Майстора и Маргарита в Москва
"Майстора и Маргарита" на Стефан Москов - копродукция на Театър "Улицата" и Театър "Българска армия" - беше единственият български спектакъл, който участва в Световната театрална олимпиада, провела се тази година в Москва. Как в Русия ще възприемат интерпретацията на гениалния роман? Този въпрос без друго е интересувал не само творческия екип на спектакъла. Публикуваме откъси от три рецензии за "Майстора и Маргарита", които извън оценките на спектакъла, дават материал и за много други размисли.

...Но пък българският спектакъл "Майстора и Маргарита" ни развлече до немай къде. Стефан Москов палаво се е разходил по текста на автора и ни представя нещо като комикс. Тези, които смятаха да се приобщят към романа посредством сценичното му превъплъщение, останаха излъгани. Спектакълът е за онзи, който знае текста наизуст и е готов да подхване цитат, от която и да е страница. Забавна хулиганска фантазия по темите на Булгаков.
Фантазията на режисьора е смела, тя ловко използва компютърни видеопрожекции и живи актьори. Номерата са ефектни, остроумни и напълно съответстват на първоизточника, където черната магия по същия хулигански начин ръководи събитията. Ето че нечия гигантска ръка къса хартията и "отрязва" главата на горкия Берлиоз, който стои зад екрана. Ето че Воланд организира сгледа, на която се събират всички Маргарити от Москва и Московска област, те са просто безброй. Подобни шеги за час и половина действие има множество, но тъкмо за финала не достигат. Режисьорът нещо се разбързва, сбива всичко и казва "край" там, където можеше да покаже не само остроумието, но и нещо по-съдържателно.


Марина Зайонц, Експериментатори от всички страни, съединявайте се!


