Pro domo sua
В "Култура" от 20 юли 2001 има патетично писмо до мен. Слава Богу, не ми покачи адреналина, а ме развесели. Във връзка с извадки от бележника ("Ами децата...", бр. 27/2001) авторката изнася доказателствена лекция за женските дружества в България от миналото и бушуващия там феминизъм. Но моята тема изобщо не беше феминизмът, а гейовете, тяхната култура, лесбийките... - защото децата, според мен, са големият проблем на човечеството в XXI век.
Чист късмет, че отдавна се занимавам с дешифриране на майкините тетрадки и тъкмо бях разчела един пасаж за участието й в Българския женския съюз. Тук ще си позволя да го цитирам.
"Преди войната като общественичка - пише моята майчица, - ме поканиха в БЖС, но участието ми в "женските работи", честите ми отсъствия предизвикваха ревност у децата и в домашен стил иронични предупреждения да не ми пораснат мустаци. (На шега, наистина, много от деятелките бяха окосмени и ако не мустаци, имаха поне гъст мъх...) Отказваха да разберат, че Съюзът продължаваше, макар доста нескопосано, традициите за еманципиране, за равноправие в широк мащаб, за да изведе "женичките" от еснафския манталитет. Едно женско дружество в Бургас съперничеше на БЖС, а "Дружеството на жените с висше образование" начело с юристката Вера Златарева, съпруга на Мишо Геновски, беше донякъде сродно, но по съществото си малко префърцунено (канеха ме и там!), докато ние си поставяхме по-изпълними за времето задачи с темите на сказките и общуването. В БЖС ме въведе Елена Богданова - харесвала ме за смело изказвани мнения и дето не винаги съм се съгласявала с официалните установки... А Елена Драмалиева, уж крепка по характер, приветлива и любезна, беше несамостоятелна в мисленето си, все гледаше на някого да се опре като повет.
След 9-ти, когато тя стана член на управителния съвет, се оказа много засегната какво правят такива като мен, дето не са били партийни членки, затворнички или концлагеристки. В новата управа заедно с нея влезе и Рада Тодорова. За мое учудване получаваха заплати и всяка година си ги увеличаваха от държавния бюджет. Аз се срамувах да свързвам обществената работа с лични облаги и до края останах без платена служба. Нещата до такава степен се изродиха в жалко-смехотворни, че това беше последният етап на обществената ми дейност..." Към този текст, извлечен от мамините тетрадки, сега ще прибавя и собствени впечатления от "мустакатите жени"...
През 1957 заради едни кореспонденции от Унгария, които отпечатаха в тогавашната "Народна култура", пък после се оказа, че не съвпадат с официалните определения за контрареволюция, ме уволниха и то с прекъсване на трудовия стаж. През 1958 ме приеха в редакцията на "Жената днес", орган на Съюза на демократичните жени. Редакцията напълно се сля със Съюза, а председателката Рада Тодорова скоро стана и главна редакторка. Въпреки доста смехотворното ръководство, за тогавашните условия списанието се стараеше да подхранва женското самочувствие, да изтъква социалистически героини на труда и науката, застъпваше авторките на художествена литература, даваше всякакъв род съвети за брака, модата, готварски рецепти и кройки.
Понеже се занимавах с литературната страница, при мен идваха често добри преводачи на поезия, странни момчета, особено свързани помежду си в едно общество, ревниви и... малко склонни към клюкарстване. Доверяваха ми се. (Ако сега трябва да се извинявам пред някого, то е донякъде пред гейовете, защото в бележките си от 27 брой на "Култура" съм пропуснала да спомена, че познавам сред тях и интелектуалци, артисти, балетисти, поети и... чудесни бащи.)
В седемдесетте години феминизъм в западните женски общества (в САЩ по-специално) доби общ контур на "движение за освобождаване на жените", макар в някои щати да беше регламентиран вече и брак между жени, и в документалните филми да снимаха булки в бели воали да се прегръщат нежно, а родителите да гледат объркани... Във Франция, поне в някои кръгове, хомосексуалната любов започна да се декларира и демонстрира и, както вече бях писала, някои лудо я поддържаха. "Пишещите с тялото си" предпочитаха и за героини храбри лесбийки, "намерили път към себе си".
Няма да цитирам имена от специализираното издателство, а само на известната Бети Фридан, издавала още и при "Файяр" - "Животът ми е променен", и при "Ашет" - "Повторното дихание", и при "Деноел" - "Жените в търсене на четвъртото измерение", и т.н.
Една статия на тази авторка в списание "Психологии" от 1998 съм запомнила заради подобни на нацистките идеи - само определени жени са предназначени за някакъв расов подбор, който да се съхранява психически, психофизически, енергийно, да получава "ведростта и красотата на живота". (А милионите и милиони жени на планетата да раждат и мрат ли?)
Повтарям по същество: феминизмът не е и не е бил моя тема. Може и да греша, ето отново моят текст: "Ту някой ерудиран църковник поставя императивно православни догми, ту учени дами фанатично защищават феминизма..." и т.н.
Госпожа Даскалова е обидена и от определението "учени дами". Но в понятието "дама" влагам уважение, а не пейоративен смисъл (Ами и света Богородица е Notre Dame!). И добавям: "Няма да е вредно както за гейовете да имат своя култура, така и за феминистките да не се капсулират в университетската си среда, а да влизат и в конкретно общуване с обществото."
С това съм искала да кажа чисто и просто колко по-ценно ще бъде, поне в тази част на Европа, усилията на жените да бъдат насочени не навътре, а навън към цялата наша действителност. Тогава усилията не само на общественички, политички, критички, писателки, литературни изследователки..., а и на обикновените жени ще бъдат благотворни за това общество с разпадащ се морал.

Невена Стефанова