Изкусителната красота
на блатото
Когато се чудех откъде да започна статията си за 49-ото издание на Венецианското биенале, прочетох една реплика на нюйоркския критик Майкъл Кимелман, която гласи, че "само педант би очаквал логика от подобно събитие". Това изречение значително ми развърза ръцете поне по отношение на търсене на стройна конструкция на текста, който трябва да отрази изложбата. Само неходилият там може да очаква всеобхватност и обективност в рамките на няколко страници. Така че това, което ви предлагам, е не толкова анализ, колкото колаж от впечатления в кубистичен стил.
*
Попаднах във Венеция в трите дни преди официалното откриване на биеналето, предназначени за журналисти, критици, колекционери, художници, куратори и сноби. Месец преди това обичайният въпрос беше "Ще ходиш ли във Венеция?", а естественият поздрав "See you in Venezia". Направо беше неприлично да кажеш, че някак си пътят ти не минава точно оттам. Наистина това са трите дни, през които биеналето се радва на огромна посещаемост, когато се извършват сделки, набелязват се автори, а критиците публикуват първите си (и често последни статии). Разбира се, ако човек иска наистина да разгледа биеналето, би трябвало да избере период, когато със сигурност няма да му се налага да чака на неколкочасова опашка, за да посети един или друг павилион или да получи бирата си. Извън контактите с колеги, другото приятно, макар и илюзорно, нещо е, че оставаш с приятна тръпка - колко много хора се интересуват от съвременно изкуство.
За съжаление тази радост се помрачаваше от най-често задавания ми въпрос: "Защо България не участва?". Тъй като не знам отговора на този въпрос, се опитах да се утеша, отивайки най-напред при работата на Недко Солаков, поканен в международната изложба на Харолд Зееман. Тя е разположена на много добро място и се радва на огромен зрителски интерес. Слуховете говорят, че е била обсъждана за награда, но за съжаление това не се случи.
Извън павилионите и творбите, които разчитат на свръхкосмически ефекти и нови технологии, печелят онези, заложили на светкавичния ефект и бързото възприемане (все пак във Венеция се представят 286 художници, разположени върху площ от 30 000 квадратни метра!) Затова и една от най-несполучливите идеи е на румънците: да показват нет-арт проекти. Но понеже на такова място човек няма много време да се занимава с лошите примери, отправям се към добрите. Успешно е решението на Полския павилион. Поляците се представят с Леон Тарасевич, за когото е известно, че живописва всичко друго, но не и рамки с платна. В случая той е изживописвал в силно фактурни жълто-сини райета целия под на павилиона, така че на зрителя му се налага да стъпва отгоре. Ако приемем това за живопис, то имаме един от малкото примери на това изкуство в биеналето. В международната изложба се показват работи на някои от мохиканите като Сай Томбли и Герхард Рихтер, Хелмут Федерле и Ричард Тътъл, които изглеждат доста самотно. Присъствието им е по-скоро отдаване на почит, отколкото състезаваща се за наградите част от експозицията (това не попречи цялата колекция на Сай Томбли да бъде откупена за по 500 хиляди долара парчето). Дори лошото момче на живописта Мануел Окампо не може да направи впечатление - просто контекстът на изложбата е различен. Много по на място стоят фотографиите на Дан Греъм от серията "Картини" - снимки на различни повърхности от публичното пространство, населени с цвят, рисунки и човешки екскременти.
Естетизацията на жалкото човешко съществуване кореспондира по странен начин с малките цветни скулптурни глави на родената през 1925 г. Мариша Мерц (Голяма награда), уникално самотни сред хаоса от изкуство и негови почитатели. Те показват, че въздействието не се измерва с размера. И колкото и банално да з"учи тази констатация, тя очевидно трябва периодически да се припомня. Момчето на Рой Мюек, високо около 5 метра, което заплашително посреща посетителите на входа на Арсенале, за съжаление не концентрира в себе си по-голяма доза въздействие от малките глави на Мерц. Харолд Зееман отдава почит и на Ричард Сера, чийто огромни метални спирали поглъщат човешкия поток, ръководен от желанието на автора да усетим материалността на пространството. Разбира се, да не пропуснем и Йозеф Бойс с неговата енигматична работа "Краят на 20-ти век", състояща се от 21 базалтови камъка, всеки един от които с прорязан, наподобяващ на око жлеб, който като че ли съживява праисторическото време и му вдъхва нов живот.
