Без илюзии на западната сцена
Когато животът тече без илюзии - трябва да си ги създаваме; когато илюзиите задръстят живота - трябва да ги разрушаваме. Това не го е писал Ван Гог на брат си, нито Вежди Рашидов в някой столичен вестник. Не знам в кой момент ми хрумна тази мисъл, докато наблюдавах Лаокооновата битка на оплетени в илюзии български художници в Германия през последните години.
Никой на Запад не се интересува от българско изкуство - има хора, които не се уморяват до втръсване тази банална фраза. Е, да, историята беше несправедлива към нас, българите. И повечето граждани на Западна Европа не се събуждат сутрин с чувството за вина към онеправданите български творци. Но да накараме западните ценители на изкуството да изпитат угризения за това, че без вина сме били осъдени на изолация и с този мотив да очакваме от тях да подкрепят българското изкуство на собствена територия - е загубена кауза.
В самото ни очакване за проява на съчувствие и заедно с това - за достойно признание, има вътрешно противоречие. Искаме едновременно състрадание и преклонение - и по възможност в брой. Така, както функционира търговията с художествени ценности на Запад, тя ни отвращава и в същото време нямаме нищо против, дори силно желаем да се завъртим в тази комерсиална мелница. Често предлагаме първокласен художествен продукт на унизителна безценица, а после проклинаме купувача, че ни е изиграл, като не е платил повече. Или обратното - за да привлечем вниманието му, гордо предлагаме цена, по-висока от обичайната на местния пазар и после се ядосваме, че шараните не кълват. Не ни минава и през ум, че може би не са шарани или поне не искат да бъдат смятани за такива. Просто хората са си създали някакви правила, които ние припряно атакуваме с цел да застанем веднага в центъра на играта, да превърнем играчите им в зрители и да ги накараме да ни плащат за волната ни програма.
Не един български творец живее със самочувствието, че познава тези правила, но те не му харесват и затова няма да се унижава да ги спазва. След неуспешен опит да ги прескочи, заобиколи или събори, той се оттегля да лекува нараненото си достойнство, обвинявайки на чаша онези там с тъпите им правила за нанесените душевни повреди - за които въображаемите причинители дори не подозират.
Всички тези самоубийствени атаки за мястото на западната художествена сцена са още едно доказателство за неадекватната ни ценностна система. Казвам неадекватна, защото всеки от нас си има някаква подредба на стойности, но по известни причини тя функционираше в едно херметично виртуално пространство - без всякаква проверка за реалността. Представите ни за художествените ценности и техния обмен в едно нормално общество, различно от нашето, бяха изграждани с литература и безкрайни разговори в тесен приятелски кръг. Картината ни за света е въображаема, но тъй като тя ни помогна да оцелеем в десетилетия на диктатура, повярвахме, че тя е напълно реална и е достатъчно само да имаме възможност един ден да я приложим на практика там, отвъд - и тя няма как да не проработи. А ето че тя не работи! Няма спор, че е хубава, но не работи!
Междувременно западният свят е престанал да борави с национални представи. Няма българско изкуство въобще. И в България, както навсякъде, има талантливи и бездарни творци. От България идва добро и лошо изкуство. И какво значи добро или лошо? Световната публика също не е единна. Има кръгове, които могат да оценят един художник, а други да го подминат с безразличие или да го отхвърлят като овехтял, прекалено закодиран или бездарен. С основание или без! Всеки художник трябва да търси своя кръг, а в това търсене неизбежно може да се натъкне на профани, които не са дорасли за неговата естетика, или на познавачи, до чиито вкус той не е дорасъл. Но това са естествените пътища за търсене на признание и по този път се иска търсене, тъй като чудесата са само в приказките.
Кабаиванска или Кристо не са ориентир. Там има рядко съвпадение на дарба и съдба, но и дълъг, ужасно труден път, който малцина от нас са склонни да поемат. За разлика от много други, преуспелите български артисти са си направили труда да се запознаят с правилата и ги следват години, минавайки през адски труд, рискове, страхове, провали, съперничество и моменти на отчаяние. За тези неща ние рядко мислим, ослепени от славата, която сякаш като звезден прах се е посипала върху тях - а защо не върху нас? Колко хора от Пловдив се чудят защо Милчо Левиев не открие по една стипендия за музикалните им деца в Америка, без да се замислят дали му стигат парите да си плати здравната осигуровка?
