Излъганите спасители
- Как стигна до театъра? Откъде дойде желанието ти да занимаваш хората със себе си, наглостта да правиш театър?
- Много трудно се води подобен разговор. В последните 10 години всички ние, хората на театъра, толкова много повтаряхме едни и същи думи, толкова много говорихме, че едва ли не всичко ми се струва изприказвано, предъвквано... Реформата, надеждите, перспективите - думите напълно са се лишили от тяхното съдържание, звучат ми като изпразнени кутии. Може би това е и някаква преумора. 10 години все едни и същи думи - без почти никаква акустика... Някак си изпитвам известно недоверие в тях...
- Разбрам те, но трябва да опитваме отново и отново, защото другото е блокиране...
- Как съм стигнал до "наглостта" да правя театър? Никога не съм считал, че това е наглост. Напротив - считам, че това е напълно естествена човешка природа, която се проявява у всеки без изключение, още в най-ранна детска възраст, само че при някои продължава и по-късно - и в по-зряла възраст, докато се осъзнае като воля за състояване на индивидуалността. Майка ми е разказвала, че когато съм бил в първи клас, я повикала директорката на училището, за да решат какво да правят, тъй като съм бил преобърнал чиновете в стаята един връз друг (някои от тях се посчупили) и после съм решил да си поканя приятелите, които играели в градинката, за да им правя театър. И тя се чудела какво да бъде наказанието. По-късно - нищо изключително. Следват кръжоците по художествено слово, училищните вечеринки, бригадните вечеринки, лагерните вечери... Съвсем банална история. Има ги и конкурсите за декламиране още от чавдарска и пионерска възраст. После - самодейните театрални състави. После я има групата "Вълна", която организирахме там, покрай едно движение - "Ален мак", което имаше два "етажа": единият - идеологизиран, а другият - някакъв подмолен, полуразрешен "ъндърграунд". Направихме група за политически театър. В 10 и 11 клас във варненската френска гимназия имаше много хубава нова актова зала. Там бяха първите ми опити да направя цялостна гимназиална постановка. Единият случай беше много интересен. Годишнина на гимназията (от кръщаването й на името на Фредерик Жолио Кюри). С още няколко приятели репетирахме успоредно с официалната програма. Театрализирах биографията на Кюри, имаше и много музика. По това време бях в тежък конфликт с учителката по литература, която се казваше Гана Балканска. И какво се случи - на първия през живота ми художествен съвет цялото училищно ръководство се събра да изгледа двете представления - моето и на Гана Балканска. Решено беше на тържеството да се изиграе моето "представление". Е, това беше първият ми театрален успех! По-късно, в 11-и клас, вече без някакъв конкретен повод, без спор с другарката Балканска, "поставих" в същата тази актова зала, в същата тази френска гимназия втория си спектакъл - така, по-осъзнато. И това беше "В меката есен" на Валери Петров. Спектакълът имаше бурен успех и го изиграхме поне 4 или 5 пъти. Изпитах голяма гордост... Някак си никога не съм се съмнявал, че трябва да правя театър. Трябваше да реша, след като завърша, дали да кандидатствам с музика (защото бях проявил някакви подобни качества, а и Розмари Стателова предлагаше да стана частен ученик на Панчо Владигеров по композиция). Вече бях приключил курса по пиано, пишех музиката и някои текстове за песните на групата "Вълна", правех и някакви първоначални опити за стихове, които публикувах в списание "Родна реч", паралелно с това се появявах и в самодейни театрални, ръководени от артисти от местния театър, състави. Тогава, с онзи си акъл, стигнах до извода, че всичките тези умения могат да се развият, да се съберат на едно място - в режисурата.
- А имал ли си впечатления, контакти с професионалния театър?
- Разбира се, разбира се. Във Варна съм гледал представления, които много са ми харесвали. Но най-големият шок изпитах, когато в 1 или 2 клас ни заведоха на куклен театър...
- И ти ли си минал през братя Райкови?