След като започнах по линия на жанра, трябва да спомена едни от най-забавните работи на биеналето, а именно тези на унгареца Антал Лакнер. Той произвежда истински фитнес уреди, но под формата на различни оръдия на труда или имитиращи работния процес. Лакнер предлага и своя Art Mobil, който помага на наелите го посетители на биеналето да се предвижват по-лесно и бързо и така "да разхлаби павилионната система, която държи нациите в изолация" (Джулия Фабени). Уникална е работата на корееца, живеещ в Ню Йорк, До-Хо Сю, който постила пода на националния павилион с хиляди миниатюрни фигурки, които "държат" огромно стъкло, върху което стъпва посетителят. Подобна безименна група носи върху ръцете си и огромен скулптурен постамент, върху който няма нищо. Бразилецът Ернесто Нето продължава да пълни своите "чорапи" с изкуствен сняг и да създава странни, топли пространства.
На триизмерните обекти залага и Сергей Шутов - един от тримата представители на Русия, избрани от куратора Екатерина Дьогот. В "Абакус" фигури в молитвени пози в унифицирани черни одежди се поклащат в синхронизиран ритъм под звука на различни молитви. Има нещо твърде зловещо в тези механизирани фигури със скрити лица, подредени в редици, които уж се опитват да създадат представа за единния бог, но едновременно с това остават неразбрани, така както неразчленима за ухото е и смесицата от разни езици. В известен смисъл работата напомня на "Гърбове" на Магдалена Абаканович (39-то биенале, 1980 г.), която по-пестеливо и без такава техника извежда идеята за "трудната комуникация" между хората.
Друг руснак, добре познат на българската публика, е Олег Кулик, който колкото и да е странно участва в павилиона на ФР Югославия. Тази година Югославия се представя чрез Черна гора, а черногорските комисари се спират на две имена: Олег Кулик и Милица Павичевич. В известен смисъл решението е доста авангардно, но за съжаление между двете участия не е намерена достатъчно силна смислова и визуална връзка. Иначе Кулик този път се представя изключително благопристойно, като разгръща своята еко-програма в много качествена панорамна снимка, поставена зад стъкло, така че хора и животни да се гледат в очите, но като че ли от два различни свята, които никога вече няма да се съберат.
Най-известният жив руски художник днес Иля Кабаков е поставен почти сред класиците в избора на Зееман. Работата на Иля Кабаков и Емилия Кабаков (изглежда примерът на Кристо и Жан-Клод е досадно заразителен) прилича на случайна гара. На последния вагон на условно отдалечаващия се влак се чете откровението "Не всеки ще се качи на влака на бъдещето", под формата на бягащ електронен текст в стил Джени Холцер. Разхвърляните платна и рисунки по платформата недвусмислено подсказват, че посланието е отправено единствено и само към художниците.
Може би е време да кажем няколко думи за концепцията на Харолд Зееман. Всъщност това, че чак сега се сещам за нея, не е случайно. Идеята му е толкова обща и неясна, че е нормално конкретните примери да се разглеждат сами за себе си, а не в контекста на изложбата. Заглавието "Plateau of Humankind" означава нещо като плато или платформа на човечеството и е достатъчно общо да побере всякакъв вид и тип работи. Може би най-положителната черта на експозицията е, че наред с мохикани като Бойс и Мерц, наред със звездите на средното поколение Гари Хил и Бил Вайола са поканени много млади автори. Разбира се, работите на Ванеса Бийкрофт, Ричард Билингам и Крис Кънингам са добре познати. Сред по-неизвестните, някои имена се открояват отчетливо. Американецът Джон Пилсън получи диплом за видеото си "Mr. Pickup", в което проследява в продължение на половин час адвокат, който се бори с постоянно падащите документи и се опитва да ги натъпче в чантата си, бързайки за важна среща. Италианецът Лорис Кечини показва огромна "дишаща" стая - проста, но натоварена с много значения работа.