Не един български художник е откривал изложба в големи и малки градове по света. Често това са малки галерии, невинаги в центъра на културните метрополии. В България информацията обикновено се връща в изкривен и подправен вид, сякаш е срамно да се съобщи, че галерията е скромна и на откриването са присъствали между двайсет и петдесет души. Всичко се представя за грандиозен успех, за покоряване на западната публика, само за да се отговори на предполагаемите очаквания у нас, че приказката отново се е състояла. Вестниците също не биха публикували съобщение за такава изложба в реалните й параметри. Че това не е новина - ние пишем само за значителните постижения на българската култура по света! И ако такива постижения са редки, ние ще представим и не толкова значителните по подобаващия за нашата преса начин, защото хората обичат приказки, митове и легенди. Българските творци често свенливо участват в тази безобидна на пръв поглед манипулация. Вярно, тясната галерия в едно баварско градче или в предградие на Ню Йорк не е Гугенхайм, но когато у нас се спомене екзотично звучащото име на галериста и се добави заглавието на местния вестник, в който е имало съобщение за изложбата, нещата придобват у нас други размери и колегите се респектират.
Истината е, че често в тези малки галерии се случват истински значителни неща: създават се контакти, от които тръгват други малки и по-големи проекти, някакви хора си купуват картина, която истински им харесва и покрай нея разбират, че в България живеят европейци, с които е интересно и обогатяващо да се общува. Потича нормален процес на културен обмен, освободен от мегаломания и конквистадорски устрем. Разширява се кръгът от приятели, които от своя страна те представят на свои приятели... Увеличава се шансът да намериш своя кръг от ценители, при едно словие - че и ти си готов да се превърнеш в част от културния кръг на някой друг, който също като теб е в търсене на своя публика.
Ние обаче живеем с чувството, че знаем всичко за другите, че сега е време и те да научат нещо за нас. Поредната илюзия. Ние знаем много неща за другите, но в действителност не ги познаваме. Информацията ни за чуждото изкуство е крайно избирателна - да откриваме какво там, отвъд, си нищо не превъзхожда онова, което и ние можем да направим. И след един-два неуспешни опита да им покажем, че това е така, да ги пратим по дяволите. И да се сврем отново в привичната си среда в очакване на големия шанс... И ето нов парадокс: виждаме своя шанс в интегрирането ни в Европа, а минираме този процес с нарастваща ксенофобия.
В определени случаи този затворен кръг се пробива от художници, които имат кураж да се разделят с напластените илюзии. Те нямат чувство за накърнен престиж да си организират сами изложби в някой български културен институт или с нечия приятелска помощ в малка галерия по света. Използват този повод да обиколят големите галерии, да съберат нови впечатления, да се запознаят с местни художници и собственици на галерии, да поговорят с тях (ако има език, на който да се разберат) за изложеното при тях изкуство. Веднага изниква въпросът кой ще има плати пътя и транспорта на картините. Въпросът със спонсорите стои пред абсолютно всички артисти по света. Само българските художници смятат, че това е просия. Така е - никой не дава пари на ръка, без да му покажеш проект, в който да е предвидена и съответната реклама за продукцията на спонсора.
Изправих се пред този проблем, когато преди време обяснявах в една специализирана радиостанция за джаз колко ще разнообразяват програмата си, ако излъчат прекрасния фолк-джаз от България. Носех фантастични дискове на български джаз-групи и очаквах да ми целуват ръцете за услугата, която им правя. Хората спокойно ми обясниха, че ми вярват, защото на всичкото отгоре знаят за какво говоря. Само че те са частна радиостанция и се издържат от реклами. Ако им намеря фирми, които срещу заплащане да рекламират при тях, те с радост ще излъчат всичко, което им предлагам, защото то отговаря на техните стандарти. Но без спонсори проектът няма шанс, въпреки качеството на музиката. Мигом го намразих, усетих как думата цинизъм ме задави, събрах сетни сили за любезно сбогуване и забързах към къщи да се оплача на някого. Илюзията за чисто изкуство, без примеси на бит и сребърници, се беше запънала в съзнанието ми като благообразен квартирант, който отдавна не си плаща наема, но отказва да излезе. Написах всичко това, за да си помогна да го изгоня.

Берлин