- Бях и при братя Райкови, но те не ме харесаха, пък и на мен не ми хареса. Беше досадно. Разпределиха ме да мърдам осми войник и беше страшно тъпо. Бяха казали на мои близки, че от това некадърно момче нищо не става. Но да се върна на може би най-голямото събитие, което ми се е случвало в театъра. Та бях примерно във 2 клас. Гледахме някаква приказка с някакъв Зайо Байо и някаква лоша лисица... Всичко това потопено в магията на ултравиолета, който ме беше замаял. И по средата на представлението един от артистите излезе на сцената и каза: "Има ли сега някое дете, което да дойде да пази горкото зайче, да не го намери лисицата?" И, естествено, скача Бойко, като побойник на махалата, да пази зайчето от лошата лисица. Качих се на сцената... И изведнъж цялата магия рухна, защото видях зад паравана облечените в черно лели и чичковци, целия вътрешен живот, някаква друга магия, която преди не се виждаше! Някой отдолу ми махна, аз само за минутка се разсеях... и точно в този момент Кума Лиса открадна заека. И си спомням, че стисках зъби, докато се прибера вкъщи, и там се наревах яко, със сълзи, затова, че толкова много съм се изложил и най-вече че не успях да опазя доброто зайче, след като никой не ме е карал, сам поех тази отговорност. Беше разтърсващо. Видях, че зад видимата красота на театъра има друго, скрито, съвсем различно тайнство. И разбрах, че театърът е много хитър, че може да те излъже много жестоко и да те постави на колене.
- Не стана "спасителят в ръжта"...
- Бях излъганият спасител. Може би всички хора в театъра са излъгани спасители, които се опитват да спасят някакви отломъци в това пластмасово време...
- Минаваш за човек, за който театърът е мисия - обществена, народополезна.
- Винаги съм споделял, че изкуството има цел. В това число и театърът. Даже не мисля, че съм се научил на това. Мисля, че го знам отпреди да започна да се уча, че го дължа на някаква генетична, ДНК-памет. Тя е спяла в подсъзнанието и с годините малко по малко се e разкривала като знание. Театърът има цел. Особено в тези последни години, в тази безчовечна, противочовешка среда, в която човечеството живее: една е тя в алиенираното общество, с високо развитите технологии, и съвсем друга - в нашите катастрофирали бивши соцдържави. Сигурен съм, че в тази безчовечна среда един от последните острови на съхраняване на човешката природа, на онова, което наричаме духовно богатство на човека, на човешки прекрасното, остава театърът. И високото изкуство. Сега вече на 42 години ми е много по-трудно да го обоснова, отколкото когато бях на 25. Не бих искал да се позовавам на едно или друго: твърде много е прочетеното, твърде много е забравеното, твърде много е онова, с което човек се съгласява или обича от теорията на естетиката... Мисля, че най-чистосърдечно ти отговорих в самото начало. Това е мое знание отпреди да го науча. После се е закалило като боен, едва ли не мисионерски дух. Мисля, че светът би бил ужасен без онези прекрасни романтици, които изгарят в образното споделяне на своето художествено послание. Някак си ми е чужд и неприемлив театърът, който съществува сам за себе си, който е в някаква степен онанистичен, някак си нарцистичен, затворен във високомерната поза "Нямам послание, просто си поигравам". За да се възкачиш на сцената, трябва да имаш много значителен мотив. И според мен, този мотив е догадка, послание, понякога предчувствие за прозрение, въплътено в произведение на изкуството чрез образното ти самоизразяване. Тук е кодирана и същинската ми драма на човек, който се занимава с театър. Тъй като, малко късно го разбрах, театърът не е произведение на изкуството в чистия смисъл. Той има дуалистична природа. Двете части на неговата природа са в някакъв мъчителен, ако щеш дори неразрешим конфликт. Добрият театър, онзи, за който мечтаем, постоянно се стреми да се състои като произведение на изкуството. А е обречен да бъде социокултурен продукт, продукт за покупко-продажба. В сблъсъка на двете му природи е голямата ни драма. Защото човек се лашка постоянно от едната природа към другата и остава вечно неудовлетворен от неспособността те да бъдат съешени в някакъв съвършен продукт...
- Човек, който живее с усещането за някаква мисия, рискува да изпадне във фанатизъм. Казваш, че за теб е ценна човешката природа, но тя е страшно разнообразна. Как се съчетава фанатизмът с толерантността - към всеки, какъвто е, а не какъвто ти би искал той да бъде?
- Изключително засукан въпрос? Когато казвам мисия, не случайно допълвам думата "някаква". Мисля, че комсомолският фанатизъм отдавна не ми е присъщ, че не е част от природата ми. Когато стана дума за остров на човечността, имах предвид някаква съпротива на... пластмасовия ни модерен барбисвят.
- Опитваш ли се да разбереш всеки човек до край? Толерантен ли си към грешащия човек?