Сръбкинята Таня Остоич носи своята работа, скрита под елегантни дрехи. "Черен квадрат върху бяло (върху Венерения ми хълм)" е видяна само от мистър Зееман, който декларира този "скрит Малевич" като част от биеналето. Както Остоич казва: "тази провокация трябва да предизвика нови интерпретации на източноевропейската духовност и не-материални идеи; тя е преди всичко за вярата и властта." Албанецът, живеещ в Париж, Анри Сала взе награда за млад художник с видеото си "Uomoduomo", в което със скрита камера снима в продължение на няколко минути спящ мъж в Миланската катедрала - един мълчалив и удивително драматичен разказ за човешкото съществуване. Роденият през 1977 г. в Шанхай Ксю Дзен показва четириминутно видео, в което анонимен човешки гръб постепенно почервенява и се подува пред очите на зрителя от удари с ръка, които обаче остават невидими. За мен това е една от силните работи на биеналето, която по много оригинален начин поставя въпроса за скритото насилие. Двайсет и три годишният Федерико Хереро от Коста Рика също получи награда за млад художник за своята живопис, която смесва по любопитен начин традициите на модерното изкуство и ерата на графитите. Този реверанс към живописта е малко странен на фона на една изложба, в която основно предпочитание е отдадено на видеото и фотографията.
Това, което обаче определено може да се отдели като тенденция на 49-ото Венецианско биенале, са сложните мултимедийни инсталации. Националните участия, които са се спрели на този вариант, се радват на най-голям брой посетители. Независимо дали става дума за търсене на чисто визуални ефекти (Испания), или се прави опит за навлизане в сложни психологически пластове (Израел), стремежът е към тотален шок чрез обхващане на пространството с помощта на сложна и скъпа техника. И двете големи награди отидоха при автори, комбинирали движещи се образи, звук и пространство по един нестандартен начин, провокиращ зрителя и каращ го почти физически да усети творбите. Джанет Кардиф и Джордж Милър от Канада показват работата "The Paradise Institute", която предлага емоционално пътуване през колаж от образи и звуци. Зрителят седи в миниатюрен киносалон, където получава визуални и звукови атаки от всички страни и в тази ситуация се опитва да подреди сегментите на базата на опита и знанията, които притежава. Прожекцията на екрана се примесва с фикция в салона - натрапчиви звуци от невидими хора, ядящи пуканки, мърморещи и коментиращи филма. Границата между реалност и измислица започва да се губи и вярата в собствените сетива е подложена на съмнение.
Пиер Юг от Франция получи другата Голяма награда за една сложно режисирана и почти математически изчислена работа, в която движението на зрителя и информацията, която той получава, е предварително решена. Човек се превръща в действащо лице от строг сценарий, в който му е отделена не само пасивна роля. Той е поканен да бъде част от творбата, директно участвайки в нея. Подложен е на предизвикателство: ако откаже да посети част от експозицията, се превръща във воайор, който очаква да му бъде поднесен кратък миг на "съпричастност". Това има отношение към цялата история, която разглежда човешкото битие под формата на гигантски панелен блок със светещи и угасващи прозорци. Пиер Юг създава една изключително сполучлива визия и тотално въздействие чрез съчетаване на визия, звук, движение, пространство и скулптура в една високотехнологична инсталация.
Наградата за национален павилион получи Германия с работата на Грегор Шнайдер, който пренесе собствения си дом в огромната сграда. Наслагвайки една върху друга две архитектури, той се опитва да "отстрани" въздействието на конкретното място и да ни накара да проникнем в архитектурата на мисълта. Понятия като колективно-индивидуално и вътре-вънка започват да кръжат наоколо в момента, в който посетителят прекрачи границата-врата и попадне в този психологически лабиринт, наситен с изключителна интензивност.
Накрая бих искала да се върна към ерудита Кимелман, с който започнах тази статия. На него му се е привидяла някаква метафора в пърформанса на Ванеса Бийкрофт в колекцията на Пеги Гугенхайм във Венеция, по време на който 20 голи жени с шлемове на главите стоят с часове сред картините на Де Кирико и Магрит, гледайки публиката, без тя да може да види лицата им. И аз имах подобни видения. По-скоро обаче ми се стори символичен Австрийският павилион, където от лустрото и суетата навън постепенно и неусетно попадаш в истинско блато. А всяко истинско блато има красиви, уникално екзотични цветя, подозрителни образования и потайни места, които трудно разкриват своята привлекателност от първи досег с тях.

Мария Василева


Мария Василева - критик и куратор. Публикувала е книгите: "Димитър Буюклийски", "Менините на Пикасо", "Мария Столарова". Курирала е изложбите: "Ars ex Natio. Произведено в България" и "Версията на Ерато" (заедно с Яра Бубнова), "Обсебване", "Субекти и Сенки", "Shop-Art. Жени на пазара" и други. Член-основател на Институт за съвременно изкуство - София. Работи в Софийска градска художествена галерия.
49-то
Венецианско биенале