Човек не би дал на Стефан Москов повече от 40 години. Това значи, че той почти е изтървал онази епоха, когато според тъжния виц от времето на Брежнев пред китайските киносалони се извивали опашки, ако прожектират български филм. Ситуацията е анекдотична, но тя доста хапливо характеризира както вкуса на китайските зрители, така и качествата на българското кино.
Времето лети бързо. Сега ако не на московските, то на европейските кинофестивали китайските филми често заемат призовите места. Какво обаче се крие днес зад словосъчетанието "български филм" (български спектакъл, българска книга, българска живопис)?
Срамно е да си го признаем, но през последните десетина години почти забравихме изкуството на доскоро толкова близката за нас България.
За щастие организаторите на театралната олимпиада си спомниха за съществуването на българския театър и направиха добър избор.
В Москва са добре известни имената на чуждестранните творци, чието съзнание е пропито от балканската митология. Кой сега не познава кинорежисьора Емир Кустурица или композитора и певеца Горан Брегович! От няколко години нараства и популярността на писателя Милорад Павич. Всички те са от Балканския полуостров и, макар да не са от България, са родени в различни части на съседната й Югославия.
Не е чудно, че и българското изкуство посвоему преосмисля изключително богатото фолклорно наследство на балканските народи. Нека си спомним само един детайл от спектакъла на Стефан Москов по романа на Булгаков - образа на луната с променящите се човешки черти, на луната, която наблюдава как горкият Берлиоз се пренася в отвъдното. За хората, родени на Балканите, ако те чувстват историческите си корени, е характерно възприемането на света като единно цяло, в което реалното и фантастичното съжителстват на равни начала...
Човек може да се убеди колко живи са още архетипите в самата същност на театралното мислене на българите, след като види спектакъла на Стефан Москов. Режисьорът се е обърнал не към произведение от националната класика, а към руски роман, обичан горещо и страстно в бившите социалистически страни, както всички произведения на еретиците и мъчениците от съветската епоха.
Съвременната балканска митология по свой начин трактува сюжетите на ХХ век, черпейки, както е прието при постмодернистите, от всички извори на световната култура и представяйки ги в най-невероятни съчетания. Често християнската легенда придобива чертите на някакво езическо откровение на баба Ванга.
Москов успява да съчетае тази особеност на съвременното балканско художествено съзнание с усещането на "свръхтекста" в творчеството на Булгаков.
Още първите епизоди на българската версия на "Майстора и Маргарита" дават тона на театралния вариант, който съвсем очевидно не може (и не трябва) да побира цялото богатство от мотиви в романа...
В свободното, но грижливо премислено съчетаване на театрални прийоми, цитати от игрални, документални и анимационни филми, видеопрожекции, актьорско слово и звукозапис, в информационните съобщения на светлинното табло възниква темата за истината и справедливостта, подложени на тежки изпитания, подкрепена от оставащите на заден план почти безмълвни, но ясно видими фигури на Йешуа Ха-Ноцри и Пилат Понтийски (актьорите Иван Радоев и Борислав Стоилов).
И тъй Воланд и неговата свита се появяват в съветска Москва заради извършващите се там безобразия и естествено не могат да не се намесят в разговора на Берлиоз и Иван Бездомни (Христо Гърбов - една от най-добрите роли в спектакъла). Неговата искреност и наивност са дори по-убедителни от таланта и творческите пориви на Майстора (Валентин Танев).
По-нататък всичко се развива като спектакъл, поставен от Воланд и неговия асистент - котаракът Бегемот. Последният е необикновено активен, тъй като не само побутва хода на действието, но и дописва свои редове към текста на романа на Майстора, взема участие в избора на подходяща Маргарита, суети се в сцената на бала при Воланд. Бегемот на Мая Новоселска предизвиква асоциации не с коварния и пакостлив котарак на Булгаков, а с онези, издялкани от дърво, които могат да се купят от занаятчиите на всеки балкански кръстопът. Тези котараци също са лукави, но посвоему, по балкански.
Светът на Булгаковия роман в театралната версия на Москов е по-скоро отвъден, подземен, ръководен от мрачни сили, които съзнават своята власт.
Въпреки цялата си ирационалност този свят поне не е така отвратителен и смешен, както опитите да се построи "рационален", "нов" живот върху важащо за всички единно начало. Тук театърът улавя една от основните идеи в творчеството на Булгаков.
Особено сполучлива е сцената в Массолит: примерните членове на творческия съюз под звуците на революционна песен дружно тракат на пишещи машини една и съща книга. Един от тях - "отклонил се от линията" (той чете не в такт редове от Хармс) - известно време се съпротивява, но, сломен от мощните ритми на колективния труд, накрая започва да работи "като всички".
Линията на любовта между Майстора и Маргарита едва ли ще удовлетвори нас, руснаците: режисьорът се ограничава със стремителна смяна на кадри с любовни признания и целувки от холивудски филми. Маргарита губи и женското си очарование, и своята неповторимост - нейната роля в спектакъла на режисьора Воланд се свежда до това да помогне за спасяването на Майстора.
И все пак прощалното финално излизане на Майстора и появата му редом с много красивата, подчертано естетизирана, но и подчертано жива фигура на Йешуа донасят усещане за катарзис. Публиката, запълнила не само партера, но и първите редове на балкона в театър "Пушкин", аплодира дълго и вдъхновено...


Наталия Вагапова, Фолклорните персонажи на балканския Майстор


Началото изглеждаше многообещаващо и през първите 20 минути залата на театър "Пушкин" непрекъснато ръкопляскаше... Началният микромултфилм определя стила, избран от Стефан Москов за инсценирането на булгаковския роман. "Майстора и Маргарита" в тази версия трае не повече от час и половина. Като при това режисьорът е съумял не само тичешком да премине през най-важните страници на романа, но и да съчини няколко остроумни епизоди - например, прологът с революционната кинохроника или сгледата на московските Маргарити... Най-добрите сцени на спектакъла са решени в духа на театъра "Латерна магика": съвместяването на видеопрожекциите и живите актьори позволява на режисьора да създава ефектни визуални трикове... Изглежда романът не вълнува Москов кой знае колко. Вълнува го, че това е извънредно популярен текст. По същество режисьорът ни предлага не тълкуване на "Майстора и Маргарита", а начин за бързо четене. Той поставя спектакъла за онези, които знаят романа наизуст и са готови мислено да продължат сюжета от всяко място и без помощта на театъра. Всъщност предложената от Москов темпераментна игра наистина би могла да компенсира отсъствието на съдържателно изказване. При едно условие: ако фантазията на режисьора беше несекваща и не даваше на зрителя нито миг отпускане, когато той би могъл да се запита - а за какво е всичко това? Ако подобна мисъл те споходи на улицата, можем да смятаме, че режисьорът е победител. Бедата е в това, че изобретателността на Стефан Москов пресъхва много по-рано - и сякаш напук именно в момента, когато се появява Маргарита...

Роман Должански, Комикс за Майстора и Маргарита