- Мисля, че се опитавам. Друг е въпросът до колко съумявам. Ще те излъжа, ако ти кажа, че всички хора са ми интересни. Определено има хора, които не са ми интересни. Къде е вододелът - не зная. Но понякога и две секунди работа на твоя "рентген" са достатъчни да установиш орбитата, която едно същество обитава, багажа, който носи...
- Променя ли се през годините представата ти, мечтата ти за вида театър, който искаш да правиш?
- Не зная дали е една. Струва ми се, че перманентното ми творческо състояние е на крайна неудовлетвореност от поредната несполука да се съчетае несъчетаемото. Имам чувството, че съм в постоянно вътрешно състояние на драматична раздяла изобщо с театъра. Че съм на стъпка от раздялата, продиктувана от непостижимостта не на тази единствена, а на тези многобройни, многовариантни в опитите ми да ги постигна мечти за вид театър. Ако има нещо обединяващо ги, това е, че винаги много ме е блазнило постигането на синтеза на отделните изкуства. Но да бъде постигнат органично, спектакълът да бъде толкова пулсиращ, богат и могъщ, че да въздейства тотално на сетивата и на разума на зрителя така, както въздейства едно разтърсващо, проникновено стихотворение. Така, както му въздейства поезията. Образен синтез, чрез който заедно със зрителя, заедно с теб, с твоите артисти, с твоята, с вашата музика, с вашите идентичности да се извърши едно грамаданско духовно пътешествие по време на представлението.
- Спектаклите ти не ги ли свързва и желанието ти да бъдеш изцяло в тях, в тях да вграждаш и тялото, и душата си?
- Съвършено прав си, но това се подразбира от само себе си. За мен едно от най-големите, най-привлекателните качества на театъра е възможността, която предоставя този способ за общуване между хората, за най-пълноценно самоизразяване посредством един образен свят. За мен театърът не е просто територия за социологическо изследване на обществени явления. Или поне това е само незначителна част от неговата територия. Най-възбуждащото в него, най-дърпащото ме, е точно перспективата за поетическо самоизразяване. Това се опитвах да правя и във Варна, и с "Елизавета Бам", и сега - в "Сълза и смях". Опазил ме Господ да си въобразя, че аз съм човекът, който ще донесе Светото Послание. Голямата ценност на човека е в неговата различност. Когато говоря за някаква човешка мисия на театъра, имам предвид творческата радост от самоизразяването, когато човек има богат, пътешествал духовен мир, вътрешни хоризонти, които с помощта на свои приятели може да разкрива, да доразвива и посредством един образен свят да разхожда из тях и други, доброволно желаещи да извършат това пътуване... Хладното, анализаторското изследване на света ми е чуждо. Визуализирането на нечии възгледи, идеи и мисли за света, което по същество представлява занаятчийството в режисурата, също ми е дълбоко чуждо, даже безинтересно. Първите няколко години в професионалния театър правих опити да се представя като отличник в изискуемите параметри на жанровете. Правих и класическа драма, и трагикомедия, и комедия дел'арте, и фарс, пък и социална драма и т. н. Натрупах някакъв опит и сръчност, но в един момент това започна да ми се вижда крайно глупаво занимание, лишено от действителното изгаряне в пътешествието на творчеството. Звучеше ми като някакъв занаят.
- А какво се промени в мечтите ти? Ти си социално активен, затова те питам: социото влияе ли на творчеството ти?
- О, разбира се. Значи мечтата е мечта дотолкова, доколкото трябва да мотивира човека да продължава да се преборва срещу обществената принуда, срещу консенсусния характер на тази принуда. Най-малкото, което се е променило, е, че "Елизавета Бам" работеше в камерно пространство, с агресивното самочувствие и нахалство, че това е точното пространство за подобни търсения и експерименти. Сега "Сълза и смях" има доста голяма зала и тя налага съвсем други изисквания. За един камерен, отбран, лабораторен кръг от хора, човек би работил по един начин, а когато следва да бъде напълнена голямата зала, конвенцията те принуждава да търсиш други ходове...
- Това не е ли формален мотив? В края на краищата никой насила не те е накарал да поемаш театър с голяма зала, ако не си готов за нея, ако не я искаш!
