Напълно браун(ови) фантазии

Стартът на bTV се случи първоначално съвсем не така, както го бяха предвидили правоимащите да раздават телевизионни лицензи. Телевизията, за която се предполагаше, че ще размърда тотално българското ефирно пространство (дори само заради името на своя патрон), най-напред низходи в него със сериали за развлечение, не със сериозна публицистика. Но тъкмо тия сериали подсказаха какво ни чака/какво искаме, доколкото те до голяма степен се опират на едно всекидневие, характерно именно за обществата, към които заявяваме, че вървим. С други думи, дори Мърфи Браун, Лари и Балки, Вероника, Сюзън или Джесика да са повече за забавление, отколкото за размишление, те все пак имат достатъчно ресурс, за да го предизвикат: техните проблеми са всъщност проблемите, които ние желаем, за разлика от нашите си - чисто български на преход, които са ни втръснали. Искаме, сиреч, да сме Балки в Ню Йорк, не в Мипос. И без грам носталгия за разлика от него.
За Мърфи Браун рекламната заставка подчертава объркания й личен живот, за Джесика - личните й недоразумения с приятеля й от Чили, за Лари - неистовото желание да бъдеш по-висок (голям), отколкото си, за Сюзън и Вероника пък - професионалните и лични преплитания в една твърде тясна и ограничена (в количествен, не в качествен смисъл) среда. Важното в случая е, че всички перипетии на героите са съсредоточени или в приятелския кръг (който в повечето случаи съвпада с професионалния), или в семейството/любовта, а на моменти и в двете. Така те са някак си повече лични, тоест микро, отколкото социални, тоест макро. Е, Мърфи Браун от време на време оформя патетични тиради за свободата на словото и други подобни, но те са преди всичко за разсмиване на публиката, отколкото сериозно проблематизиране (не случайно смехът зад кадър е най-силен точно при тия й изцепвания). Въобще отвъд океана като че ли нямат обществени/общи въпроси за разрешаване; всичко, което по някакъв начин изисква волеви усилия, е в сферата на личното/индивидуалното. Няма общностно пространство, има обществена пустота, сред която се блъскат в брауновото си движение егоистичните атоми, подчинени на личния успех, бил той семеен или професионален. Един пределен и дори отвъдпределен егоцентризъм, където единицата е всичко, а всичкото не съществува иначе освен само и единствено като единица. Ego sum, ergo sum.
Така българското "увлечение" по американските развлекателни сериали е не просто обикновено забавление, а фантазиране (също както "Фантазиите на Вероника"): те са българският блян за времето, когато, ако има някакви проблеми, те ще са отделни, не общи; ще са на личността, не на общността. Ние копнеем да разрешим социалните си въпроси, да ги изчистим веднъж завинаги, та да се отдадем на собствените си мънички грижи и трудности - битови и междуличности. Не да се занимаваме с куцащото ни обществено битие, а с от време на време удрящото коляното си в някой по-остър ръб индивидуално битие - болка рязка, но не особено продължителна, лесно лекуваща се и в повечето случаи незапомняща се. Искаме сиреч да сме атоми, не поле (в смисъла на психологическата теория на Курт Левин), където сме си сами за себе си, а не всеки за другите. Да бъдем единици, зависими не от макрото, а от микрото и в това микро да се чувстваме комфортно, ако и понякога да е проблематично. Но не много; пък и без проблеми докрай не може - та нали те са солта на съществуването, придаващи му вкус приятен и желан. Но задължително! - специфично-индивидуален.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин