметен характер. През буфонадата бутафорията преминава в безсмислица или в кич.
Маркс, класически вярващ в прогреса, беше казал, че човечеството се прощавало с миналото, смеейки се. Има обаче некласически ситуации, в които човечеството може да изпадне в първобитие чрез смях и да не забележи, че вече не се смее, а просто гримасничи по начин, така добре познат от животинското царство.
За да отговаря на особения си предмет - моментите на десоциализация - едно теоретично осмисляне не бива да се опасява от метафорика, която очевидно принизява и иронизира класически образци. Това е още по-валидно в нашия случай: въпреки всички близости, има решителна разлика в idees napoleoniennes във Франция и Сакскобургготите в България. Ако първите носят най-малкото спомена за извоюваната от един "дребен" корсиканец абсолютна власт, вторите винаги започват с даването им на властта в едно Народно събрание, пред което има паметник на "Цар Освободител".

Димитър Денков


Димитър Денков завършва философия в СУ, специализира в Лайпциг, Загреб, Берлин; хабилитиран е в Софийския университет, където води курсове по история на класическата философия и Новото време в специалност Философия, културология и европеистика; през 1997 работи във Виенския институт на науките за човека. Има книги по история на българската (Михалчев) и немската (Хайдегер) философия, съавтор е на антологии и учебници по систематична философия на български и немски; преводач и редактор на Кант, Хегел, Маркс, Ницше, Фройд, Ръсел, Бенямин, Маркузе, Хайдегер, Гадамер.
Тук публикуваният текст е въведение към по-голям труд със същото название, който ще се появи в началото на есента.