- Това беше единствената възможност да имам театър, в който безпроблемно да инициирам онова, което бих искал да правя. С всички произтичащи последици. Доколкото наистина се чувствам обществено отговорен към публиката, а тук вече трябва да задоволя зрителските интереси и на значително по-широк кръг от зрители, се опитвам да го правя. Значително по-трудно е да концентрираш, бидейки верен на себе си, живия интерес на по-широк кръг от зрителска аудитория. Особено в днешно време. Тук има и чисто обективни пречки: естетическата неграмотност, катастрофично време, хората нямат пари... Просто по-голямата театрална зала при съвременната конкуренция от зрелища, ако не става дума за откровен флирт със зрителя, е значително по-сложен за преодоляване проблем. За разлика от малкото камерно пространство. В този смисъл не съм сигурен дали бъдещето на театъра не е в по-камерните срещи между хората. Както стана с кината, с тези нови малки салони.
- Десети ноември те завари като активно работещ 30-годишен режисьор. През 90-те направи над 20 спектакъла, не малка част от които бяха оценени като успех за театъра ни. Какво ти дадоха 90-те и какво ти отнеха? Как живя - използвам твой израз - "в това най-мъчително робство - робството на Свободата"?
- Много пищно, много богатски и многообразно, трагично, комично, всякак и то в изключително големи амплитуди - като надежди, като разочарования, като сблъсъци, като опит. Това се отнася не само до мен. Но и по количество, и по качество на преживяното - в крайна сметка изпепеляващо. Възторзите и паденията на тази наша 68-а (така съм си го кръстил това време) - бяха моя си мотив така активно да се включа. Просто ужасно много ми е липсвало, че ние си нямахме наша 68-а, така както я имаха онези пичове в "цъфтящите" държави. За мен такива бяха нашите 89-а, 90-а, 91-а. И съм щастлив, че ги живяхме. Колкото и да са нееднозначни, че и горчиви плодовете в социален и битов план, толкова пък, в крайна сметка, беше и интересно. Богатски живяхме.
- Бяха ли това "богатски" години и за театъра ни?
- Това беше взривът на свободата. Духът излезе от бутилката - сто пъти съм го казвал. Всеки получи пълната свобода и слободия да се разпищоли до самоунищожение, включително. А в естетически план - не зная. Ще отворя скоба, за да обясня защо ми е толкова трудно да говоря за това. Когато трябваше да избирам между Франция и България (прекарах доста дълго време в Париж и Марсилия), аз някак си хем интуитивно, хем съзнатено избрах да си се прибера тук, защото тук ми е хвърлен пъпът, от една страна, а от друга, си дадох сметка за принципната разлика в качеството на живот между тези два свята. Дадох си сметка, че там човек е просто средство за производство, колкото и марксистки да звучи. Докато подобна перспектива е твърде далеч в балканския "сюр", в балканския абсурд, в който ние, страдайки, но и радвайки се, живеем. И второто е, че всъщност тук, у нас, няма бит. Битът у нас е битие. Българинът у нас не живее истински социален живот. Той живее художествено произведение. Всички ние живеем художествено произведение. Включително купуването на кифла или на салата; нашият пазар, политиците ни, парламентът - всички са участници в това общо живеене в това абсурдно, и смешно, и тъжно, и грандиозно, и провалено, но художествено произведение. Ако бях програмист, сигурно щях да духна на Запад, както направиха младите. Но мен като художник това ме захранва. Бях в Париж, когато дойдоха промените. И си казах: "Ей сега е моментът да се приберем и да си направим супердържава. Щото ние сме на линия и ще го направим по-добре от нещастната аптека на високоподредената, но човекоограбваща бюргерска цивилизация." След десет години това май не се случи... И тук е големият парадокс: голямото захранване на художника води до създаване на продукт, оказал се внезапно непотърсен, излишен, ненужен. Защото енергиите, странността, особеността на националния ни характер, на социалния, битовия и всякакъв друг живот, от една страна, захранват, оплождат, създават наистина много мощни и уникални в богатството си приносители на образи, образни светове и идеи, но после те стават някак "висящи" в пространството, в което качеството на предлагания продукт надвишава възможностите на потребителя и неговия вкус - истинска трагедия за правещите и неосъзната, прогресираща духовна бедност за другите... Бедата е безгранична...
- Но е принципно важна, защото човек вече има възможност страшно много да каже, а намалява броят на хората, които искат или имат възможност да го чуят...
- Парадокс, но какво можем да направим? Ако спрем да говорим, ще увеличим ли акустиката?
- Не. Трябва да се оправи светът, само че някои от сценариите за това вече ги изпробвахме и нямаше резултат...
