Непорочното чудовище досие
На 16 юли т.г. в София се състоя кръгла маса на тема "Досиетата на Държавна сигурност в българската култура". Форумът беше осъществен от въздълъг списък обществени организации (Сдружение на български писатели, Департамент "Нова българистика" към НБУ, Център за изучаване на културата и литературата от социалистическата епоха и от посткомунистическия период, Академичен център за литература и култура, Център за проучване на антикомунистическата съпротива и на дисидентството в България при Дружество "Гражданин", "Литературен вестник"). Зад тях последователно фигурират имената или на Михаил Неделчев, или на Пламен Дойнов - и двамата водещи на въпросната маса. Основни изказвания направиха проф. Никола Георгиев и проф. Цочо Бояджиев.

Дискусията на кръглата маса симптоматично се състоя в компанията на Методи Андреев и ръководената от него Комисия за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб.
Интересът на медиите към разискванията беше изключителен, но префокусираното отразяване на кръглата маса предизвика опровержения и уточнения от страна на участниците. Темата за досиетата в културата беше интерпретирана предимно в скандалния режим на винаги съотнасяната към актуалната конюнктура политическа пикантерия. Това стана в разрез с декларираните на масата претенции отварянето на досиетата да се обмисля извън пред/след/изборния контекст в страната и показа тяхната несъстоятелност.
За смислова почва на кръглата маса послужиха двe съчинения на организатора Пламен Дойнов ("Досиета на автори, интелектуалци и трети лица" и "Четенето на досиетата като воля за историческа цялост" - вж. "Литературен вестник", бр. 23 и 27 от т.г.), в които той поиска "...да се разсекретят досиетата на всички писатели - членове на двете най-големи литературни творчески формации Съюза на българските писатели и Сдружението на българските писатели. Да се призоват и останалите творчески съюзи да поискат отварянето на досиетата на своите членове", а по-късно написа, че е "Необходим наративът на документите от досиетата, разказът на ДС за литературата и съществуването".
Зад Дойновите конструкции се спотаява желанието да ни убеди, че предложената от него инициатива е изцяло невинна в актуален политически аспект, че неговото предложение е мотивирано единствено от изследователската амбиция архивите на бившата Държавна сигурност да бъдат превърнати в предмет на "исторически прочити и анализи". Предписвайки фалшива политическа неутралност на литературно-историческата наука, Пламен Дойнов демонстративно игнорира чисто политическите, но и нравствените последствия от отварянето на писателските досиета.
Тук съм длъжен да направя известни уточнения. Нямам предвид самите доносници. Интересува ме дали хората, за които е донасяно в Държавна сигурност, искат разсекретяването на собствените им досиета? Интересува ме какво точно определя кои части от въпросните досиета съдържат данни за личния живот на "обекта" (следователно не са предмет на огласяване) и кои части от документацията са важни факти за работата на изследователите. Ако Дойновата инициатива бъде осъществена, неприкосновеността на живите днес жертви на Държавна сигурност ще стане изключително обтекаема - в името на "цялостния" научен разказ за социалистическата епоха. Практиката на Института "Гаук" в Германия показва, че проблематична е защитата на жертвите, а не разобличаването на доносниците.
Боя се, че афишираното безразличие към актуалната политика е само реторическа повърхност на Дойновия текст. Надали мисленето, че писателите били унизени, бивайки изключени от сферата на лицата, извършващи публични дейности (и подлежащи на разсекретяване според Закона за достъп до документите на бившата ДС), е провокирано от научни апетити. То изразява острия комплекс за малоценност на съвременния български писател, който иска да раздуе символическата си мощ, свила се до естествените си граници с края на тоталитаризма. Дойнов заявява, че историзирането на социалистическата епоха се нуждае от липсващия документален разказ на Държавна сигурност, но воайорското надзъртане в миналото сякаш прикрива домогването до свръхзначим писателски статус в настоящето.
Да се върнем през 1994, когато стана първото разцепване на писателската общност у нас и от Съюза на българските писатели се отдели група, оформила по-късно лицето на Сдружението на българските писатели.