- Аз понеже не знам как ще се оправи светът, единственото, което гледам да поназнайвам, е как по-органично да провокирам процеса на създаване на произведението. Защото ако това не е правене на свят, не зная кое е. Процесът на създаване на един автономен спектакъл - ами че това е най-великолепното "оправяне" на света.
- То все пак е и по-постижимо... Би ли искал да забравиш нещо от 90-е?
- Напоследък страшно много забравям. Мисля, че количеството информация вече не е по силите на нормалния човек. Такава информация е по-опасна и по-жестока от атомната радиация за човека и за съхраняването на човечността днес. Усещам го на собствения си гръб. Тя е толкова страшно много, че в един миг избирателната ти способност просто се изпарява. Информацията агресивно смазва човека, почти не му предоставя възможност за избор. Тя ти идва насила в къщи! Неканена гостенка, която отвсякъде влиза в дома ти, под кожата ти, под юргана ти, в ушите ти, в очите...
- Имаш ли усещането, че си част от някакво театрално поколение, което през 90-те каза и казва своята важна театрална, социална или някаква друга дума? И коя е тя?
- И да, и не. Да - дотолкова, доколкото преди години имахме с някои колеги някакво, как да го кажа, нелегално, взаимноподстрекаващо, взаимоокуражаващо чувство за някаква полузабранена различност, която ни прави нещо като общност. Но вероятно това е черта на всеки два випуска, които излизат от една академия. И все пак времето беше малко по-различно. Станаха някакви пробиви: Дните на младата режисура в Ловеч, фестивалът на Младежките сцени, имаше определено преодоляване на някакви забрани... Дотолкова. Да кажа, че сме били естетически съратници със Стефан Москов, с Възкресия Вихърова... - не. Това не е "Старият гълъбарник". Не беше такова времето. Не бих казал, че се беше родила някаква обща естетика. Друг е въпросът дали е имало обща естетика в митологизираното време на бургаския театър, за който мисля, че е повече рожба на вас, журналистите, отколкото на четиримата талантливи, но крайно различни режисьори там. Те поколение ли са? Те идват след априлския пленум, ние пък по някакъв начин - пред десетоноемврийския пленум... А бе, социални явления... Дълбоко съм уверен, че това е професия за самотници. Общността в театъра е красива художествена измислица, игра на любов като част от процеса на създаване на произведението. Режисурата е за единаци. Говоря за най-елементарното - за занаятчилъка режисура. Как си представяш днес трима поети да напишат една поема? Макар че (но това е съвсем отделна тема) за мен е истинска мечта в бъдеще хората да създават колективно симфонии. Може би ще се стигне до такъв миг на усъвършенстване на одухотворения човек, към който Водолеят пътува, когато много хора ще започнат колективно да създават симфонии.
- Защо имаш такава мечта?
- Защото е много красиво - общото създаване на симфония. Какъв е смисълът на една симфония, родена в рошавата гениална глава на Бетховен? Да превърне първо свирещите (под палката на диригента, който си разбира дълбоко професията и е съумял да извади цялата им мощ, поезия и красота за музиката) в единодишаща общност (без обезличаване на индивидуалностите в нея), която пък има за цел да превърне в подобна единодишаща общност човешките същества, седящи в залата. И при общността в залата, и при общността на сцената, и при диригента, и при - ако се върнем към самото първоначалие - събирача на ноти, при композитора, става дума за едно просто нещо - общение по вертикалата с божествената светлина.
- Тогава какво става със самоизразяването? Как трима души ще се самоизразят в хармония? Нали всеки е индивидуалност?
- Няма никакво противоречие. Думата творец я употребяват самозвани глупаци. Аз не позволявам тази дума да бъде употребявана за мен. Защото Творецът е един. Бог е Творецът. Вярвам в Платоновата идея за преражданията и за въртележката. Дълго съм си разсъждавал защо все пак ни връщат или се връщаме във втори, трети, четвърти, пети живот тук долу? Каква е потребата от земния свят? Тя не може да бъде едностранна. Едва ли е само за да се доусъвършенства духът, че да бъде по-читав горе. Мисля, че освен това задължение, което човек има в земния си път, поредната му поява долу допринася нещо и за горе. И другият свят има потребност от тукашната ни телесност. Потребност тъкмо от различността, която чрез самоизразяването си дообогатява всеобщата енергия, познание, магия... Ако не бяхме започнали да създаваме музика, отдавна щяха да ни закрият като нескопосен експеримент. Нуждаят се от тази музика. В този смисъл аз не виждам противоречие между двете. Защо колективните различности да не създават заедно, самоизразявайки се. В крайна сметка те изразяват една обща, гигантска светлина. Чрез различността си сигурно също ще допринесат за нейните мащаби, обеми и интензивност. Това са си мои интуиции, догадки...
- Пишеш и стихове. Вече имаш две стихосбирки. На мен те ми помогнаха да си доизградя хипотези, свързани с твоята художествена чувствителност. При това тази ти чувствителност в корените си не е различна и в спектаклите на "Елизавета Бам", и в спектаклите по Страшимиров и Славейковците, и сега в авторовите ти спектакли "Гледалото" и "Чакалото". Разликите са в изразните средства: първите бяха нещо странно, гневно-поетично, абсурдно, а последните са някак по-вглъбени, по-разбиращи човека и, може би, по-прощаващи му. Последните ти спектакли сякаш ни водят из "долината на Мълчаливите", в тях бродят сенки и болки, но и носталгична красивост, омайност има в тях... Пишеш: "А не знам накъде,/но вървя все на там." Кой е пътят? Рационализираш ли търсенията си? Под какъв театрален манифест би се подписал, или би написал?
- Мисля, че театрални манифести се пишат на друга възраст. Днес не вярвам в способността на думите в един манифест пълноценно да ме изразят. Това не значи, че не вярвам изобщо в способността ни да се изразяваме и да общуваме. Голямото изразяване става обаче ето чрез това [прокарва ръка през клавишите на пианото], чрез образа, който е страхотно, по-голямо от огъня и колелото откритие, което е направило човечеството. То е открило изкуството като висша способност за общуване, за проникване в същините на нещата, за проникване на човека в човека, за проникване в същността на - ех, все големи думи - всемира, мирозданието, вселената, Бога посредством образа. В тази сила винаги съм вярвал. Тя е грандиозно несъпоставима с мижавите ни опити, с компютърните ни странни нещица. Преди малко ме попита за колективното създаване на симфонии. Знаеш ли какъв филинг е това? Филингът на създаването на музиката, на раждането й заедно е несравним с нищо. Особено в сравнение с тази мъчителна и трудоемка режисьорска професия, при която трябва постоянно да дърпаш напред артистите... Затова сега се опитвам да сменя конвенцията, да сменя принципите. Не да отивам на репетиция с палката и да ги дирижирам, а да се получи някакво неусетно синхронизиране на градивни енергии. От четвърти курс не съм спирал да се занимавам по различни начини със синтеза в театъра, организиран на музикален принцип, и не съм преставал с опитите си да го въвеждам, да превръщам музикалните съотношения на нотни трайности и стойности в канава на представлението. Разбира се, моделите са различни: един е моделът, по който работихме в агресивната структура на трупата "Елизавета Бам"; съвсем друг - по-смирен, по-укротен, може би по-поетичен, с повече прошка - като при двете последни представления, които направихме с Вечеслав Парапанов тук.
- Музикалните принципи на строеж на твоите представления се забелязват...
- Ами, забелязват се. Сега може да обидя всички критици, но най-смислените и задълбочени анализи на мои спектакли са ги написали две музиковедки: Розмари Стателова и Олга Шурбанова. През живота си не срещнах респектиращ ме, сериозен анализ от театровед на едно мое произведение. Не говоря за приемане на качествата му или за отхвърлянето му чрез жанра "полупреразказ с гледна точка и сложни словосъчетания за подправка и апломб", а за проникновено навлизане в структурата, в спецификата му.
- Имам кръг въпроси, свързан с българското. Защо то е толкова важно за теб и защо не е така при мнозина други?