Официалното обяснение гласеше, че напусналите казионния съюз автори са недоволни от грубото администриране и незачитането на демократичните ценности в старата писателска организация, но едва ли такива бяха мотивите на повечето от тях. Защо през 1994 се случи така? Нарастващата писателска неадекватност спрямо процесите в прехода изтласка литераторите извън публичната сцена и с финала на митинговата демокрация само разцепване на писателите на сини (добри) и червени (лоши) можеше да върне общественото внимание към писателите въобще. През 2001 г. самонабедилите се демократични писатели усетиха, че пак са пренебрежим фактор в българското общество. (Скандалът в Радиото прояви за пореден път факта, че употребяваната от сдружените писатели реторика на отвореното общество и "свободата на творческото слово" ловко маскира тяхното идеологическо приспособенство и конюнктурна продажност.) Затова чрез идеята за отваряне на досиетата днес започва преподреждане в самия лагер на "демократите": някакви писатели залагат като гаранция за своята демократичност собствените си тела, търсейки в архивите доказателства, че са били наблюдавани от Държавна сигурност. Механизмът е лесен и добре отработен. За пореден път микрообществото на българското писателство се разделя на палачи и жертви; и за пореден път жертвите стават значими.
Необясними извън политическото пространство са сензационните призиви на Дойнов във втория негов текст да бъдат отворени всички досиета (или поне на тези, назовани неясно като "активни граждани"), както и утопичните изявления, че, видите ли, "структурите на гражданското общество могат да мислят и наблюдават този процес и да наложат създаването на механизми за контрол над спецслужбите". Е, видяхме доколко го могат от безпринципната, специализирана в изпълнение на политически поръчки работа на Комисия "Андреев", която избирателно в изборна ситуация изваждаше досиета, за да елиминира политически противници на управляващите. Същата самонадеяност Методи Андреев прояви и на кръглата маса, когато заяви, че всички опоненти на отварянето на досиетата днес са свързани или са близки на свързани с Държавна сигурност. С параноична грижовност звучат обясненията му, че с отварянето на досиетата Комисията "Андреев" не иска да дискредитира никого, а само да откъсва и спасява хората от зависимостта им към Държавна сигурност. Още повече, че тайните служби употребявали видни интелектуалци-доносници за създаване на определени обществени настроения. Силно проблематичната идея за разсекретяване не предизвика дискусионни рационализации по време на кръглата маса, по-скоро имаше (дай Боже нетърсена) смущаваща спятост между членовете на Комисията "Андреев" и организаторите.
"Четенето на досиетата като воля за историческа цялост" поражда и много други проблеми. Наличните сега исторически свидетелства възбуденото историческо въображение на Дойнов решава да попълни с оксиморона "тайна публичност", разгръщаща се чрез жанровете на донесението, разработката, рапорта и разпита. И ефектът от това е представянето на агентите на Държавна сигурност като гаранти за единството на разцепената на официозна и алтернативна мегапубличност на тоталитарна България. За пореден път, както преди 10 ноември, Държавна сигурност е привидяна като нещо тотално, свръхзначимо, митическо. Колкото и обществото да има волята да се освободи от тези зависимости, все се намира някой отново да му ги натресе... Обсебени от фантоми, търсачите на досиета вземат назаем за собственото си въоръжение цялата кадесарска идеология... Всичко това буди само жалостивост в началото на XXI в., когато опозицията комунизъм -антикомунизъм вече е анахронична и обществото живее в наистина нови реалности.
Текстът на Дойнов е основан на измествания и терминологични размазвания. Чрез въвеждането на понятието "литературен протокол" (а в българския тълковен речник е отбелязано, че протоколът е 1. документ, който съдържа достатъчно пълен подробен запис на всичко, което се говори и решава в заседания; дневник; 2. съвкупност от общоприети норми, правила и условности, които се спазват от правителствата, дипломатическите представителства и дипломатите в междудържавното общуване) Дойнов назовава "всички отношения и процеси на проникване, срастване и разцепване на видовете публичности". Предполагам, че той иска да ни каже, че литературният протокол представлява съвкупността на официозната публичност с изобретената от Дойнов "тайна публичност". Така важните страници от протокола ги държи Държавна сигурност.