- Толкова много съм говорил и писал по тази тема, че не зная дали сега ще мога да кажа нещо смислено. Пак - синдрома на износените думи... Ето, седя на това бюро, това е моят кабинет, в него работя, харесва ми, приятно ми е, гот ми е, на стената срещу мен виси оригинал на Златю Бояджиев. И не си представям какво бих спечелил, ако по подобие на онези мои колеги, които не проявяват интерес към българското, към корените си, фактически към себе си, ако като тях заместя това истинско нещо с някаква репродукция (примерно на Уорхол или там някой друг)... С картината срещу мен имам много общо. Най-малкото - не е репродукция. Това е най-изчерпателният отговор, който мога да дам. Ценни сме със своята различност. Докато не го осъзнаем, ще продължаваме да бъдем задръстеняци, които се срамуват, че са това, което са. И се преструват на онова, което не са. Грях е да не ценим самите себе си. Най-големият грях според древните е да не си приемеш съдбата, да не я обикнеш. "Едип цар" - най-страшната трагедия... Не искам да се паля, но с какво ще впечатлим някого, ако се престорим на нещо друго? С умелата си имитация? Ще станем по-немци от немците, по-французи от французите, по-англичани от англичаните? И още нещо. Идеята за присъединяването към Европа звучи като безспорна и очевидно няма връщане назад на ниво салами, хладилници, по-хубави коли, по-малко дупки по улиците. Но пътят към Европа е и път към унификацията на културите и различностите. Без да думкам тъпана на някакъв балкански национализъм, простичко ще те попитам: представяш ли си каква чудовищна бедност би настъпила, ако я няма различността на културите, на моделите на живеене? Никой няма право да иска от мен да помагам на отвратителния процес на обезчовечаване на човека, на отвратителния процес на дехуманизиране на живеенето, на задръстването на човека с информация, така че да го превърнеш в абсолютен немислещ роб, на смазването на културата и превръщането й в някакво маргинално явленийце. Защо трябва да подпомагам този процес, споделяйки въображаемите "космополитни" ценности. Ако това са европейските ценности, еби му майката, братче! Да си българин е нещо прекраснейшо, то е такава бездна. Имаме златни мини от асоциативна образност, метафори, изобретателност, страстност, духовност, фантазия... Има да грабиш с шепи, да раздаваш, да подаряваш, да обогатяваш... Аз си нямам село и от малък завиждах на децата, че през лятото отиваха "на село". Не заради туристическия етноколорит на селото, а заради плътния, органичен и различен, своеобразен живот там, с всичките му каруци, коне, царевичаци, заради целия този мистичен Радичковски свят. Аз това го нямам като преживяна биография, защото съм градско дете на двама доктори.
- В "Гледалото" има бит, който мислех, че е видян, ако щеш дори генетично.
- Имам си очи. Тук, на кръстопътя, са минали толкова много кърви, докато се оформи българският генотип, че накрая е станало нещо така сложно и неразбираемо, нещо толкова космическо - по-космополитно, ако щеш, от най-космополитния тъп американец, който освен кравите си, фъшкиите на коня, евтината тенджера и сапуненото тв-шоу друго няма в кратуната. Тук и в най-простичкия човечец все има някакви други движения. Българинът е като матрьошка - в него друг, и в него друг, и в него друг. Само защо не ние, а руснаците са измислили матрьошката, не ми е ясно...
- През 1994 публикува една статия "Драмата на българската драма". Казваш, че "българската драматургия не е превърнала в своя традиция дори непрестанните си неумели опити да надскочи калдъръма... Сгазена в зародиш, тя чака своето прераждане." И въпреки тази оценка и в духа на онези години, призоваваш: "Ако обичате страната и народа си, за Бога, пишете!" Промени ли се нещо оттогава в отношението ти към българската драматургия?
- През последните няколко години, може би вече десет, писаната драматургия много трудно ми хваща окото. Не само българската. Не събужда чисто режисьорският ми интерес. Опитвал съм два-три пъти, но нищо не се получава. Съвсем друго нещо е авторският спектакъл...
- Бих могъл да си го обясня с желанието ти да правиш текстове, които те изразяват по-пряко. Докато големите драматургични творби като правило са завършен свят, който трудно се "разбутва", за да влезеш изцяло в него...
- Нещо такова е... А и те задължава да проявяваш предимно занаятчийските си умения. Разбира се, понякога може да се случи да направиш някой страхотен прочит. Обаче усилието да направиш такъв прочит ми напомня играта с кубчето на Рубик: учиш се, учиш се, дори в състезания участваш, та много бързо да сложиш зеленко до зеленко, жълто до жълто... Това не е призванието, а занаятът, професията на режисьора. Тези неща ги направих. Без да съм създал някакво събитие, което да разтърси света, но ги направих. В един момент това занимание престана да ми бъде интересно. А що се отнася конкретно до българската драматургия, не съм прочел напоследък текст, който наистина да ме грабне, ако не режисьорски, то така да ме грабне с идейния си свят, че да го предложа на някой колега, който да го направи в нашия театър... Стоят ми някак встрани. През тези десет години, натрупвайки в хаоса от нови новости в това пищно живеене, за което говорихме, натрупах и много незнание. Стар лаф, но едно е да си го прочел, друго - да ти се случи. Е, случи ми се. Много са питанките. Иска ми се да намеря нов ключ на "Сълза и смях". Ще успея ли? Добро ли ми е зрението? Искам да видя театъра в десетгодишна перспектива. Дано да успея да направя и театралното кабаре в сутерена. Много е сложна ситуацията. Но по друг начин би изглеждал театърът с голямата си зала, с едно театрално кабаре, което е отворена ниша, с клубната си сцена за onemanshow... Ех, ако имаше и една камерна сцена за експерименти, бих бил най-щастливият човек.

13 юни 2001

Разговора води Никола Вандов



Разговор с
режисьора
Бойко Богданов



Режисьорът Бойко Богданов е роден на 16 юли 1959 в Плевен. Завършва френската езикова гимназия във Варна, после "Режисура за драматичен театър" във ВИТИЗ през 1985 в класа на проф. Сашо Стоянов. Работил е в театрите във Варна, Русе, Разград, Благоевград, Ловеч, Бургас, Шумен... През 1988 идва в София, където основава към Театър "София" Експерименталната театрална студия "Елизавета Бам" (1990 - 1994, 1997). Реализирал е пърформансите "Сбогом Ленин", "Голямото плюскане", "Да! Да! На ДАДА". От 1 май 1998 година е директор на Нов драматичен театър "Сълза и смях". Композира, пише стихове. Има две издадени стихосбирки: "В годините на тихото безвремие" (1994) и "Око на гущер" (Издателство "Авангард принт", Русе, 2001). С трупата "Елизавета Бам" е гостувал на фестивали във Франция, Италия, Австрия. Поставял е "Женско царство" от Ст. Л. Костов в Рязан, Русия.

Постановки от 90-те:

Това ни чака по сатиричните произведения на Христо Ботев, ДТ - Ловеч. Премиера през сезон 1989/1990.
Женско царство по Ст. Л. Костов, ДТ - Бургас, 1990.
Елизавета Бам - авторски спектакъл на трупа "Елизавета Бам" по Даниил Хармс. Премиера 1990.
Елизавета Бам II авторски спектакъл на трупа "Елизавета Бам". Премиера 1991.
Носорози по Йожен Йонеско, Младежки театър. Премиера сезон 1990/1991.
Антропомизантропос по Молиер, Камю и Сартър, Копродукция на трупа "Елизавета Бам" и Свободен театър. Премиера 1992.
Ний? Де... - авторски спектакъл на "Елизавета Бам". Премиера 5 февруари 1993.
Къща от Антон Страшимиров, Нов драматичен театър "Сълза и смях". Премиера 11 декември 1993.
Царството земно от Тенеси Уилямс, ДТ - Шумен. Премиера 22 септември 1994.
Майстори от Рачо Стоянов, ДТ - Благоевград. Премиера 20 януари 1995.
Мандрагора от Николо Макиавели, ДТ - Шумен. Премиера 18 септември 1995.
Свекърва от Антон Страшимиров, Малък градски театър "Зад канала". Премиера 26 октомври 1995.
Мадам Бовари по Гюстав Флобер, Нов драматичен театър "Сълза и смях". Премиера 7 ноември 1995.
Удържимият възход на Артуро Хи от Бертолт Брехт, Театър "София". Премиера 7 ноември 1996.
Ботеви сънища - авторски спектакъл по стихове и публицистика на Христо Ботев, ДТ - Русе. Премиера 1996.
Славейковци - куриозно позорище за Петко, Пенчо, Българията, Европата и Господа наш, Малък градски театър "Зад канала". Премиера 4 октомври 1997.
Шапката на шута от Луиджи Пирандело, Нов драматичен театър "Сълза и смях". Премиера 13 октомври 1997.
Сбогом, Моцарт? - авторски спектакъл на трупа "Елизавета Бам". Премиера 2 декември 1997.
Ревност в Сицилия по Луиджи Пирандело, Нов драматичен театър "Сълза и смях". Премиера 20 април 1999.
Гледалото или Вечната балканска кръчма - авторски спектакъл на Бойко Богданов и Вечеслав Парапанов, Нов драматичен театър "Сълза и смях". Премиера 14 април 2000.
Чакалото или Вечната балканска гара - авторски спектакъл на Бойко Богданов и Вечеслав Парапанов, Нов драматичен театър "Сълза и смях". Премиера 21 март 2001.