Прост пример, споделен от Михаил Неделчев в интервю за в. "Сега" (бр.185 от 18 юли т.г.): "Доколкото познавам някои от проблемните разработки на ДС, пасажи от тях удивително се покриват с разгромни речи например на Богомил Райнов, което свидетелства, че поръчките имат един и същ източник." В интервюто си Михаил Неделчев ни обяснява как тайното просто става явно. По този начин би могло да се твърди, че идеологическите отрицателни рецензии, писани за употреба от ДС, рано или късно са намирали своята публичност в литературната периодика. Дойновата теза е, че отварянето на досиетата ще обогати българската литература с всички факти, тоест най-после ще държим в ръцете си нейната пълна историография; но дали той отчита, че всеки научен разказ за българската литература от всеки възможен период е дефинитивно субективен и ще бъде структуриран чрез подбор на фактите, като едни от тях ще бъдат изключени за сметка на други. Пълният набор от текстове се нарича архив, не историография.
Пред непрочетените днес документи, съдържащи се в досиетата на писателите - доносници или жертви - има мистично благоговение: като пред тайна, чието разбулване ще даде най-сетне цялостната и истинна картина на българската литература от социализма. Простодушието, че текстът на доносите съвпада с убежденията на техните автори, е удивително. Не искам да повярвам, че аферата с исканото отваряне на писателските досиета представлява за някои прикрита с наука генерационна политическа и морална разправа?
Споделяното от всички участници в кръглата маса искане да бъдат разсекретени досиетата ни най-малко не е ръководено от засрещащи се мотиви. От позицията на абсолютната истина, да речем, проф. Цочо Бояджиев заяви, че винаги е време за отваряне на досиетата, както и че унищожените от Държавна сигурност документи няма да променят съществено историческата картина.
Проф. Никола Георгиев предложи много по-нюансирана версия, целяща проучването на "литературната критика в сянка", сиреч на литературните оценки, писани за крайно ограничен читателски кръг (тайните служби, идеологическите отдели на управляващите партии). Той се попита съществували ли са у нас литературно-полицейски служби, изискващи (доброволни) оценки за литературното производство в България не само в идеологически план и доколко Държавна сигурност е гледала сериозно на тези донесения. Проф. Георгиев описа тоталитарна България като литературо-центрично общество, в което новата книга е важна, защото в нея може да се прокрадне истина, чрез която да се покажат чувствителните места на идеологията и откъде идват страховете й. Била ли е полицейската дейност срещу културата антикултурна, дали и тя не е част от историята на културата, а не само полицейщина - това бяха част от въпросите на проф. Никола Георгиев.
Негово е изискването анализите на писаните от доносници рецензии да не съдържат имената на авторите, а единствено имената и произведенията на рецензираните. Според действащите сега закони само пряко засегнатите писатели могат да поискат разсекретяване на своите досиета, но тези, на които проф. Георгиев е предложил, са отказали да ги потърсят. Кръглата маса разбираемо подмина осмислянето на драматичния отказ на тези хора сами да се въдворят в жертви.
Нямам реални основания да споделя увереността на моя учител Никола Георгиев, че архивите на Държавна сигурност съдържат не само долнопробни махленски пикантерии, които няма да окажат никакво влияние върху литературната история, а в тях ще се намерят значими рецензентски текстове.
Не споделям също и твърдението на Михаил Неделчев, че 450 000 (или 600 000) разработвани в досиета български граждани са били нормалните хора в държавата ни преди 1989. А другите какви са? Да не би хората, за които няма документи в Държавна сигурност, да са луди? Не мога да проумея планираната вътрешновидова дискриминация чрез досиета. Убеден съм, че човешката нормалност не може да бъде пряка функция на отношението на Държавна сигурност към някого.
Несъмнено ако досиетата - и на доносници, и на жертви - бъдат отворени, те ще породят субективни исторически разкази. Но да обвием с пикантерии живота на жертвите на полицейската държава, ми се струва отвратително. Защото намеренията на науката са едно, камуфлираните с наука намерения - друго, а политическите амбиции на Комисията "Андреев" - трето и четвърто.
Когато предложи отварянето на досиетата, Пламен Дойнов поиска това да се случи, забележете, за членовете на писателските организации. Той не може да приеме факта, че в хода на прехода българските писатели окончателно загубиха своята комунална легитимност пред обществото. Вече е абсурдно да си писател единствено защото са те признали за член на писателска организация. Разсекретяването на досиетата няма да върне доверието в писателската общност, нито да свърже самите писатели помежду им. Колкото и селективни, надзираващи и дискриминационни техники да се опитва да приложи Пламен Дойнов, писателят като мащабен корпус (както, за съжаление, го четат и моите млади връстници) няма да придобие и стотна от тъй бленувания престиж и значение, каквито може да предложи конкретната човешка индивидуалност.

Марин Бодаков